Клеър Макинтош
Игра на лъжи (8)

Осем

Мъри

Архивистът Денис Томпсън беше започнал да напълнява още когато двамата с Мъри работеха заедно. Сега беше също толкова широк, колкото и висок, с лъскаво теме и два чифта очила, подпрени над веждите му.

— Не мога да свикна с вари фокалните лещи^[1]. — Мъжът взе очилата за четене и ги сложи на носа си, след което погледна двете папки, които беше извадил за Мъри. — Том Джонсън. Каролин Джонсън.

Самият факт, че анонимната картичка беше изпратена на годишнината от смъртта на Каролин Джонсън, предполагаше, че трябва да търси улики там, но тъй като смъртта й беше същата като тази на съпруга й, Мъри имаше намерение да започне от началото.

— Точно тези ми трябват. Благодаря ти.

Денис бутна към него отчетната книга. На всяка страница имаше равни колони с подписи, които отразяваха вземането на всеки документ от архива, както и датата, на която беше върнат. Мъри вдигна химикалката, но се поколеба. Погледна стария си колега.

— Не мисля, че…

— Искаш да ги вземеш тайно ли?

— Моля те. Ще ти ги върна, преди да си се усетил.

Понякога, помисли си Мъри, докато напускаше архива, имаше полза да си бил на служба толкова дълго време.

* * *

Искаше да разгледа папката по случая, докато пътуваше в автобуса към къщи, но точно зад него имаше двама полицаи — вратовръзките и пагоните им бяха скрити под вълнени якета „Норт Фейс“ Не го бяха забелязали (странно беше как човек ставаше невидим, след като се пенсионираше), но Мъри нямаше намерение да обявява присъствието си и да привлича внимание към незаконно придобитите полицейски доклади. Вместо това погледна през прозореца и се зачуди какво ли щеше да каже Сара за случая Джонсън.

През по-голямата част от кариерата си, Мъри отнасяше работата си вкъщи. В началото на брака им Сара беше започвала няколко нископлатени работи. Всяка от тях изискваше точност, учтивост и позитивност, които бяха невъзможни за нея, и предизвикваше дълги периоди на депресия, когато я уволняваха преждевременно. Най-накрая тя се съгласи с онова, което и беше предложил от самото начало: да си остане у дома, а той да се грижи за семейството. Това беше истинско облекчение и за двама им.

Постепенно Мъри започна да споделя моменти от деня си със Сара. Наясно беше с границите и конфиденциалността на работата си, но също така знаеше, че понякога съпругата му не напускаше къщата за дълги периоди от време, а имаше нужда да вижда света — това не само че беше много важно за нея, но и интересно. За негова изненада започна да се осланя на тези разговори и да черпи ползи от страничния поглед на съпругата си, неопетнен от полицейските предразсъдъци. Нямаше търпение да й каже за Том и Каролин Джонсън.

Автобусът спря в края на улицата на Мъри, която представляваше поредица от вили, построени през шейсетте и обитавани от младежи, семейства и пенсионери. Някои от вилите бяха разширени дотолкова, че сега представляваха големи двуетажни къщи, а задните им дворове бяха пригодени за летни барбекюта. С изключение на новите килими и пребоядисването на всеки няколко години, къщата на Мъри изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато двамата със Сара я купиха през 1984-та — годината, в която свърши пробният му период и стана полицай.

Мъри не слезе от автобуса. Вместо това продължи още пет спирки, благодари на шофьора и извървя малкото разстояние до „Хайфийлд“. Някога огромната семейна къща, построена през 1811-а, беше използвана от Националната здравна служба от началото на петдесетте години. Тя беше заобиколена от прекрасни градини, но историческата й прелест се губеше измежду заобикалящите я евтини пристройки, които приличаха на фургони и бяха сложени, за да могат да поберат повече пациенти. Такива като Сара.

Мъри познаваше голяма част от „Хайфийлд“. Лечебното заведение разполагаше с добре поддържана зала за посещения и занаятчийски дейности, с обслужвано от пациентите кафене и група за подкрепа. Можеше да се похвали още с приходящи клиники, терапевтични услуги и курсове по готвене за онези пациенти, които имаха хранителни проблеми. Имаше отделения за различни психични проблеми, които изискваха различни нива на помощ, включително отделение със засилена охрана, в което Сара беше прекарала десет дни през 2007-а и покрай което Мъри не можеше да мине, без да си спомни онзи отвратителен ден, в който молеше докторите да приемат съпругата му.

Сара беше съвсем честна относно диагнозата си още на първата им среща на обяда след парада за завършването на обучението на Мъри. По-големият й брат Карл беше в същия випуск и макар двамата младежи да не бяха приятели, Мъри беше привлечен от жизненото момиче, което беше със семейството на колегата му. В началото се зачуди дали не е приятелката на Карл и изпита истинско облекчение, когато научи, че не е.

— Знаеш, че имам психични проблеми, нали? — попита го предизвикателно Сара. Носеше огромни кръгли сребърни обеци, които се поклащаха, когато се смееше, и пуловер в искрящо розово, който го заслепяваше.

Мъри не се засмя. Донякъде, защото политическата му коректност беше заложена в личността му много преди да се превърне в част от полицейския речник, по предимно защото не можеше да припише това определение на момичето срещу себе си. То беше изпълнено с енергия и едва съумяваше да стои на едно място, а очите му проблясваха, сякаш виждаха нещо хубаво във всичко. Нямаше нищо „психично“ в Сара.

— Гранично личностово разстройство. — Тя се усмихна отново с тази нейна огромна усмивка. — Звучи по-страшно, отколкото е в действителност.

ГЛР. Тези три букви пречеха на връзката им оттогава. Мъри бързо осъзна, че искрата в Сара можеше да се забележи само в добрите й дни и че болката и страхът в тези сиви очи бяха непоносими.

Понастоящем съпругата му беше доброволен пациент в отделението, в което познаваше всички по име. Часовете за посещение бяха ограничени, но персоналът беше наясно със смените му, затова просто се разписа в книгата за посетители и зачака появата на Сара в семейната стая.

Тези стаи бяха различни във всяка болница и клиника. Понякога човек имаше чувството, че се намира в стаята за свиждания в затвор — стените бяха голи и безлични и винаги имаше униформен член на персонала на пост. На други места обстановката беше много по-приятна, имаше дивани и телевизор, а персоналът беше облечен в обикновени дрехи и трябваше да потърсиш бадж, за да си сигурен, че не са поредните пациенти.

Семейната стая в „Хайфийлд“ беше някъде по средата. Тя беше разделена на две части. В първата имаше маса за рисуване и занаятчийство, покрита е цветни листове и чаши е подострени моливи. За родителите и децата бяха осигурени лепящи цветни листчета, с които да украсят ръчно направените картички, като по този начин се избягваше употребата и кражбата на тиксо. Ножиците бяха покрити с пластмаса, а краищата им бяха закръглени. Във втората част от помещението, където се разположи Мъри, имаше дивани и ниски масички за кафе, на които бяха разпръснати списания отпреди няколко месеца.

Сара уви ръце около него и силно го прегърна.

— Как си?

Съпругата му сбърчи нос.

— В стаята до мен настаниха ново момиче, което си блъска главата в стената, когато е стресирано. — Млъкна за миг. — А то е много стресирано.

— Не можеш да спиш?

Сара кимна.

— У дома е по-тихо… — Мъри забеляза раздразнението върху лицето й. Реши да не насилва нещата. Минаха три седмици, откакто съпругата му се наряза толкова лошо, че бяха нужни шевове на двете й китки. Зов за помощ, беше заключила сестрата в „Спешна помощ“, когато стана ясно, че Сара вече се е обадила за линейка; беше събрала всичко необходимо за „Хайфийлд“ в една чанта, която беше оставила в коридора.

— Усещам как се случва отново — каза тя на Мъри, докато съпругът й нарушаваше всякакви ограничения на скоростта на път за болницата.

То. Неопределеното, премазващо присъствие в живота им. То беше причината Сара да не излиза. То й пречеше да си намира приятели и да ги задържа. То лежеше под повърхността на животите на Мъри и Сара. Винаги беше там, дебнеше.

— Защо не се обади на господин Чаудри? — попита Мъри.

— Защото нямаше да ме приеме.

Мъри се опитваше да съчувства на съпругата си, но му беше трудно да разбере как самонараняването беше единственият път към безопасността.

— Имах доста интересен ден — каза Мъри сега.

Очите на Сара грейнаха. Тя седеше на дивана с кръстосани крака и се беше облегнала на подлакътника. Мъри никога не беше виждал съпругата си да седи правилно на диван. Или лягаше на пода, или се пльосваше с увиснала надолу глава и с изпънати на стената крака. Днес беше облечена в дълга памучна рокля в сив цвят и оранжев суитшърт, чиито ръкави толкова често беше запря гала, че вече си стояха запретнати сами.

— Една жена дойде да докладва, че самоубийствата на родителите й всъщност са били убийства.

— Вярваш ли й? — Както обикновено, Сара минаваше направо на въпроса.

Мъри се подвоуми. Вярваше ли й?

— Честно казано, не знам. — Разказа на съпругата си за Том и Каролин Джонсън: за напълнените им с камъни раници, свидетелските показания, намесата на капелана. Най-накрая й сподели за анонимната картичка и как Ана Джонсън настояваше за отваряне на случаите на родителите й.

— Някой от тях имал ли е наклонности към самоубийство?

— Не и според Ана Джонсън. Каролин Джонсън не е показвала признаци на депресия преди смъртта на съпруга си, а неговото самоубийство е било като гръм от ясно небе.

— Интересно. — Очите на Сара заблестяха и това стопли сърцето на Мъри. Когато съпругата му не се чувстваше добре, целият й свят пропадаше. Губеше интерес към всичко, което не беше свързано с нейния живот, и показваше един егоизъм, който въобще не беше присъщ за нея. Интересът й към случая на Джонсън беше добър знак — чудесен знак — и Мъри се зарадва, още повече че беше решил да погледне случая.

Не се притесняваше, че темата може да е малко чувствителна за жена, която имаше дълга история със самонараняването; никога не галеше Сара с перце, както правеха много от приятелите им.

Веднъж пиеха кафе в къщата на един колега на Мъри, когато по „Радио 4“ започна дискусия за процента самоубийства сред младите хора. Алън беше изхвърчал към кухнята, за да изключи радиото. Това предизвика изумление върху лицата на Мъри и Сара.

— Болна съм — каза нежно съпругата му, когато домакинът им се върна от затихналата кухня и отново зае мястото си, — но това не означава, че не можем да разговаряме за психични проблеми или самоубийства. — Алън беше погледнал Мъри за подкрепа, но Мъри демонстративно отказа да му отвърне. Нищо не можеше да разклати по-здраво въжето, по което ходеше Сара, от мисълта, че я съдят. Че я обсъждат.

— Напротив — беше продължила тя, — още повече се интересувам от темата. Честно казано — съпругата му се беше ухилила ехидно на Алън, — ако някой може да се нарече експерт по самоубийствата, то това съм аз.

Мъри беше стигнал до извода, че хората обичат рамки. Или си добре, или не си. Или си луд, или не си. Проблемът на Сара беше, че влизаше и излизаше от тези рамки и хората не знаеха как да реагират.

— Носиш ли досиетата по случаите? — Сара се огледа за куфарчето му.

— Самият аз все още не съм ги поглеждал.

— Ще ги донесеш ли утре?

— Разбира се. — Мъри погледна часовника си. — Време е да тръгвам. Надявам се да можеш да поспиш тази вечер.

Сара го изпрати до вратата и го прегърна за довиждане. Мъри не спря да се усмихва, докато не излезе от полезрението й. Понякога беше по-лесно да остави съпругата си в „Хайфийлд“, когато имаше тежък ден. По-лесно беше да се прибере у дома, защото знаеше, че тя е на по-добро място. Знаеше, че е в безопасност и има кой да се грижи за нея. Когато Сара беше спокойна — дори щастлива — всяка крачка встрани беше крачка в погрешната посока. Как беше възможно „Хайфийлд“, с нейната клинична миризма и подобни на килии стаи, да е по-добро място за нея от уютната им вила? Как беше възможно Сара да се чувства в по-голяма безопасност в болницата, а не у дома?

* * *

По-късно, когато разчисти и изми тигана, който използва за приготвянето на омлета си, Мъри седна на масата и отвори папките на семейство Джонсън. Изчете разпечатката с телефонните обаждания, показанията на свидетелите и полицейските доклади. Разгледа снимките на веществените доказателства — изоставения портфейл на Том Джонсън и дамската чанта на съпругата му — и прочете текстовите съобщения, изпратени от всеки от тях, преди да умрат. Запозна се със заключението на следствието и на съдебния лекар, че става въпрос за самоубийство.

Мъри подреди всичко на кухненската маса, заедно с плика за улики, в който се намираше анонимната картичка, изпратена на Ана Джонсън. Сложи я по средата, между досиетата на родителите й. След като прочете още веднъж докладите на съдебния лекар, Мъри ги избута в края на масата и отвори чисто нов бележник: той имаше както практично, така и символично значение. Ако майката на Ана е била убита, трябваше да подходи към това разследване все едно е съвсем ново, което означаваше, че трябва да започне от самото начало от самоубийството на Том Джонсън.

Мъри беше станал детектив през 1989-а, когато документите все още се попълваха на ръка и един случай изискваше сериозна работа, а не просто кибер разследване. Пенсионира се през 2012-а и дотогава работата се беше променила до неузнаваемост. Заедно с чувството за загуба, когато си предаде значката, Мъри изпита и голямо облекчение. Беше започнало да му става все по-трудно да е в крак с новите технологии и все още продължаваше да предпочита да пише докладите си с гравираната писалка, която Сара му подари при назначението му в Службата за криминални разследвания.

За секунда увереността му се изпари. За кого се мислеше? Защо смяташе, че ще открие нещо в тези досиета, което никой друг не беше успял? Вече беше на шестдесет. Пенсиониран и работещ като цивилен. През последните пет години проверяваше шофьорски книжки и приемаше доклади за изгубени вещи.

Мъри въртеше писалката в ръката си. Прокара пръст по написаното върху нея. Детектив Макензи. Хвана края на ръкава си и излъска до блясък сребърния надпис. Така му се искаше Сара да е тук.

Помниш ли онзи обир на пощенския клон?, представи си гласа й в главата си. Нямаше никакви улики. Никакви доказателства. Никой нямаше никаква идея по случая. Никой, освен теб.

Бяха на път да затворят случая, но Мъри нямаше намерение да се примири. Тръгна по улиците, ходеше от врата на врата и не остави нито един камък необърнат. Свърза се с мрежата си от информатори и не след дълго се появи едно име. Извършителят беше осъден на четиринадесет години.

Това беше преди много време, прошепна друг глас в главата му. Мъри побърза да го изгони. Стисна писалката. Начинът на работа се беше променил, но не и престъпниците. Някога беше добър детектив. Един от най-добрите. Това също не се беше променило.