Дейвид Елис
Опасна игра (71)

69

— Тя ми се обади, Пол. Какво можех да направя?

— Преди всичко, да й кажеш да се обади на нас — отговаря Пол. — Недей да говориш сам с нея! А ако все пак говориш, предупреди ни за това! Марти, нищо ли не научи досега?

Намираме се в кабинета на Пол в адвокатската фирма. Той крачи напред-назад покрай бюрото си. През последните десет минути не спря да ме хока. Манди седи смълчана на стола до мен.

— Ще ми кажеш ли честно, дали това щеше да повлияе на начина, по който разпита Деб? — питам аз.

Пол ми хвърля гневен поглед.

— Това ли е критерият, който използваш, за да решиш дали да ми кажеш нещо? Дали ти смяташ, че то ще промени стратегията ни? — Той се отпуска на стола си, висок дъбов стол с кафеникава облегалка. Върху стъкленото му бюро са подредени грижливо лични предмети: поставка за писалки с мраморна основа, с кратко посвещение от един от бившите ни кметове; снимка на жена му и трите им деца в семпла стъклена рамка; правоъгълен поднос за входящата поща; стъклен пепелник, който той пълни с канелени бонбони. — Сблъсквал съм се с десетки хора, които се мислят за любители адвокати и смятат, че знаят кое е най-доброто за тях. Нека ти кажа нещо, Марти: те не знаят.

— Това, което ние не знаем, може да ти навреди — тихо вмята Манди, гледайки напред. — Не можеш да очакваш от нас да спечелим делото, ако не знаем всичко. Питам се още колко пъти трябва да ти го напомняме, преди да ни повярваш.

Обръщам се към Манди.

— Нещо определено ли имаш предвид?

Манди все още не ме поглежда.

— Как бих могла аз да знам какво не знам?

Отношенията ни с Манди вече не са същите, откакто промених показанията си и заявих, че не съм убил доктора. Нещо между нас липсва. Доверието. Не предполагах, че това ще я нарани толкова. Оттогава тя се държи като мой адвокат и нищо повече. Състрадателна, внимателна, подкрепяща, любезна при разговорите ни, но сдържана. Не и моя приятелка. Не и както преди. Причината не е, защото през цялото време твърдях, че съм убил доктор Райнарт. А защото промених версията си, защото не се доверих на нея и на Пол да ми помогнат да кажа истината. Пол приветства промяната във версията ми; Божичко, та нали той всъщност ме умоляваше да го направя, макар да не го казваше директно. Но не и Манди. Тя беше разочарована. Аз не се оказах човекът, за когото ме е мислила. Какъвто и да е бил той.

— И така? — казва Пол. — Да се спотайват още изненади за нас?

Не отговарям.

— Искаш ли да напуснеш съдебната зала като свободен човек?

Гледам го втренчено.

— Защото, ако някъде там се таи нещо слисващо и аз не знам за него, не бих могъл да ти помогна.

— Схванах идеята. — Ставам от стола неуверено. — Достатъчно хора се опитват да ме унищожат. Включително двама души с метален стол и хапче цианид, надписано с моето име.

Пол клати глава.

— Клиентът съм аз — продължавам. — вие работите за мен. Разбрахте ли? Ще ви казвам това, което аз, по дяволите, искам да ви кажа. И ако това означава, че ще загубим, добре, но то означава, че губя аз, не вие. Вие пак ще си получите хонорара, после ще хукнете към следващото си дело и към следващия си милион. Вие няма да прекарате следващите пет или шест години в очакване на смъртта, в компанията на „дружелюбни“ съседи, които ще гледат на вас като на поредното най-близко подобие на жена. Не вие ще усетите мириса на цианид, когато си поемете дъх за последен път. — Запътвам се към вратата, но преди да изляза се обръщам. — Това се случва с мен, не с вас. С мен се случва!