Клеър Макинтош
Игра на лъжи (47)

Четиридесет и седем

Мъри

Ниш все още говореше със Сара, когато Мъри се прибра у дома.

— Бързо приключи.

— Не беше особено гостоприемна. — Опитваше се да разбере какво точно не беше наред в Оук Вю. Ана наистина беше много нервна, но имаше още нещо.

— Попита ли я направо?

Мъри поклати глава.

— На този етап нямаме представа дали наскоро е разбрала, че родителите й са живи, или е знаела от самото начало. Ако е виновна в конспирация, трябва да бъде разпитана от полицай в участъка, а не от бивш такъв в собствената й кухия.

Ниш стана.

— Колкото и да ми се иска да остана. Гил скоро ще изпрати спасителна група, ако не се прибера — по-късно имаме планове да излизаме. Ще ми се обадиш, ако откриеш нещо, нали?

Мъри я изпрати до вратата и я последва навън, докато намери ключовете за колата в дамската си чанта.

— Сара изглежда добре.

— Знаеш как е: две стъпки напред, една назад. Понякога е обратно. Но да, днес е от хубавите дни.

Ниш се качи в колата и си тръгна, като му помаха, преди да завие зад ъгъла.

Мъри се прибра и видя, че Сара е наредила на масата банковите извлечения на Каролин Джонсън. Те бяха разглеждани по време на самоубийството на Каролин и заключението гласеше, че в тях няма нищо интересно. Нямаше големи плащания или прехвърляния в други сметки непосредствено преди смъртта й, нито пък някакви движения в чужбина, които да подскажат за предварително подготвено убежище. Сара прокара пръст през редовете с цифри, а Мъри се разположи на дивана с бележника на Каролин.

Беше сложил лепящи листчета в периода между изчезването на двама им с Том. Дали двойката се беше срещала? Дали си беше записала нещо в бележника? Мъри прегледа внимателно всяка страница в търсене на някакви кодирани напомняния, но намери само различни ангажименти, списък със задачи и надраскани бележки от рода на купи мляко или обади се на адвоката.

— Изтеглени от банкомат, сто лири са доста пари, не мислиш ли?

Мъри вдигна поглед. Сара прокара неоноворозовия си маркер над сумата. Направи същото с една друга, няколко реда по-надолу.

— Не и за някои хора.

— Случвало се е всяка седмица.

Интересно.

— Пари за домакинството? Макар да беше доста старомодно, Мъри предполагаше, че някои семейства продължаваха да действат по този начин.

— Като че ли не това е причината. Виж, използвала е картата си през цялото време — хранителни вериги, домашни потреби, бензиностанции — и е теглила пари без очевидна причина. Двадесет лири тук, тридесет там. Но на всеки седем дни през август е теглила още сто лири.

Пулсът на Мъри се ускори. Може би си имаше логично обяснение. Но беше възможно да излезе нещо от тази следа…

— Какво е положението през следващия месец?

Сара намери извлечението за септември. Насред хаотичните тегления и плащанията с карта, там също имаше седмични тегления — този път сумата беше в размер на сто и петдесет лири.

— Как е през октомври?

— Отново сто и петдесет… Не, почакай — било е така до средата на месеца. След това стават двеста лири. — Сара прегледа набързо листовете пред себе си. — А накрая по триста лири. От средата на ноември до деня, в който изчезва. — Тя отбеляза с маркера последните няколко реда и подаде извлечението на Мъри. — Плащала е на някого.

— Или се е разплащала.

— Ана?

Мъри поклати глава. Спомни си за обажданията до 999, направени от Оук Вю, написаното в бележника на отзовалия се полицай, който беше определил Каролин като „емоционална“, и последващото обаждане от съседа Робърт Дрейк, който подозираше семеен скандал.

Явно бракът на семейство Джонсън е бил доста бурен. Вероятно и придружен с насилие.

Откакто Мъри осъзна, че Том и Каролин бяха инсценирали самоубийствата си, гледаше на Каролин като на заподозряна. Но дали не беше и жертва?

— Мисля, че Каролин е била изнудвана.

— От Том? Защото е взела парите от застраховката му?

Мъри не отговори. Все още се опитваше да подреди възможните варианти. Ако Том беше изнудвал Каролин и тя му беше плащала, това означаваше, че е била изплашена.

Достатъчно изплашена, за да инсценира собствената си смърт, за да избяга?

Мъри взе бележника й. Вече го беше прегледал няколко пъти, но тогава търсеше следи защо Каролин е била на Бийчи Хед, а не къде е отишла след това. Прегледа брошурите и листчетата, затъкнати отзад, с надеждата, че ще открие някаква разписка, разписание за влак или надраскана бележка с адрес. Нямаше нищо.

— Къде би отишла, ако искаш да се скриеш?

Сара се замисли.

— На някое познато за мен място, където никой не ме познава. Някъде, където ще се чувствам в безопасност. Където съм била в миналото.

Мобилният на Мъри иззвъня.

— Здрасти, Шон. Какво мога да направя за теб?

— По-скоро попитай какво мога аз да направя за теб. Получих резултатите от проучването на IMEI на телефона, който ми даде.

— С какво може да ни помогне това?

Шон се засмя.

— Когато ми даде случая, проверих мрежите, за да разбера в какъв апарат е била използвана сим картата, нали така?

— Да. И по този начин проследи, че е бил закупен от Fones4All в Брайтън.

— Същото може да се направи отзад напред, просто е необходимо повече време. Помолих операторите да ми кажат дали апаратът се е появявал в системите им по някое време след обаждането на свидетелката от Бийчи Хед. — Шон млъкна за миг. Появявал се е.

Мъри се развълнува.

— Какво има? — попита Сара, но не можеше да й отговори, слушаше Шон.

— Извършителят е сложил нова предплатена сим карта в него и с използвал оператора „Водафон“ отново през пролетта.

— Предполагам, че…

— … нямам информация за направените обаждания? Стига, Мъри, познаваш ме много по-добре. Имаш ли химикалка? Звъняно е на два мобилни номера и на един стационарен, които могат да принадлежат на този мъж…

Или на жена, помисли си Мъри. Записа си номерата, като се опитваше да не се разсейва със Сара, която му махаше с ръце в опит да разбере какво го беше развълнувало толкова много.

— Благодаря ти, Шон, имам да те черпя едно.

— Имаш да ме черпиш много повече, друже.

Мъри затвори и се ухили на съпругата си. Запозна я набързо с напредъка на своя приятел от Отдела за високотехнологични престъпления. Обърна бележника си към нея и отбеляза стационарния номер.

— Искаш ли ти да получиш тази чест?

Сега беше ред на Мъри да почака, докато Сара разговаряше по телефона. Когато приключи, той вдигна въпросително ръце.

— Е?

Съпругата му отговори превзето:

— Частно училище „Дева Мария“.

— Частно училище? — Какво общо имаше едно частно училище с Том и Каролин Джонсън? Мъри се зачуди дали не бяха попаднали в задънена улица. Фалшивото телефонно обаждане, което се предполагаше, че е направено от Даян Брент-Тейлър, беше осъществено миналия май, десет месеца преди мобилният телефон да бъде използван отново с друга симкарта. Напълно възможно беше през това време да е сменил няколко собственици. — Къде е това частно училище?

— Дербишър.

Мъри помисли за момент. Обърна бележника в ръцете си, защото си спомни снимката, която беше изпаднала измежду страниците, когато Ана Джонсън му го беше дала: на нея младата Каролин беше на почивка със стара приятелка от училище.

Мама каза, че са си прекарали чудесно.

Бяха в градината на някаква къща за гости, а на табелата над главите им имаше каруца и коне.

Възможно най-далеч от морето.

Мъри отвори браузъра на телефона си и написа в Гугъл „каруца и коне къща за гости Великобритания“. Господи, излязоха му безброй страници. Опита различна тактика, като написа „най-далечната от морето точка във Великобритания“.

Котън ин дъ Елмс, Дербишър.

Мъри никога не беше чувал за това село, но последното му търсене в Гугъл — „каруца и коне Дербишър“ — даде желания резултат. Мястото се беше променило много от снимката насам, имаше нова табела и висящи саксии, но определено беше същата къща за гости, в която Каролин и приятелката й бяха посетили преди толкова много години.

Луксозни легло и закуска… най-добрата храна е Пийк Дистрикт^[1]… безплатен интернет.

Мъри погледна Сара.

— Какво ще кажеш да отидем на почивка?