Клеър Макинтош
Игра на лъжи (43)

Четиридесет и три

Мъри

Мъри се събуди от радиото. Отвори очи и се завъртя по гръб.

Запримигва срещу тавана, докато погледът му не се проясни и не се разбуди напълно. Сара беше заспала на дивана миналата вечер и макар да беше наясно, че няма да се качи горе, остана разочарован, че нейната половина от леглото беше непокътната.

Радиото беше пуснато много силно. Някой си миеше колата или работеше в градината, без да се съобрази дали някой друг в квартала иска да слуша Крис Евънс. Мъри свали крака от леглото.

Гостната също беше празна, а юрганът вероятно все още беше долу на дивана. Сара имаше час в „Хайфийлд“ днес. Мъри смяташе да разговаря с господин Чаудри насаме. Искаше да му разкаже за настроенията на съпругата си през изминалите ден-два.

Беше наполовина на стълбището, когато осъзна, че радиото се чува от вътрешността на къщата. Завесите в дневната бяха дръпнати, а юрганът на Сара беше сгънат на дивана. От кухнята се чуваше как Крис Евънс се смее на собствената си шега.

— Скапаняко. Пусни някаква музика.

Мъри се окуражи. Щом Сара ругаеше радиоводещите, значи слушаше какво казват. Слушането означаваше, че е напуснала собствения си свят. Вчера и онзи ден не беше така.

— По „Радио Четири“ няма скапаняци. — Мъри се присъедини към нея в кухнята. Съпругата му все още беше облечена във вчерашните си дрехи и от нея се носеше леката миризма на пот. Сивата й коса беше мазна, а кожата й продължаваше да изглежда изпита и изморена. Но поне беше в съзнание. Беше на крака. Правеше бъркани яйца.

— Какво ще кажеш за Ник Робинсън?

— Харесвам го.

— Но е скапаняк.

— Той е тори^[1]. Не е същото. — Мъри застана до котлона и накара Сара да го погледне. — Е, в повечето случаи. Как ти се струва днешният ден?

Съпругата му се подвоуми, сякаш не искаше да си признава, но след малко кимна едва.

— Имам чувството, че днес всичко ще е наред. — Усмихна му се колебливо и той се наведе да я целуне.

— Какво ще кажеш аз да довърша тук, а ти да отидеш да си вземеш един бърз душ?

— Воня ли?

— Малко понамирисваш. — Мъри се ухили тъкмо когато Сара имаше намерение да му опонира, затова накрая просто завъртя очи развеселена и се насочи към банята.

* * *

Мъри довършваше един разговор, когато Сара се появи. Прибра мобилния в джоба си и извади две чинии от фурната, където ги беше прибрал, за да са топли.

— Предполагам, че нямаш желание да ходим да пазаруваме, нали?

Съпругата му сбърчи лице и сви устни, макар че се опитваше да е отзивчива.

— Ще е много натоварено.

Обикновено Мъри избягваше магазините между Коледа и Нова година. Ако можеше да съди по рекламите по телевизора, продажбите вече бяха в стихията си.

— Да.

— Имаш ли нещо против да остана тук? — Сара забеляза лицето на съпруга си и повдигна брадичка. — Нямам нужда от бавачка, ако си мислиш това. Няма да се хвърля отнякъде.

Мъри се опита да не реагира на тази шега, която му напомняше за всички пъти, в които съпругата му беше правила опити за самоубийство.

— Не си мислех това — каза той, но всъщност си го мислеше. Разбира се, че ще си го мисли. — Ще отида някой друг път.

— Какво ти трябва?

— Шон от Отдела за високотехнологични престъпления ми прати имейл. Използваният при обаждането до 999 апарат, в което се съобщаваше за самоубийството на Том Джонсън, е бил купен от Fones4All в Брайтън.

— Мислиш ли, че ще имат някакъв архив, в който ще намериш купувача?

— На това се надявам.

— Върви! — Сара размаха вилицата си, на която имаше набучена храна. — Само си помисли: можеш да разрешиш случая още преди Службата за криминални разследвания да разбере, че такъв съществува.

Мъри се разсмя, макар същата мисъл да му беше хрумнала и на него. Не че можеше да осъществи арест, разбира се, но беше възможно да разреши абсолютно всичко и тогава… Тогава какво? Щеше да се заеме с друг студен случай? Щеше да се намеси в нечие друго разследване?

Когато отработи тридесетте си години, не беше готов да се пенсионира. Не беше готов да напусне полицейското си семейство и да се оттегли от една работа, която му носеше удоволствие, защото знаеше, че от нея има огромно значение. Но не можеше да остане завинаги. В даден момент щеше да се наложи да си тръгне, но щеше ли да чака, докато стане стар и немощен, за да го стори? Докато не се превърнеше в развалина и нямаше вече да има възможност да се наслаждава на последните години от живота си?

Мъри погледна Сара и в този момент осъзна точно какво смята да направи, когато приключеше със случая на Джонсън. Щеше да се пенсионира. Този път както трябва.

Съпругата му си имаше добрите и лошите дни. Мъри не искаше да пропуска нито един от първите.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да.

— Ще ти се обаждам на половин час.

— Върви.

Мъри изпълни нареждането й.

* * *

От тавана в магазина за мобилни телефони висеше огромен знак, на който се рекламираше най-новият блутут високоговорител. Купувачите обикаляха витрините с изумени лица, докато се опитваха да установят разликите между различните модели. Мъри мина през средата на магазина и отиде направо при витрината с най-новите и най-скъпи айфони, защото знаеше, че това е най-ефективният начин да намери помощ. Естествено, само след няколко секунди се появи младеж, който определено не беше завършил училище отдавна. Светлосиният му костюм беше твърде широк на раменете, а панталоните му се бяха намачкали над маратонките му. На златистия му бадж пишеше „Дилън“.

— Красиви са, нали? — Младежът кимна към витрината с айфони. — Пет цяло и пет инчов екран, безжично зареждане, OLED дисплей, водоустойчив.

Мъри веднага се разсея от единствената екстра, която имаше значение за човек, изпускал си на два пъти много по-евтиния, но въпреки това жизненоважен телефон в тоалетната. Насили се да се съсредоточи върху целта на посещението си и показа на Дилън полицейските си документи.

Може ли да разговарям с мениджъра, моля?

— Това съм аз.

Мъри превърна изненаданото си „О!“ в ентусиазъм.

— Чудесно! Добре. Разследвам покупка, направена в този магазин по някое време преди осемнадесети май 2016-а. — Вдигна поглед към двете камери, които бяха насочени към клиентите. Други две гледаха към входа. Колко дълго пазите записите от камерите?

— Три месеца. Един от колегите ви дойде преди две седмици с няколко откраднати телефона. Можехме да докажем, че са взети оттук, но се е случило преди шест месеца, така че нямаше записи.

— Жалко. Възможно ли е да проследите покупката по плащането и да разберем как е платил заподозреният?

Дилън не правеше нищо, за да прикрие липсата си на ентусиазъм към тази задача.

— Много сме заети. — Погледна към касата. — Коледни празници са добави той, сякаш служителят на реда не знаеше.

Мъри се наведе напред и даде всичко от себе си, за да изглежда като ченгетата от телевизията.

— Става въпрос за убийство. Ако ми намерите тази трансакция, Дилън, можем да разрешим целия случай.

Очите на младежа са ококориха. Той оправи стегнатата си вратовръзка и се огледа наоколо, сякаш убиецът можеше да стои точно до тях.

— По-добре да отидем в офиса ми.

Така нареченият му „офис“ представляваше кабинка, в която някой беше натъпкал бюро от „ИКЕА“ и счупен въртящ се стол, чиято облегалка висеше на една страна. Няколко сертификата за служител на месеца бяха закачени на таблото за обяви над компютъра.

Дилън великодушно предложи стола си на Мъри, а той седна на една кутия, която беше два пъти по-ниска от него и въведе паролата си на старата клавиатура. Мъри учтиво измести поглед встрани. На стената имаше снимка на шестима мъже и две жени — всички бяха добре облечени и се усмихваха ентусиазирано към фотоапарата. Дилън беше вторият отляво и носеше същия светлосин костюм като сега. Надписът върху картонената рамка на снимката гласеше „Мениджърски курс Fones4All 2017“.

— Какъв е IMEI?

Мъри продиктува петнайсетцифрения номер, който Шон му беше дал.

— Платено е в брой. — С този си отговор Дилън прати разследването на Мъри в небитието. Младежът погледна притеснен служителя на реда. — Това означава ли, че не можем да хванем шибаняка?

Мъри си позволи да се усмихне на жаргона на Дилън, използван широко в американските полицейски шоута. Накрая сви рамене.

— Поне не по този начин, опасявам се.

Дилън изглеждаше като човек, който се е провалил. Въздъхна, но след малко изгледа Мъри и отвори уста, когато му хрумна нещо.

— Освен ако… — Обърна се отново към монитора и започна да работи бързо с клавиатурата. Накрая посегна към мишката и скролна надолу. Мъри го наблюдаваше, като в същото време си мислеше дали Шон и екипът му можеха да направят нещо друго, за да проследят трансакцията. Без да знае самоличността на жената, която се беше обадила, нямаше големи перспективи за разрешаване на случая.

— Да! — Дилън замахна победоносно с юмрук, след което разтвори длан и я подаде към Мъри. — Браво на нас! — Мъри поздрави най-ентусиазирания мениджър на Fones4All.

— Карта за лоялни клиенти — обясни Дилън и се ухили толкова широко, че Мъри успя да види пломбите му. Всеки мениджър се оценява на база издадени карти за лоялни клиенти през месеца — победителят получава „Самсунг Галакси S8“. Печелих три пъти, защото давам наградата на човека в екипа си, който е издал най-много такива.

— Много мило от ваша страна.

— Скапани телефони са тези на „Самсунг“. Както и да е, екипът ми работи много здраво. Не позволяват на никого да си тръгне, без да му издадат такава карга. Вашият шибаняк… — младежът сръга с пръст монитора, — … не е бил изключение.

— Значи разполагаме с име?

— И адрес. — Дилън предостави тази информация с размаха на фокусник, убеден, че ще бъде възнаграден с аплодисменти.

— Какво е името на купувача? — Мъри се наведе над монитора, за да го прочете. Дилън го изпревари.

— Ана Джонсън.

Сигурно не беше чул правилно. Ана Джонсън?

Мъри сам прочете написаното: Ана Джонсън, Оук Вю, Кливланд авеню, Ийстборн.

— Това ли е нашата убийца?

Мъри отвори уста с намерение да каже „не“, да обясни, че това не е техният човек, че става въпрос за дъщерята на жертвата, но колкото и полезен да беше Дилън, той беше част от обществото и като такъв трябваше да бъде държан на тъмно още известно време.

— Можете ли да ми разпечатате това? Бяхте много услужлив. — Каза си наум, че ще пише на шефа на Дилън, когато всичко приключеше. Вероятно щяха да му изпратят нещо различно от „Самсунг Галакси S8“.

Разпечатаният лист като че ли прогаряше джоба му, докато вървеше към изхода на търговския център.

Ана Джонсън?

Ана Джонсън беше купила телефона, от който беше направено обаждането, потвърждаващо самоубийството на баща й.

Мъри се объркваше все повече и повече. Нищо в този случай нямаше логика.

Дали Том Джонсън не беше заел телефона на дъщеря си поради някаква причина? Шон беше потвърдил, че обаждането от фалшивата свидетелка, която се предполагаше, че се казва Даян Брент-Тейлър, беше първото направено от този апарат. Дали Ана не си беше купила телефона с някаква друга цел, а Том се беше възползвал от него, като го беше взел часове преди смъртта си?

Мъри се върна при колата, без да забелязва тълпите от хора около себе си.

Ако Том Джонсън не беше отишъл на Бийчи Хед, за да извърши самоубийство, защо е ходил там? За да се срещне с някого? Някой, който тайно с планирал да го убие?

Мъри разиграваше различни сценарии в главата си, докато шофираше към дома си. Афера, разкрита от ревнив съпруг, спречкване, което беше завършило с падането на Том от скалите. Дали убиецът не беше използвал телефона, зает от дъщерята на жертвата, за да се направи фалшивото обаждане до полицията? Или пък любовницата? Защо беше избрала името Даян Брент-Тейлър?

Мъри разклати нетърпеливо глава. Едва ли убиецът беше носил резервна СИМ карта, ако не планираше убийството на Том предварително. А ако го планираше предварително, щеше да си вземе свой собствен телефон за еднократна употреба, нямало е да разчита да намери такъв в джоба на жертвата. Нямаше никаква логика. Всичко беше много… Мъри изпита трудност да намери правилната дума.

Нагласено. Точно това определение търсеше.

Не му се струваше реално.

Ако извадеше обаждането на свидетелката от уравнението, какво оставаше? Изчезнал човек. Предсмъртно съобщение от телефона на Том, което можеше да е написано от всеки. Това доказателство нямаше никаква тежест.

Особено за самоубийство…

А след това смъртта на Каролин — и тя не беше много по-логична. Всичко сочеше към самоубийство, но никой не я беше видял. Капеланът — бедният човечец — я беше убедил да не скача. Кой можеше да е сигурен, че не беше останала на мястото? Някакъв човек, който разхождал кучето си, намерил чантата и телефона й на ръба на скалата — съвсем удобно оставени на мястото, на което капеланът беше намерил разстроената Каролин. Сериозно доказателство, разбира се, но не и окончателно. И също като изчезването на съпруга й някак твърде нагласено. Това беше голяма бъркотия. Имаше неясни моменти и парчета от пъзела, които не пасваха. Самоубийствата на Джонсън бяха твърде спретнати.

Когато Мъри спря на алеята пред къщата си, вече беше сигурен. Нямаше никаква свидетелка на убийството на Том. Нямаше никакво убийство. Нямаше никакво самоубийство.

Том и Каролин Джонсън все още бяха живи.

И Ана Джонсън знаеше това.