Дейвид Елис
Опасна игра (26)

24

Тръгвам си след срещата с адвокатите ми, която продължи два часа и взе неприятен обрат, след като им признах. Пол изглеждаше така, сякаш му идеше да ме удуши, сякаш бях объркал плана му, по който щеше да ме защитава. Бях им казал, че — използвам юридическия език — основателно повярвах, че Рейчъл е застрашена от смърт или сериозни телесни щети и действах така, за да спася живота й. На моменти по време на разговора ни, ми мина мисълта, че Пол по-скоро пробиваше дупки в нашата защита, отколкото я изграждаше. Преди всичко какво съм правил там? Защо съм носел скиорска маска, както била казала Рейчъл на полицията? Знаела ли е Рейчъл, че съм бил аз? Защо Рейчъл се е обадила на 911, щом не е била в опасност? Къде е пистолетът?

Пол задаваше тези въпроси хипотетично, като че ли все още не искаше да признае, че те щяха да са моите свидетелски показания. Да допуснем, че това е вярно, каза той, откъде си разбрал да отидеш в девет и половина? Да допуснем, че тръгнем в тази насока, защо Рейчъл не те е познала?

Най-удачният въпрос на Пол беше последният. Беше избрал да го постави по най-съвършения начин, за да избегне потвърждаването на моята версия. Не попита: Къде закара тялото на доктор Райнарт?, а: Дали някога ще намерят тялото му?

Казах му, че дълбоко се надявам да не го намерят.

Все още се колебая, не съм напълно сигурен, че съм взел правилното решение. Може би просто исках да се уверя, че защитата ми върви в някаква посока, пък било то и в погрешна.

Затова имам нужда от нещо ободряващо. Набирам номера на „Справки“ по телефона в колата ми и се мъча да си спомня името на репортера, който отрази версията ми в „Уоч“. След дълго изчакване, най-накрая той е на линията.

— Анди Карас.

— Обажда се Марти Калиш.

— О! — Карас беше правил няколко опита да говори с мене, но аз все го отпращах към Пол. Сега той вероятно започва да търси бележника си. — Радвам се да ви чуя, господин Калиш.

— Наричай ме Марти. Просто искам да ти кажа, че съм невинен.

— Добре. Ами то… нали ти точно това пледира.

— Пледирах, че не съм виновен. Невинен съм.

Мълчание.

— Може ли да се срещнем?

— Не. Това е.

— Слушай, Марти, признателен съм, че ми се обади. Но това „Невинен съм“ не е кой знае колко много за печат.

— Ти ще го напечаташ — казвам и затварям телефона.

Той също. На другия ден то се появява в „Уоч“ като част от обобщение на делото в пет реда на страницата на „Градски вести“.

Това явно поражда раздразнението на Пол Райли и той веднага ми се обажда. Говоренето ми с пресата трябва да е едно категорично „не, не и не!“, дори онова, което имам да кажа, да е безвредно. Обвинението няма да извлече много от декларация за невинност. Според мен онова, което най-силно разтревожи Пол, е, че наруших правилата му. Обмислям да му го кажа, но се въздържам.

— Просто исках да се впише в протокола — пояснявам.

— Единственият протокол, който има значение — възразява Пол, — е съдебният протокол. Е ти вече си вписан в него като невинен.

Добре. Меа кулпа^[1]. Ще си взема бележка, обещавам му.

— Вярваш или не, не ти се обаждам само за да те сгълча. Искам да те питам нещо за Рейчъл. — Вече няма „госпожа Райнарт“. Не е необходимо да пренебрегва връзката ни.

— Казвай.

— Исках да те питам, знаеше ли, че Рейчъл ходи при психиатър?