Клеър Макинтош
Игра на лъжи (1)

Едно

Смъртта не ми е по мярка, нося я като чуждо палто, което постоянно се изхлузва от раменете ми и се тътри по земята. Не ми допада. Неудобна ми е.

Искам да я сваля, да я захвърля в гардероба и да си облека хубавите дрехи. Не ми се искаше да изоставям стария си живот, но тая надежди за следващия — надявам се да се превърна в един красив и жизнен човек. Засега съм в капан.

Между животите.

Намирам се в забравата.

Казват, че внезапните сбогувания са по-лесни. Че не са толкова болезнени. Не са прави. Спестената болка от продължителните сбогувания при една дълготрайна болест е заменена от ужаса, че един живот е отнет неочаквано. Че е отнет по жесток начин. В деня на моята смърт вървях по въже между два свята, а спасителната мрежа беше скъсана. И сигурността, и опасността бяха на една крачка разстояние.

Пристъпих.

И умрях.

* * *

Едно време, когато бяхме твърде млади и жизнени и смятахме, че смъртта се случва само на другите хора, се шегувахме с нея.

— Според теб кой от двама ни ще се спомине първи? — ме попита една вечер, когато виното ни свърши и се излегнахме край камината в апартамента, който бях взела в Балъм. Леко заваляше думите, а ръката ти лениво галеше бедрото ми. Не се поколебах в отговора си.

— Ти, разбира се.

Удари ме с възглавница по главата.

Бяхме заедно от месец. Наслаждавахме се на телата си и разговаряхме за бъдещето все едно беше нечие друго. Без обвързване, без обещания — само възможности.

— Жените живеят по-дълго. — Ухилих ти се насреща. — Това е всеизвестен факт. Генетично ни е заложено. По-силните оцеляват. Мъжете не могат да се справят сами.

Стана сериозен. Хвана лицето ми в ръце и ме накара да те погледна. Очите ти изглеждаха черни на слабата светлина, а огнените пламъци се отразяваха в зениците ти.

— Права си.

Опитах се да те целуна, но пръстите ти не ме пуснаха, палецът ти се заби в брадичката ми до кокал.

— Ако ти се случи нещо, нямам представа какво ще правя.

Полазиха ме тръпки, въпреки че в помещението беше много горещо. Някой се разхождаше на гроба ми.^[1]

— Ще се предадеш.

— Аз също ще умра — настоя ти.

Реших да сложа край на младежкия ти драматизъм и се опитах да махна ръката ти от брадичката си. Вплетох пръсти в твоите, за да не се почувстваш отблъснат. Целунах те — първо нежно, а после по-настоятелно, докато не легна по гръб и аз не се наместих отгоре ти. Косата ми падна като завеса и закри лицата и на двама ни.

Беше готов да умреш за мен.

Връзката ни беше още в началото си, просто една искра, която можеше лесно да бъде загасена или да се превърне в буйни пламъци. Нямаше откъде да знам дали някога щеше да спреш да ме обичаш, или аз щях да го сторя. Бях изключително поласкана от дълбочината на чувствата ти и настоятелността в очите ти.

Беше готов да умреш за мен и в този момент смятах, че аз също съм готова да се жертвам за теб.

Изобщо не предполагах, че на някого от нас ще му се наложи.