Клеър Макинтош
Игра на лъжи (28)

Двадесет и осем

Мъри

Вторият етаж на полицейския участък беше пуст. По-голямата част от служителите не работеха през уикендите, а онези, които не спадаха в тази категория, бяха в отпуска. Само офисът на старшия офицер не беше празен самият началник беше отишъл някъде, а личната му асистентка пишеше доклад, без да поглежда пръстите си.

Тя имаше брокат в косата си и носеше големи обеци, които проблясваха разсейващо.

— Старшият иска да довършим докладите по няколко случая — обясни асистентката, когато Мъри я попита какво прави тук в неделя, и то на Бъдни вечер. — Иска всичко да бъде свършено преди почивката. Планувал ли си нещо интересно за утре? — попита го тя.

— Смятам да прекараме една спокойна вечер у дома. — Последва кратко мълчание. — А ти? — добави той, когато му стана ясно, че се очаква да зададе този въпрос.

— Ще ходя при мама и татко. — Асистентката спря да пише и се облегна на бюрото. — Все още имаме чорапчета, макар че брат ми е на двадесет и четири. Първо ги отваряме, след което хапваме пушена сьомга и бъркани яйца и пием коктейли. — Мъри се усмихна и кимна, докато слушаше коледните традиции в семейството й. Зачуди се колко ли време щяха да му четат конско.

Вратата на офиса се отвори.

— Мъри! Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Няма проблем. — Пропусна обръщението „сър“ не само защото вече беше цивилен и не се подчиняваше на звания, но и защото когато Лио Грифитс беше стажант, а Мъри негов ръководител, по-младият мъж беше истински тъпак.

В офиса на Лио имаше две големи кресла, но старшият офицер седна на стола си. Мъри се разположи на дървения стол срещу него. Делеше ги големият полиран дървен плот на бюрото, върху който началникът беше разхвърлял кламери като че ли за да оправдае заплатата си.

Лио сплете пръсти и се отпусна на мястото си.

— Малко съм объркан. — Не беше, разбира се, просто обичаше да парадира с опитите си за мислене. — Малко преди полунощ на миналата вечер нощният патрул се е отзовал на обаждане, свързано с инцидент. Полицаите са разговаряли с господин Марк Хемингс и неговата партньорка, госпожица Ана Джонсън.

Ах, значи все пак ставаше въпрос за случая на Джонсън.

— Някой е хвърлил тухла през прозореца на една от стаите им. За нея е имало завързана заплашителна бележка.

— Така чух и аз. Няколко от къщите на тази улица имат собствени охранителни камери. Няма да е лошо…

— Заели сме се с всичко, благодаря ти — прекъсна го спокойно Лио. — Повече ме тревожи фактът, че госпожица Джонсън е споменала за поредица от подобни случки. — Старшият офицер млъкна, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Поредица от подобни случки, разследвани от… теб.

Мъри не каза нищо. Можеш да си говориш колкото си искаш и да правиш каквито си искаш предположения. Да запълваш празнините. Първо ми задай въпрос, Лио, и тогава ще ти отговоря.

Паузата продължи цяла вечност.

— Объркан съм, Мъри, защото бях останал с впечатлението, че работиш на рецепцията. При това си цивилен. Доколкото помня, се пенсионира от СКР и от полицейска служба преди няколко години.

Нямаше коментар.

В гласа на Лио започна да се прокрадва раздразнение. Трябваше да се потруди повече, отколкото беше свикнал.

— Мъри, разследваш ли поредица от инциденти, свързани с две стари самоубийства?

— Не, не. — Това бяха убийства, а не самоубийства.

— В такъв случай, какво точно си правил?

— Ана Джонсън дойде при мен в четвъртък, за да обсъди опасенията си около внезапните смъртни случаи на родителите си, настъпили миналата година. Прекарах известно време с нея и отговарях на въпросите й. — Мъри се усмихна добродушно на Лио. — Едно от задълженията, посочени в трудовата ми характеристика, е да осигурявам високо ниво на обслужване на клиентите ни. Сър.

Старшият офицер присви очи.

— Нощният патрул каза, че жената е получила някаква злонамерена бележка.

— Анонимна картичка, доставена на годишнината от смъртта на майка й.

— Няма нищо в системата. Защо не си написал доклад?

— Какво нарушение можех да впиша в него? — попита учтиво Мъри. — В картичката няма никаква заплаха. Нито обида. Разбира се, текстът е смущаващ, но не и незаконен. — Последва доста дълга пауза, докато Лио смели тази информация.

— Хвърлената през прозореца тухла…

— Е престъпление — прекъсна го Мъри спокойно. — Сигурен съм, че колегите ще свършат чудесна работа в разследването.

— Изглежда, госпожица Джонсън смята, че самоубийството на майка й всъщност е било убийство.

— Така разбрах и аз. — Мъри се усмихна любезно. — Разбира се, екипът на Службата за криминални разследвания е работила по случая миналата година.

Лио погледна по-възрастния мъж и се зачуди дали намекът е умишлен. Ако го смъмреше, че не е предал случая на СКР, щеше негласно да се съгласи, че първоначалното разследване не е било извършено както трябва.

Мъри зачака.

— Опиши всичко, което си направил досега, и го изпрати на СКР, за да прегледат случая отново. Разбрано?

— Абсолютно. — Мъри стана, без да чака да бъде освободен. — Весела Коледа.

— И на теб. Мъри?

— Да?

— Гледай да си вършиш твоята работа.

Досега не беше излъгал старшия офицер и нямаше намерение да го прави.

— Не се тревожи, Лио. — Усмихна се широко на началника си той. — Не бих направил нищо, за което не съм квалифициран.

Долу Мъри намери празна стая за писане на доклади и затвори вратата, преди да включи един от компютрите. Беше върнал служебния си лаптоп, когато се пенсионира, а имаше някои неща, които искаше да провери, преди да се прибере у дома за Коледа. Ако Лио Грифитс имаше достатъчно акъл да проследи активността му в полицейската мрежа, щеше лесно да обясни, че информацията, която е търсил, му е била необходима за доклада, който трябваше да подготви за Службата за криминални разследвания.

Потърси Оук Вю в системата, за да провери направените обаждания до полицията. Тази основна проверка е трябвало да бъде извършена от служителите, които първоначално са разследвали случая, но в досиетата нямаше такава информация, а Мъри искаше да е наясно с абсолютно всичко. Търсеше влизания с взлом, нарушения, подозрителна дейност, свързани с Оук Вю или семейство Джонсън. Всичко, което можеше да превърне Том и Каролин в евентуални мишени.

През годините, в които се водеха компютризирани архиви, Оук Вю се появяваше на няколко пъти. Имаше две „мълчаливи“ позвънявания на 999 от този адрес. Във всяко от тях централата била отзовавана с едно и също обяснение.

Обитателите на къщата се извиняват. Твърдят, че бебето си е играло с телефона.

Мъри провери датата. 10 февруари 2001. Бебето? Ана Джонсън е била на десет години. Достатъчно голяма, за да прави подобни бели. Дали наистина с било детето, или „мълчаливите“ обаждания на 999 са били предумишлен зов за помощ?

През 2008-а централата е получила обаждане от съсед на име Робърт Дрейк, който е съобщил за някаква кавга в съседната къща. Мъри прочете написаното.

Съседът заявява, че чува викове. Чупене на стъкла. Вероятен семеен скандал. Изпратен е екип.

Не е било записано никакво престъпление.

Всичко е спокойно при пристигането на екипа. Обитателите на къщата са разпитани. Двамата отричат да е имало семеен скандал.

Каролин Джонсън с била „емоционална“, отбеляза Мъри, но нямаше почти никакви други подробности в архива и ако не намереше отзовалите се на сигнала полицаи с надеждата, че може да си спомнят този случай отпреди повече от десетилетие, — това щеше да е единствената информация, с която да работи.

Тя му беше напълно достатъчна. Мъри беше започнат да придобива някаква представа за семейство Джонсън, макар тя съществено да се отличаваше от картината, описана от дъщеря им. Вероятно братът на Том, Били, щеше да хвърли повече светлина върху случая. Мъри погледна часовника си. Проклетият Лио Грифитс и неговите номера. Щеше да закъснее да вземе Сара, ако не тръгнеше веднага. Тя щеше да е нестабилна на днешния ден и всяко отклонение от плана можеше да я извади от равновесие.

* * *

— Ще дойда с теб.

Мъри беше пристигнал навреме. Сара веднага го попита за случая на Джонсън и настоя да го придружи при посещението му при Били.

— Ще трябва да почака за след Коледа — заяви той, включи колата на скорост и бавно потегли от „Хайфийлд“. Хубаво беше Сара да е до него. Да знае, че няма да се прибира сам в празната къща.

— Няма проблем, наистина. Бездруго ни е на път.

Мъри хвърли бърз поглед на съпругата си. Дори в колата не седеше както трябва. Единият й крак беше пъхнат под коляното на другия. Държеше колана надалеч от врата си с една ръка, а лакътят й беше подпрян в долната част на прозореца.

— Ако си сигурна?

— Сигурна съм.

* * *

„Колите на Джонсън“ беше обновен, откакто Мъри си купи волвото. Все още я имаше колекцията от бракми за части в задния двор, но по-голямата част от предния беше запълнена с ягуари, аудита и беемвета. Най-скъпите бяха вдигнати на рампи и създаваха впечатлението, че всеки момент ще отлетят.

— Десет минути — каза Мъри.

— Нямаме бърза работа. — Сара махна колана и отвори книгата си. Той прибра ключовете и веднага огледа колата за нещо, което можеше да представлява опасност за съпругата му. Тя беше изписана, напомни си той. Успокои се.

Обърна се назад, когато стигна до предния двор, но Сара беше погълната от четивото си. Гладко избръснати продавачи обикаляха като акули. Двама от тях се насочиха към него от различни посоки, надушвайки комисионите си. Един дълъг момък с червена коса стигна първи до него, а колегата му промени курса си към добре облечена двойка, вървяща между няколко комбита. Много по-добър залог, помисли си Мъри.

— Били Джонсън?

— В офиса е. — Червенокосият момък кимна към шоурума. — Вероятно и аз мога да ви помота. Усмивката му беше цялата само зъби и никаква искреност. Той килна глава на една страна, сякаш преценяваше Мъри. Сякаш обмисляше вкусовете му. — Падате си по „Волво“, нали?

Предвид факта, че беше слязъл от точно такава кола, това проникновение не беше особено впечатляващо. Продължи към шоурума.

— Насам, нали?

Червенокосият сви рамене, а неискрената му усмивка изчезна в мига, в който разбра, че няма да продаде нищо.

— Аха. Шанийн на рецепцията ще го повика.

Споменатата Шанийн имаше два пъти по-тъмно лице от кожата на врата й и толкова лъскани устни, че Мъри можеше да се огледа в тях. Седеше зад голямо извито бюро, от едната страна, на което имаше елха и поднос с чаши за почерпка за Бъдни вечер. Тя се усмихна, когато той отиде при нея.

— Добре дошли в „Колите на Джонсън“, с какво мога да ви помогна? — Шанийн избълва думите толкова бързо, че на Мъри му трябваше известно време, за да осмисли чутото.

— Искам да се видя с Били Джонсън, моля. Аз съм от полицията на Съсекс.

— Ще проверя дали е свободен. — Шанийн се заклати на острите си обувки с токчета, които изобщо не й бяха по мярка, и звукът отекна в голямото помещение. Офисът на шефа беше с двойно стъкло и нямаше как да се види какво има от другата страна. Мъри погледна през големите прозорци на шоурума и му се прииска да можеше да спре волвото по-близо. От този ъгъл нямаше как да види Сара. Погледна часовника си. Вече бяха минали три от обещаните десет минути.

— Моля, елате, господин… — Шанийн се появи на прага на вратата, но млъкна, когато осъзна, че е забравила да попита Мъри за името му.

— Макензи. Мъри Макензи. — Той се усмихна на рецепционистката, когато мина покрай него, и влезе във внушителен офис с две големи бюра. Били Джонсън се изправи. Челото му лъщеше от пот и когато Мъри се ръкува с него, ръката му беше топла и лепкава. Мъжът не се усмихна и не предложи на госта си да седне.

— Службата за криминални разследвания, а?

Мъри не го поправи.

— На какво дължа честта? Последното влизане с взлом беше преди шест месеца, така че появата ви е малко закъсняла, дори по вашите стандарти. — Усмивката предполагаше шега, която думите не съдържаха.

Били Джонсън имаше доста внушителен корем. Беше по-скоро едър, а не дебел, и привлекателен при това, макар че Мъри не разбираше много от тези неща. Беше облечен в хубав, шит по поръчка костюм, перфектно изблъскани обувки и светложълта вратовръзка, която пасваше на райетата на ризата. Отбранителното отношение несъмнено се дължеше на стрес, а не на агресивност, но за всеки случай Мъри беше застанал близо до вратата.

— Ако става въпрос за ДДС-то…

— Не е за него.

Били малко се успокои.

— Разследвам смъртта на брат ви и съпругата му.

— Вие ли сте полицаят, с когото е говорила нашата Ани?

— Вие сте чичо й, нали?

Въпреки притеснението на Били, привързаността му към Ана беше очевидна. Погледът му веднага се промени и той закима енергично, сякаш това му действие щеше да подсили силата на факта.

— Прекрасно момиче. Всичко това беше много трудно за нея.

— За всички вас — поправи го Мъри.

— Да, да, разбира се. Но за Ани… — Били извади голяма бяла кърпичка и избърса влагата от челото си. Съжалявам… тази сутрин беше много емоционална. Моля, седнете. — Самият той се разположи в големия си кожен стол. — Племенницата ми е убедена, че Том и Каролин са били убити.

Мъри не отговори веднага.

— Мисля, че е права.

— Господи.

През прозореца зад Били забеляза добре позната фигура. Тя вървеше между колите. Сара. На двадесетина метра зад нея с бодра крачка я приближаваше Червенокоско.

— Бяхте ли близки с Том, господин Джонсън? — попита бързо Мъри, като държеше под око предния двор.

Били се намръщи.

— Бяхме братя.

— Разбирахте ли се?

Собственикът на „Колите на Джонсън“ като че ли се подразни от въпроса.

— Бяхме братя. Пазехме си гърбовете и се подкрепяхме. Сещате ли се какво имам предвид?

— Били сте бизнес партньори, разбирам.

Били кимна.

— Татко се разболя от деменция и повече не можеше да ръководи бизнеса, така че двамата с Том го поехме през 1991-ва. Семейство, какво да го правиш — добави той, сякаш това обясняваше всичко. Пред него имаше отворена чекова книжка, точно до купчина с пликове и напечатан списък. Ненужно избута пликовете на една страна и кимна към чековата книжка. — Коледните бонуси. По-малки са от обикновено, но такъв е животът.

— Какви бяха отношенията ви с Каролин?

Вратът на мъжа почервеня.

— Тя работеше на рецепцията. Том се грижеше за административната част от нещата. Аз ръководех екипа от продавачи.

Мъри отбеляза, че Били не отговори на въпроса му. Не го притисна. Въобще не трябваше да е тук, а последното нещо, от което се нуждаеше, беше ново оплакване до Лио Грифитс. Опита друга тактика.

— Двамата в добри отношения ли бяха?

Били погледна през прозореца, сякаш обмисляше дали да сподели, или не онова, което се въртеше в главата му. Червенокоско поведе Сара към един „Ленд Роувър Дифендър“ с етикет с цената, който висеше от огледалото за обратно виждане. Мъри се надяваше съпругата му да е добре. Надяваше се Червенокоско да не каже нещо, което да я разстрои.

Били отново се обърна към Мъри.

— Не се отнасяше добре с Каролин. Беше ми брат и го обичах, но не беше достатъчно добър за нея.

Мъри зачака. Очевидно имаше история зад тези думи.

— Обичаше да си пийва. Е, всички обичаме, но… — Били поклати глава. — Това не е правилно. Да говорим лошо за мъртвите. Не е правилно.

— Да не казвате, че Том е имал проблем с алкохола, господин Джонсън?

Последва дълга пауза, преди Били да проговори отново. Накрая погледна през прозореца.

— Каролин се опитваше да го прикрива, но аз не съм глупав. Макар Том да ме смяташе за такъв. — Последното беше изречено с горчивина в гласа и по-скоро на себе си, отколкото на събеседника му.

Отвън Червенокоско отвори вратата на дифендъра. Сара се намести зад волана и си оправи седалката. Червенокоско щеше да я заведе на тест драйв, ако не приключеше по-скоро тук. Изправи се.

— Бяхте ми от голяма помощ, господин Джонсън. Благодаря ви.

Мъри се почувства зле, че оставя човека разстроен, но в момента Сара беше основната му грижа.

Тя тръгна към него, когато излезе на двора. Червенокоско стоеше нещастен до дифендъра с ръце в джобовете.

— Добре ли си? — попита я Мъри, когато стигна до нея. Съпругата му изглеждаше много добре и той въздъхна облекчен, че Червенокоско не я е разстроил.

— Чувствам се чудесно. — На лицето й играеше лукава усмивка. Мъри погледна отново към младия продавач, който приличаше на човек, на когото току-що са му съобщили, че Коледата е отменена.

— Какво се е случило с него?

— Казах му, че се интересувам от най-новия модел.

— Аха…

— Че търся нещо добро с много екстри и че искам да го взема днес.

— Така…

Сара се ухили отново.

— Накрая му казах, че май ще продължа да си карам велосипеда.