Клеър Макинтош
Игра на лъжи (14)

Четиринадесет

Ана

Заекът е на най-горното стъпало. Стомахът му е отворен с едно продължително и прецизно движение. От него е изтекла желатинова смес от плът и вътрешности. Оцъклените му очи са се вторачили към улицата, а от зяпналата му уста се подават остри бели зъби.

Опитвам се да изкрещя, но в дробовете ми няма никакъв въздух. Правя крачка назад и се хващам за закачалката за палта отстрани на предната врата. Млякото ми потича — това е инстинктивна реакция към опасността.

Намирам въздух.

— Марк! — Изстрелвам името му като куршум. — Марк! Марк! — Продължавам да викам, неспособна да откъсна очи от кървавата каша на прага ни. Сутрешната слана с покрила заека и кръвта му в блестящо сребро и придава на цялата тази картина още по-зловещ вид, като някаква готическа коледна украса. — Марк!

Той слиза долу на бегом, удря си палеца на най-долното стъпало и изругава.

— Какво по… Господи… — Гол е, с изключение на увитата около кръста му кърпа и целият трепери, докато стои пред отворената врата и оглежда стъпалата. По редките косми на гърдите му има капки вода.

— Кой би направил подобно ужасно нещо? — Изхлипвам от облекчение, че вече съм в безопасност.

Марк ме поглежда объркан.

— Кой? Нямаш ли предвид какво? Вероятно някоя лисица. Добре че е студено, иначе щеше да се вмирише.

— Смяташ, че животно е направило това?

— Срещу нас има цял парк, а то е избрало нашата врата. Ще отида да се облека и ще изчистя.

Нещо не ми се връзва. Опитвам се да разбера какво, но не мога.

— Защо лисицата не е изяла заека? Виж колко много месо има и — преглъщам, за да не повърна, — вътрешности. Защо го е убила, а после не го е изяла?

— Странно е, нали? Градските лисици се хранят от кофите за боклук. Убиват за забавление. Ако влязат в някой кокошарник, ще избият всички кокошки, но няма да изядат нито една.

Знам, че е прав. Преди години баща ми реши да гледа гъски и им огради мястото в края на градината. Не съм била на повече от пет-шест години, но помня, че си обувах гумените ботуши и отивах да събирам яйцата и да им хвърлям зърно в калната трева. Въпреки предстоящата коледна участ на гъските, майка ми даде име на всяка една от тях и ги викаше индивидуално, когато ги прибираше вечер. Любимата й — а по подразбиране и моята любимка — беше една пъргава сладурана с тъмносиви по краищата пера на име Пайпър. Докато другите съскаха и пляскаха с криле, ако се приближиш до тях, Пайпър ядеше направо от ръката на майка ми. Добротата й доведе до нейната гибел. Една дръзка лисица, която дори не изчака да падне мрак, беше решила да не се занимава с агресивните гъски. Тя прегриза врата на Пайпър и остави обезглавеното й тяло, за да го намерим двете с мама същата вечер.

— Мръсни животни — оплака се Марк. — Сега разбираш защо се ловуват лисици, нали?

В интерес на истината не разбирах. Никога не бях виждала лисица в селата, но за сметка на това бях видяла доста в града, които се тътреха в средата на улицата с цялата си дързост. Подобна гледка е толкова красива, че не мога да разбера защо разни хора искат да ги затрият само защото следват инстинктите си на ловци.

Докато гледам разкъсания заек, осъзнавам какво ме тревожи. Заговарям бавно, а мислите ми се оформят в главата ми заедно с думите.

— Има твърде много кръв.

Под безжизненото тяло на заека се е образувала локва и има още върху трите стъпала към алеята. На лицето на Марк се появява леко подигравателна физиономия.

Помня, че по биология правехме дисекция на жаби, по не и на зайци. Колко кръв трябва да има в него?

Сарказмът му ме дразни. Защо не вижда очевидното?

Опитвам се да запази спокойствие.

— Да предположим, че го е направила лисица. Да предположим също така, че в един малък див заек има достатъчно кръв за създаването на тази каша пред нас. Да не би да се е избърсал в стъпалата, преди да се озове тук?

Марк се засмива, но аз не се шегувам.

— Да не би да е използвал опашката си, за да рисува следи след себе си?

Защото изглежда точно така, сякаш никой е взел четка, натопил я е в заека и е размазал кръвта по стъпалата ни. Всичко това ми прилича на местопрестъпление.

Марк става сериозен. Прегръща ме с една ръка, затваря вратата с другата и ме поглежда.

— Кажи ми какво има. Кажи ми кой е сторил това.

— Нямам представа. Но го е направил, защото отидох в полицията. Направил го е, защото знаят нещо за смъртта на мама и не искат да науча истината. — Дори изречена на глас, теорията ми не звучи по-малко фантастична.

Марк остава спокоен, макар че усещам у него първи наченки на притеснение.

— Скъпа, в това няма никакъв смисъл.

— Смяташ ли, че е нормално? Анонимната картичка вчера, а сега и това?

— Добре, да помислим малко. Да предположим, че картичката не е била просто лоша шега…

— Не е.

— Какво е искал да постигне подателят, като е оспорил смъртта на майка ти? — Марк не изчаква отговора ми. — А и какво е искал да постигне, като те изплаши с мъртво животно на прага на вратата?

Да, наистина няма никакъв смисъл. Всичко е малко нелогично. Защо подателят ме подтиква да отида в полицията, а после ме скастря за това, че съм отишла?

Марк приема мълчанието ми за поражение.

— Била е лисица, скъпа. — Той ме притиска по-силно и ме целува по челото. — Можеш да бъдеш сигурна. Защо не ми оставиш Ела, а ти не влезеш да си вземеш една хубава дълга вана? Днес нямам пациенти до единадесет часа.

Оставям се Марк да ме отведе горе и да ми приготви вана, като слага от онези ненормално скъпи соли, които ми купи, когато дъщеря ни се роди, но до момента не бях ползвала поради липса на време. Потапям се под пяната и си мисля за лисици, зайци и кръв. Чудя се дали не съм параноичка.

В мислите ми е и анонимната картичка: представям си ръката на подателя, който я слага в плик и я пъха в пощенската кутия. Дали същият този човек е разрязал заека с такава хирургическа прецизност? След което е размазал кръвта по стъпалата на къщата ми?

Сърцето ми не иска да се успокои. Тупти в слепоочията ми в неприятен стакато ритъм. Потапям се още по-надълбоко във ваната и позволявам на бученето на водата да заглуши всичко останало. Някой се опитва да ме изплаши.

Чудя се дали двете предупреждения наистина не са свързани? Според мен анонимната картичка беше призив за действия и разравяне около смъртта на майка ми. Ами ако не е било инструкция, а предупреждение?

Помисли пак.

Предупреждение, че смъртта на мама не е била това, което изглежда; че някой е искал да нарани семейството ми. И още го желае.

Затварям очи и виждам кръв, много кръв. Паметта ми си играе игрички с мен. Колко голям беше заекът? Наистина ли имаше толкова много кръв?

Снимки.

Тази мисъл ми хрумва внезапно и веднага се изправям във ваната, като разплисквам вода навън. Ще направя снимки и след това ще ги занеса на Мъри Макензи в полицейския участък, за да видя дали и той смята, че става въпрос за лисица.

Един глас в главата ми ме пита дали правя това, за да убедя Марк, или полицията. Прогонвам гласа, махам тапата на ваната и излизам от нея. Избърсвам се толкова набързо, че дрехите полепват по влажната ми кожа.

Вземам си телефона и хуквам надолу по стълбите, но Марк вече е махнал мъртвия заек и е измил стъпалата с белина. Отварям предната врата и не намирам абсолютно нищо. Сякаш не се е случвало.