Дейвид Елис
Опасна игра (9)

7

Събота сутрин обикновено означава ранно започване на деня ми. Тичане няколко километра, преди повечето от съседите да са станали. Дълга закуска, докато чета вестника си. В повечето случаи отивам във фирмата да поработя няколко часа. Съботният ден е най-продуктивният от всичките ми работни дни. Дори когато и другите са там, то е защото им се е наложило. Те също нямат търпение да си тръгнат възможно по-рано. Затова общуването е сведено до минимум и аз намирам онези от персонала, които не съм могъл да открия през седмицата.

Но днес няма никаква работа за моя милост в офиса. Изминавам тичешком петте километра много по-бързо от друг път и на връщане прибирам вестника си. Преди да вляза в кухнята разкъсвам синия найлон и зачитам първата страница.

„Няма никакви следи за отвличането в Хайланд Удз“, гласи съобщението най-горе. Поемам си дълбоко въздух, адреналинът тръгва секунда по-късно. Отвличане, това е добре. Те мислят, че е било похищение. Не убийство от ревнив любовник. Статията не съдържа нищо ново, само кратък преглед на случая. Засега добре. Съзнавам, че всеки ден ще минава така — в очакване да разбера дали ченгетата ще попаднат на по-гореща следа.

Звънецът на вратата ме стресва. Отварям вестника на спортната страница. Тръгвайки към вратата поглеждам през прозореца на трапезарията и виждам бежов седан, доста старичък, паркиран на моята алея за коли. Отварям вратата на двама мъже — единият нисък и набит, другият висок и слаб.

Ниският ми показва значка, наподобяваща много на онези тенекиени значки, които използвахме като деца, макар че, съдейки по киселата физиономия на мъжа, в момента това не е игра.

— Господин Калиш?

Отговарям с „да“, докато отварям и мрежестата врата. Стаявам дъх. Ужас! Мраз.

— Детектив Къмингс от полицията в Хайланд Удз. Това е детектив Николаос — кима той към партньора си. — Може ли да отнемем минутка от времето ви?

Както съм застинал в поза, не е добра идея да помръдвам глава, казвам само:

— Разбира се. — А на себе си: Спокойно, спокойно, спокойно.

Завеждам ги в хола и посочвам дивана. Сядам срещу тях на малкото канапе за двама. Много съм спокоен. Николаос оглежда стаята — украсата, старото пиано от къщата на родителите ми, снимките в рамки на семейството ми и на децата на сестра ми.

— Дано не сме дошли в неподходящо време — заговаря Къмингс, но разбира, че е точно така, като вижда спортния ми екип и все още потното ми лице. Във всеки случай трудно е да си представи човек подходящо време за срещи от този род. Къмингс е на средна възраст, плещест, с двойна брадичка, плешиво теме и дълга до ушите коса, с вид на човек, видял много на тоя свят, който се прикриваше, доколкото мога да кажа, под изражение на сънливост. Вони на пури, а още няма десет сутринта.

Представям си как дните му се сливат с нощите, откакто изчезна добрият доктор.

Той започва с очевидното — разследват изчезването на доктора, имат само няколко въпроса. Изведнъж се изпълвам с чувството, че съм късметлия — тичането ми допреди малко е удобно извинение за зачервеното ми лице или, още по-лошо, за избилата пот.

Разпервам ръце.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Доколко познавахте семейство Райнарт?

Казвам им каквото те вече знаят, причината да са тук; работя във фондацията, познавам бегло съпредседателите.

— С какво се занимавате във фондацията? — Къмингс ще води разговора. Поглеждам към другия, Николаос. Той беше отворил малък бележник и започна да пише бързо.

— Бях член на комитета по набиране на средства, предимно с това. От време на време работя и по програмите. Но основно набирам средства.

Къмингс е с ръце в скута и сега се навежда напред.

— Често ли се виждахте с Райнартови?

— Не много често. Те изпълняваха всички функции, разбира се. Но аз бях просто един от близо шейсетте души, отговарящи за набирането на средства, което е само част от дейността на фондацията. Тя е голяма организация. — Това е рутинна процедура „въпроси и отговори“, но не съм сигурен как се държа. Дали да ги гледам в очите, или не? Дали да изглеждам загрижен, или не? Аз… съм… спокоен.

— Никого от тях двамата ли не познавате лично?

Искаш да кажеш освен че спя с Рейчъл ли?

— Никого — почесвам лицето си. — Сигурен съм, че ще ме познаят, като ме видят, но едва ли ще си спомнят името ми. Нали знаете, едно от сто лица. — Питам се дали създавам впечатление, че се оправдавам.

Къмингс ме поглежда в очите, замълчава за част от секундата, преди да продължи:

— Е, да, но ние разпитваме всеки, който работи с Райнартови. Опитваме се да разберем дали някой е имал причина да им навреди. Да се сещате за някого?

Намръщвам се и се заглеждам в стената над главата на Къмингс, в картината от времето на детството ми, абстрактна гледка на яростни вълни в тъмносиньо и моравочервено. Бавно поклащам глава.

— Не, не се сещам.

— За абсолютно никого? Някой, който им е имал зъб, който е спорил с тях? — той повдига ръка до лицето си.

— Фондацията не е място, където се създават врагове.

— А госпожа Райнарт?

— Мисля, че тя беше включена в последния въпрос.

Къмингс замълчава. Не му харесва забележката ми, предполагам, но той също се пита дали не е светнала лампичка.

— Тогава, нека се съсредоточим върху нея.

— Нямам представа кой би искал да й навреди.

— Хм. — Къмингс си дава вид, сякаш се прави, че вече не е заинтересован, малко прекалено нехайно поклаща глава. Питам се какво ли засича радарът му на това място. Може би той просто внимателно ме проучва. Може би наистина не е заинтересован.

— Ами добре — казва. — Вероятно наистина някой не е искал да я нарани. Защото я е харесвал. И то много, да речем. Може би това е довело до озлобяване към съпруга й?

Опитвам се да изглеждам смутен. Просто поклащам глава и пак разпервам ръце. Не отговарям гласно; опасявам се, че гърлото ми може да се схване, ако продумам. Прегърбвам се напред, с лакти върху коленете и чувствам внезапен болезнен възел във врата си и, доколкото чувствам, всяка капка кръв в тялото ми се е събрала в лицето ми.

Къмингс се навежда още по-напред, очите му не се отместват от моите.

— Разбирате какво ви питам, господин Калиш. Бихте ли охарактеризирали госпожа Райнарт като флиртаджийка? Като жена, на която й доставя удоволствие вниманието на мъжете?

— Не, не бих казал. — Гневът ми засилва гласа ми. — Бих я охарактеризирал като жена, която много обича работата си. Жена, на която всички ние се възхищаваме и уважаваме. И вие би трябвало до проявите известно уважение към нея, детектив.

Виждам как в очите на Къмингс проблясват искри на гняв, челюстта му се втвърдява за миг; ченгетата не приемат неуважението добре. Той отваря уста да отговори, но се въздържа. После гневът му изчезва и се заменя с любопитство. Той кима и ми се усмихва някак прекалено сърдечно.

— Да, прав сте — казва той любезно. — Ние работим денонощно, знаете как е. — Пак не отмества очи от моите, усмивката му е все тъй пресилена. Но той не продумва, сякаш че, като седим тук в мълчание, аз ще изпълня пространството с нещо полезно.

Минават около шейсет секунди, а ние с Къмингс си играем на индианци, преди детектив Николаос да се намеси. Той е все още младолик, дебеловрат и атлетичен в евтиното си спортно сако от шотландско каре и с разкопчана яка на ризата; вероятно отскоро е детектив.

— Не се опитваме да оскърбяваме госпожа Райнарт — казва той, — но трябва да проучим всичко. Ревнив приятел, това е, което трябва да разберем, иначе няма да си свършим работата. — Господи! Те говорят така, сякаш е сигурно, че Рейчъл има приятел. Преглъщам силно и се мъча да поддържам гласа си равен.

— Дълбоко се съмнявам, че Рейчъл е способна на изневяра.

„Рейчъл“, а не „госпожа Райнарт“. Сега наричам жената, която бегло познавам, с малкото й име.

— Вижте, с удоволствие бих ви помогнал, момчета. Райнартови са добри хора, много са направили за този град. Но не мога да се сетя за някого, който ще иска да им стори нещо лошо — поглеждам към Николаос, после към Къмингс; моля се с това да приключим. — Искам да кажа, че всички имаме такова мнение за тях. Те са толкова приятни хора. Кой ще иска да им стори нещо лошо?

— Кои „всички“? — пита Къмингс.

Дяволите да ме вземат!

— Просто приятели.

— Те имат ли си имена?

— Ами… имах предвид Джери Лазаръс — виждам, че Николаос записва бързо името — и Нейт Хорнзби. — Детективът записва и това име. После вдига поглед.

— Как се пише Хорнзби?

— Х-О-Р… Би трябвало да имате името му. Той също е във фондацията…

— Х-О-Р…

— Н-З-Б-И.

— Някой друг? Освен Джери Лазаръс и Нейт… Хорнзби?

— Ммм… Не. Тези са.

Николаос кимва. После плясва длани върху коленете си и става.

— Добре, господин Калиш. Благодарим ви, че ни отделихте време.

Къмингс продължава да седи.

— Ще ни се обадите, ако се сетите за нещо. — Това не е молба.

— Разбира се — казвам, изправяйки се на крака. — Искаше ми се да съм ви от по-голяма полза. — Питам се доколко им бях полезен изобщо.