Клеър Макинтош
Игра на лъжи (38)

Тридесет и осем

Ана

В сряда, двадесет и седми декември, Джоан се прибира у дома.

Благодаря й за помощта и й обещавам, че някой ден ще отида да я видя. На няколко пъти казваме, че е било чудесно да прекараме известно време като семейство, но в крайна сметка тя се качва в колата си и си заминава, докато й махаме за довиждане.

Това е един от онези моменти между Коледа и Нова година, в които трябва да поглеждаш календара, за да разбереш коя дата е и всеки ден ти се струва почивен. Марк отива да хвърли боклука, а двете с Ела лежим на пода в дневната. Тя е хипнотизирана от намачканите страници на черно-бялата книжка, която й подарихме за Коледа. Разгръщам й страниците — една по една — и й повтарям имената на животните на всяка от тях. Куче. Котка. Овца.

Минаха три дни, откакто мама се върна. Обещах си, че след Коледа — след като Джоан си тръгне, — ще кажа на Марк и заедно ще отидем до полицията.

Коледа мина.

Чудя се дали провалът ми да споделя тази информация е престъпление и дали с времето положението ми се влошава. Дали двадесет и четири часа са приемливи, а седемдесет и два вече подлежат на съд? Дали има смекчаващи вината обстоятелства за престъплението ми? Изброявам наум причините, поради които пазя това в тайна.

Изплашена съм. От заглавията във вестниците, от нарушаването на личното ми пространство от страна на медиите, от погледите на съседите. Благодарение на интернет вече няма нов и стар вестник. Ела ще е жертва на последствията за цял живот.

Има още нещо, от което се страхувам. От баща ми. Научих от мама на какво е способен и видях достатъчно, за да й повярвам. Ако отида в полицията с всичко, което знам, трябва да действат бързо — да арестуват татко и да се уверят, че не може да ни нарани. Ами ако не успеят да го намерят? Какво може да ни стори?

Тревожа се от реакцията на Марк. От онова, което може да направи. Той ме обича, но връзката ни е още нова и крехка. Ами ако всичко това му дойде в повече? Опитвам се да си представя какво бих направила аз на негово място, но при мисълта чувствителната и строга Джоан да инсценира собствената си смърт е твърде налудничава. Бих останала, нали? Не бих напуснала Марк заради нещо, което родителите му са сторили. Въпреки това се тревожа. През цялото време, през което сме заедно, мъката е като трети човек помежду ни. Марк постоянно се съобразява с нея и прави компромиси. Ако я махнем… Най-накрая осъзнавам от какво се страхувам. Страхувам се, че ако мъката, която ни събра, я няма, може да започнем да се отдръпваме един от друг.

Отгръщам страницата за Ела. Тя сграбчва ъгълчето в юмруче и го дърпа към устата си. Има още една причина, поради която не искам да отивам в полицията.

Мама.

Не мога да простя постъпката й, но разбирам защо си е тръгнала. От дъното на душата си желая да беше постъпила по различен начин, но отиването в полицията няма да промени нищо. Изборът, който ще направя, ще я изпрати в затвора или ще я спаси от него.

Не мога да пратя собствената си майка зад решетките.

През изминалите няколко дни наблюдавах Джоан с Ела и видях радостта от тази връзка между поколенията. Заедно къпахме дъщеря ми, разхождахме се в парка и се редувахме да бутаме количката. Искам да правя тези неща със собствената си майка. Искам Ела да познава двете си баби.

Мама се е върнала и силно желая да остане в живота ми.

Трябва да си прочистя главата. Отивам при Марк.

— Смятам да изведа Ела на разходка.

— Добра идея. Ако ме изчакаш пет минути, ще дойда с вас.

Поколебавам се.

— Имаш ли нещо против да излезем само двете? С Джоан тук и партито на Робърт имам чувството, че не съм оставала сама за секунда.

Лицето му ми показва, че претегля молбата ми. Преценява дали се нуждая от време, защото ми се иска малко тишина и спокойствие, или просто полудявам?

Въпреки притесненията си, явно не изглеждам опасна за себе си — и Ела, — защото Марк се усмихва.

— Разбира се. Ще се видим по-късно.

* * *

Вървя към града. Вятърът, който допреди малко почти не е духал, се усилва и брули брега. Спирам се, за да сложа найлоновото покривало на бебешката количка. Чакълът е тъмен и лъскав от снощния дъжд. Наоколо е тихо, а повечето от магазините са затворени за празниците, но въпреки това има хора по плажа и градината. Изглежда, всички са в добро настроение — заради празниците и поредния почивен ден, — но може само на мен да ми се струва така заради вълнението в главата ми. Всички имат проблеми, напомням си, макар че се съмнявам някой друг да си има работа с родители, които са се завърнали от отвъдното точно сега.

Нямам намерение да ходя в „Надеждата“, но подозирам, че е неизбежно. Краката ми сами намират пътя. Не им се противопоставям.

„Надеждата“ представлява една непривлекателна сива къща, която е по-широка, отколкото висока. Позвънявам.

Жената, която идва да отвори вратата, е спокойна и любезна. Застанала е като балерина, с крак в първа позиция и с ръце на кръста.

— Може ли да повикате Каролин… — поколебавам се, но накрая решавам да не използвам фамилията й. — Отседнала е при вас.

— Изчакайте тук, моля. — Жената се усмихва и затваря вратата — любезно, но непоколебимо.

Чудя се дали идват лоши хора тук. Жестоки съпрузи, които искат да приберат съпругите си. Съмнявам се тази жена да е толкова любезна с тях. Чудя се дали татко е търсил мама тук. Оглеждам се. Дали не ме наблюдава? Сигурно го прани, щом знае, че съм ходила в полицията. Разтрепервам се и се хващам за количката на Ела.

— Опасявам се, че нямаме гост с такова име тук. — Жената се връща толкова бързо, че се чудя дали въобще е ходила някъде, или просто е постояла зад вратата. Вероятно това е дежурен отговор, независимо дали наистина такъв човек пребивава на това място, или не.

Когато вратата се затваря отново, осъзнавам грешката си. Мама не би използвала собственото си име — малко или фамилия, — не и когато се предполага, че е мъртва. Докато се отдалечавам, се чудя дали да не се върна и да я опиша, дали не е хубаво, че не я намерих. Дали не ни е писано да е така.

— Ана! — Обръщам се. Мама излиза от дома. Облечена е със същите дрехи, които носеше на Бъдни вечер. Слага качулката на палтото си на главата. Сестра Мери каза, че някой е търсил жена на име Каролин.

— Тази жена е монахиня?

— Невероятна при това. Изключително много ни пази — би казала „не“ на всяко име.

— Точно това се чудех. Съжалявам… не се сетих да те питам.

— Няма значение. — Двете тръгваме към плажа. — Анджела.

Поглеждам я объркана.

— Името, което използвам сега. Анджела.

— Добре.

Вървим в мълчание. Не отидох до „Надеждата“ с предварително подготвена реч или план. Чувствам се неловко. Имам чувството, че езикът ми се е оплел. Махам ръце от количката и се измествам на една страна. Мама поема щафетата и ми е толкова лесно — толкова е правилно — да се разплача.

Не мога да я изпратя в затвора. Искам я — имам нужда от нея — в живота си. В живота на Ела.

На кея има доста хора. Деца бягат напред-назад и изпускат парата, след като дълго време са били затворени по домовете си. Майка ми стяга качулката си и навежда още повече глава. Трябваше да отидем на някое по-спокойно място… Какво ще стане, ако видим някой познат?

Огромната пързалка и стрелбището са покрити за през зимата. Вървим напред и от време на време поглеждаме морето. Сивите вълни се блъскат в колоните на кея.

Двете се опитваме да измислим какво да кажем.

Мама се справя първа.

— Как прекара Коледа?

Въпросът й е толкова нормален, че ми иде да се разсмея. Улавям погледа й и тя също се разсмива. Изведнъж и двете плачем и се смеем. Мама идва при мен и ме прегръща силно. Миризмата й е болезнено позната. Колко пъти ме е прегръщала? Недостатъчно. Никога няма да са достатъчно.

Когато хлипанията ни се успокояват, сядаме на една пейка и придърпваме количката на Ела до нас.

— Ще съобщиш ли за нас в полицията? — пита тихичко мама.

— Не знам.

Известно време не проговаря. Когато го прави отново, говори бързо:

— Дай ми няколко дни. До Нова година. Позволи ми да прекарам известно време с Ела, искам да я опозная. Не вземай решение дотогава. Моля те.

Лесно е да кажа „да“. Да отложа решението си. Двете седим в мълчание и наблюдаваме морето.

Мама сплита ръка е моята.

— Разкажи ми за бременността си.

Усмихвам се. Струва ми се толкова отдавна.

— Сутрин много ми се гадеше.

— Опасявам се, че е семейна черта. И на мен постоянно ми беше зле. А киселините…

— Не ми говори! Пиех „Гавискон“ с шепи до края.

— Ядяха ли ти се необичайни неща?

— Моркови в течен шоколад. — Изражението на лицето й ме кара да се разсмея. — Не казвай нищо, докато не опиташ. — Топло ми е на сърцето, макар че вятърът на кея е силен. Жените от групата, която посещавах след раждането, постоянно се оплакваха от нежеланите съвети на майките си, а аз си казвах, че бих дала всичко за тези на моята. Мислех си как няма да ми пука, когато се меси, как ще ценя всяко посещение, всяко обаждане и всяко предложение за помощ.

— Докато бях бременна с теб, ми се ядяха само маслини. Не можех да им се наситя. Баща ти се шегуваше, че ще приличаш на маслина.

Смехът ми бързо умира и майка ми сменя темата.

— Какво ще кажеш за Марк… добър ли е с теб?

— Той е чудесен баща.

Мама ме поглежда, изпълнена с любопитство. Не съм отговорила на въпроса й. Не съм сигурна дали мога. Добър ли е с мен? Мил и загрижен е. Изслушва ме и помага с домакинската работа. Да, добър е.

— Извадих голям късмет с него — казвам й. Марк не беше длъжен да остане при мен, когато забременях. Много мъже не биха го сторили.

— Ще се радвам да се запозная с него.

Тъкмо смятам да й отговоря колко чудесно би било, ако беше възможно да се случи, но на лицето й е изписана мъртвешки сериозна решителност.

— Не си… Не е възможно.

— Дали? Можем да му кажем, че съм далечна роднина. Че сме изгубили връзка или сме били скарани и сега… — Майка ми млъква, за да обмисля идеята й.

В буйната вода под кея има някакво раздвижване. Ръка. Глава. Някакъв човек във водата. Понечвам да се изправя, когато осъзнавам, че той плува, а не се дави. Потрепервам и отново се отпускам на пейката.

Самоналоженият ми срок ми осигурява четири дни с мама, преди да се обадя в полицията или да й позволя да избяга на място, където никой няма да я разпознае. Във всеки от случаите имам само четири дни, преди да й кажа „сбогом“ за втори път.

Четири дни, за да се възползвам от онова, за което мечтаех, откакто Ела се роди. Семейство. Марк, Ела, мама и аз.

Чудя се.

Тя не прилича на жената от няколкото снимки, които Марк е виждал. Сега е по-слаба, по-стара, а косата й е катраненочерна и направена на прическа, която променя формата на лицето й.

Възможно ли е?

— Сигурна ли си, че никога не си го срещала?

Майка ми повдига вежда на този въпрос.

— Знаеш, че не съм.

— Полицията намери една от брошурите на Марк в бележника ти. — Опитвам се да говоря със спокоен глас, но въпреки това тонът ми е обвинителен. — Запазила си си час при него.

Челото й се сбръчква, а челюстта й се раздвижва прави така, когато се тревожи. Поглежда през дървените дъски под краката ни към плувеца, който пори вълните.

— О! — Майка ми се обръща към мен, а на лицето и е изписано облекчение от разрешаването на мистерията. — Терапевтични услуги. Брайтън.

— Да. Запазила си си час при него.

— Това ли е Марк? Твоят Марк? Господи, колко невероятно. — Тя откъсва една кожичка на нокътя си. — Пъхнаха брошурата под вратата, когато баща ти си тръгна. Знаеш ме каква бях — истинска развалина. Не можех да спя, стрясках се от най-малкото. Нямаше към кого да се обърна. Трябваше да споделя на някого — да ми олекне на душата, — затова си запазих час.

— Но не си отишла.

Майка ми поклаща глава.

— Смятах, че каквото и да кажа, ще си остане между нас. Предполагах, че ще е нещо като изповед. Но когато прочетох ситния шрифт, разбрах, че дискретността не може да бъде гарантирана, ако животът на клиента е в опасност или ако става въпрос за разрешаване на престъпление.

— Така е. — Чудя се дали Марк някога е нарушавал конфиденциалността си с клиент, като се е обаждал в полицията, и дали ми е казвал, ако го е правил.

— Затова не отидох.

— Той не помни.

— Вероятно си има работа с много хора. — Майка ми взема ръцете ми в своите и започва да ги търка с палци. — Позволи ми отново да бъда част от семейството, Ана. Моля те.

Пауза.

— Веднага ще разбере, че си ти.

— Няма. Хората вярват на онова, в което искат да вярват — казва мама. — Вярват в онова, в което им кажеш да вярват. Довери ми се.

Правя го.