Дейвид Елис
Опасна игра (63)

61

— Народът призовава детектив Тиодор Къмингс.

Детектив Къмингс изглежда много по-представителен от миналия път, когато свидетелстваше срещу мен. Струва ми се, че е с нов костюм. Носи синя риза и червена връзка на фигури. Сигурно жена му го е облякла така. След като сяда на свидетелското място, той вдига брадичка и размърдва глава — явно му е неудобно със закопчана яка. Той е от хората, които носят горното копче на ризата си разкопчано и възела на вратовръзката си хлабав, преди да изпият първото си кафе сутрин.

За втори път ще трябва да изслушам показанията на Къмингс и той изпълнява ролята си съвсем добре, но откъдето и да го погледнете, си личи, че е жител на град, където най-близко до тежко престъпление се счита, когато училищните тартори на футболните агитки измокрят рулото тоалетна хартия, преди да я размотаят в предния двор на футболния треньор. Той споменава за сексуални насилия и кражби с взлом, което, предполагам, означава осемнайсетгодишен да натиска седемнайсетгодишна на задната седалка на кола и някое хлапе да счупи предното стъкло на кола, за да задигне радиото. (Въпреки че, независимо от яда ми, трябва да призная, че детективът свърши добра работа, като ми подложи крак.)

Гречън Флеърти поема Къмингс. Стойката и е безупречна, тъмната й коса е опъната назад на кок. За нея не може да се каже, че е привлекателна — чертите й са доста строги, но днес тя изглежда много добре с тъмносиния си костюм и копринена блуза. Стои със скръстени ръце, кима малко по-често от необходимото и показва малко повече нетърпение, докато Къмингс говори. Застанала е на близо половин метър от катедрата, поставена до масата на обвинението и като че ли не спира да тъпче на място. Докато Къмингс говори, тя поглежда към записките си върху катедрата. Незнайно защо това ми действа успокояващо. Освен това е и нервна.

Къмингс говори за първото си пристигане на местопрестъплението. Той описва обаждането на Рейчъл на 911. Млада жена става от мястото си зад обвинителите и избутва количка с голям магнетофон до ложата на съдебните заседатели. Следва още размяна на въпроси и отговори между Флеърти и Къмингс.

Голямата ролка на магнетофона започва да се върти. Отначало гръмват силно смущения, които стряскат съдебните заседатели. Помощничката настройва звука миг преди да се чуят гласовете.

— Моля ви… Моля… Елате бързо… Той ще ме нарани.

— Мадам, къде сте?

— Той ще ме нарани.

— Кой ще ви нарани? Мадам, къде сте?

— Моля ви… Съпругът ми… Моля ви… О, боже.

Съдебната зала е притихнала. Помощничката изключва магнетофона и връща количката отново зад масата на обвинението. Съдебните заседатели стоят кротко, вероятно преповтарят наум думите, които чуха току-що. Моля ви… Съпругът ми.

— В къщата беше много студено — продължава Къмингс да описва мястото на престъплението — поради разбитата стъклена врата. Нощта беше ветровита — той жестикулира много, докато говори.

Прокурорът занася дървената пейка до Къмингс.

— Да, това беше пейката, която заварихме в дневната на жертвата. Смятаме, че нея е използвал нападателят, за да проникне в къщата.

Значи това бях направил. Не съм се вмъкнал крадешком. Влязъл с взлом.

Флеърти задава на Къмингс няколко въпроса за пейката и я признава за доказателство. После Къмингс описва дневната.

— Ниската масичка беше прекатурена. Една от възглавниците на дивана беше измъкната от мястото й. В средата на килима имаше петно кръв.

Ние бяхме признали за вярно твърдението, че кървавото петно в дневната е било от кръвта на доктор Райнарт. Флеърти прочита това признание за съдебните заседатели, после се обръща към Къмингс и го пита за петното.

— То беше с диаметър около четирийсет и пет сантиметра. Имаше и една кървава диря, която водеше от дневната до разбитата стъклена врата.

Докато Къмингс довършва изречението си, младата помощничка, която беше пуснала магнетофонния запис, занася триножник до свидетелското място. Флеърти се приближава до Къмингс с увеличени снимки и му ги показва. Къмингс ги разпознава като съвсем точни изображения на местопрестъплението. Полицейски фотограф направил снимките, Къмингс го наблюдавал. Флеърти признава и тях за доказателство и ги поставя върху триножника една зад друга, за да ги виждат съдебните заседатели. Тя обръща триножника така, че и защитата да ги вижда.

Къмингс слиза от свидетелското място. Флеърти му подава показалка. „Професор“ Къмингс посочва петното, ниската масичка, извадената от дивана възглавница. Следващата снимка е близък план на петното. После виждаме близък план и на следата от кръв, водеща към стъклената врата. Следващата снимка показва барчето с отворена врата и празна бутилка уиски.

— Защо бюфетът е бил отворен? — пита Флеърти.

— Възразявам — казва Пол, ставайки. — Детективът ще трябва да прави догадка наслуки.

Е, добре. Пол, може би няма да е догадка наслуки. Но съдия Мак приема възражението.

Флеърти кима.

— По време на разследването ви онази нощ, господин детектив, успяхте ли да научите какво е имало под барчето в този бюфет?

— Да. Там е бил пистолетът на доктор Райнарт.

— Открихте ли пистолета на доктор Райнарт в бюфета?

— Не, не го открихме.

— Открихте ли другаде пистолета на доктор Райнарт?

— Не — отговаря той равнодушно. — Още не сме го открили.

Флеърти замълчава. След това приканва Къмингс да се върне на свидетелското място.

— Изхождайки от състоянието на стаята, господин детектив, съставихте ли си мнение какво е ставало в нея през нощта на осемнайсети ноември?

— Да.

— И какво е то?

— Съдейки по счупеното стъкло и пейката в дневната, ние смятаме, че подсъдимият е проникнал в къщата, като е използвал пейката, за да разбие стъклото. Нападнал е доктор Райнарт. Блъснал го е на дивана. Смятаме, че го е ударил, докато е лежал наливана, после го е смъкнал на килима. Може би е продължил да удря лежащия на килима доктор. От това, че вратата на шкафа под барчето беше отворена, ние заключаваме, че подсъдимият я е отворил, взел е пистолета и е стрелял в лежащия на килима доктор Райнарт. Това би обяснило голямото петно кръв. И пръските кръв на няколко сантиметра от голямото петно, оставени от доктор Райнарт, след като е бил вдигнат от килима. Докато докторът е бил изнасян от дневната, от него е продължило да капе кръв. До вратата и чак до верандата.

Следващата снимка показва кръвта върху верандата. След това Флеърти пита за Рейчъл.

— Тя седеше на стълбите, когато ние пристигнахме в къщата. Беше се загърнала с одеяло и трепереше.

— Разговаряхте лис нея?

— Опитах се. Но на практика тя не беше в състояние. Ту хлипаше, ту се заглеждаше в пространството. Явно, беше много разстроена.

Флеърти преминава към следващото разследване. Първо, те говорят за физическите доказателства или по-точно за липсата на такива. Знаят, че Пол ще повдигне голям въпрос от този факт, затова се обръщат направо към него. Била е студена нощ, пояснява Къмингс. Нападателят по всяка вероятност е бил добре облечен. Шапка, шал, ръкавици. Това е затруднило откриването на отпечатъци, косми, власинки. Открили два отпечатъка от обувки в калта по пътеката през гората и подобни частични следи върху килима в Райнартовата дневна. На това място прокурорът прочита за протокола, че отпечатъците от обувки се приемат за улика. Всички те са от мъжки туристически обувки, номер четирийсет и пет, обувки, които се продават навсякъде в района.

Те подсказват също така на съдебните заседатели, че аз нося обувки номер четирийсет и пет. Онова, което не е прочетено за съдебните заседатели, но е изтъкнато от Пол, е, че те изобщо не са намерили такива обувки в дома ми. Бях ги изгорил заедно с дрехите. И по-важното, никога не ги бях внасял в дома си. Държах ги в гаража върху стар вестник. Тъй че, няма никакви власинки от килима на Райнартови в дома ми. Нито пък някой, разпитан от полицията, би свидетелствал, че ме е виждал с такива обувки. Те малко ме стягаха и аз почти не ги бях обувал. Всъщност, като се замисля сега, през последните няколко години съм ги слагал единствено, когато отивах при Рейчъл; използвах ги, защото беше доста кално от рекичката близо до къщата й.

Моите специални обувки само за Рейчъл, — които никога не съм вкарвал в къщата си. Късметлия съм, предполагам, въпреки че не за първи път ми минава тази мисъл през главата. Знаел ли съм, че някога ще дойде този ден? Бил ли съм подготвен за този момент, без да го съзнавам? Искам да си мисля, че не е така, че само съзнателните ми чувства са направлявали действията. Но, докато размишлявах за събитията от 18-ти ноември, бях стигнал до едно просто заключение: не владея положението.

— Първоначално не изключихме версията отвличане за откуп — казва Къмингс. — Започнахме да записваме всички разговори с хората, които са търсили госпожа Райнарт по домашния й телефон, от въпросната вечер нататък.

— Някой обаждал ли се е на госпожа Райнарт на другия ден?

— Да. Подсъдимият се е обаждал.

Чувствам погледите на съдебните заседатели върху себе си, когато Къмингс съобщава това. Жената, която седи зад масата на обвинението, отново подкарва количката с магнетофона към ложата на съдебните заседатели. Нова размяна на въпроси и отговори между Флеърти и Къмингс.

Този път звукът на записа е съвършен. Първият глас е на майката на Рейчъл, която вдига слушалката.

Наблюдавам съдебните заседатели. Повечето от тях седят с намръщени чела и погледи настрани — пълно съсредоточаване върху всяка дума.

— Госпожо Райнарт, обажда се Марти Калиш. Работя във фондацията. Не искам да ви безпокоя — само искам да знаете, че всички ние се молим за вас… Имат ли представа кой го е извършил?

При това последно изявление от мен счетоводителката в ложата кима разбиращо. Агентът по недвижими имоти се обляга назад на стола си. Близо шест чифта вежди се повдигат. Вече съм опетнен. Щом съм познавал толкова добре Рейчъл, защо й се представям, защо й обяснявам, че работя във фондацията? И, господи, това: Имат ли представа кой го е извършил?

Прокурорката говори отново. Къмингс разказва за първото си посещение в дома ми.

— Защо отидохте в дома на подсъдимия?

— По две причини. Първо, защото исках да говоря с хора, работили с доктор и госпожа Райнарт във фондацията.

— Детската фондация на семейство Райнарт ли?

— Да, точно тя. Подсъдимият е член на тази фондация. Райнартови са председатели на организацията.

— Каква е другата причина?

— Телефонното обаждане на подсъдимия на госпожа Райнарт. Той като че ли е бил много заинтересован да узнае дали полицията има някакви заподозрени.

Виждам как от съдебните заседатели кимат с глави. Да, мислят си те, той наистина е бил заинтересован.

Поглеждам към Пол, за да видя дали ще възрази, но той само поглажда косата си.

Къмингс описва първата ни среща.

— Зададохме му съвсем рутинни въпроси. Попитахме го доколко добре познава Райнартови, дали познава някого, който би искал да навреди на доктор Райнарт.

Флеърти вдига ръка; Къмингс говори прекалено бързо.

— Когато го попитахте доколко добре познава Райнарт, той какво отговори?

Къмингс се обръща и поглежда право в мен, докато отговаря, за да ми даде да разбера кой нанася удара. Точно както аз гледах доктора в очите, миг преди той да умре.

— Каза, че не ги познава много добре — отговаря Къмингс. — Каза, че ако Райнартови го видят, може дори да не си спомнят името му.

Някои от съдебните заседатели проследиха погледа на Къмингс към мене. Вероятно трябваше и аз да ги гледам или пък да гледам Къмингс в очите. Но аз гледам в пода. И все пак, мислят си съдебните заседатели, защо да лъжа за взаимоотношенията ни с Рейчъл? Защо съм толкова потаен, освен ако не крия нещо?

Флеърти също забелязва, че Къмингс ме гледа и това не й харесва. Тя шумно прочиства гърлото си.

— Попитахте ли още нещо подсъдимия, господин детектив?

Къмингс я поглежда.

— Да, попитахме го дали има причина да подозира, че госпожа Райнарт е имала извънбрачна връзка?

— И какво ви отговори подсъдимият?

Къмингс е запаметил следващото изречение от показанията си.

— Подсъдимият каза: „Дълбоко се съмнявам, че Рейчъл е способна на изневяра“.

— Използвал е малкото име на госпожа Райнарт?

— Да.

— Опишете държанието му през това време.

— Беше нападателен. Сопна ми се. Каза, че трябвало да проявявам известно уважение към госпожа Райнарт.

— Господин детектив, в резултат на този разговор с подсъдимия започнахте ли да го подозирате в изчезването на доктор Райнарт?

Къмингс трябваше да бъде предпазлив тук. Ако ме е подозирал, „Миранда“ повдига красивата си глава при разпита в участъка. Само защото сме изгубили този спорен въпрос, не значи, че не можем да го оспорим отново; ние все още имаме право да обжалваме, ако бъда осъден. Но обвинението иска да върви по опънато въже. Те не искат да изглеждат така, сякаш полицията не разполага с никакви улики, когато ме е довела тук.

— Ами — започва Къмингс, — да кажем, че останах с впечатлението, че той знаеше за госпожа Райнарт повече, отколкото ни казваше. Бях сигурен, че крие нещо. Но не бих стигнал дотам, да твърдя, че го подозирах. Опитах се да не вземам становище.

Облягам се назад на стола. Да бе, да не вземал становище! Поглеждам към Манди и се усмихвам самодоволно. Тя ми отвръща с празен, строг поглед, напомняйки ми безмълвно, че съдебните заседатели ме наблюдават.

— След тази среща с подсъдимия в дома му предприехте ли стъпки към разследване на вероятна негова връзка с изчезването на доктор Райнарт?

— Да, предприехме. Срещнахме се с прислужницата на семейство Райнарт, Агнес Клориса. Показахме й няколко снимки, между които и на подсъдимия. Госпожица Клориса разпозна снимката му като на човек, който е идвал в къщата на Райнартови.

Флеърти задава на Къмингс още въпроси за тези снимки. Тя му ги подава, той потвърждава, че са същите, които е показал на прислужницата. Потвърждава също, че не ги е размествал, откакто й ги е показвал. Моята снимка не е нито първа, нито последна — беше петата. Снимките също са признати за групово веществено доказателство.

— Колко често мадам Клориса е виждала подсъдимия в дома на Райнартови?

— Възразявам. Липса на основание, а има ли до известна степен основание, то е изградено върху чиста мълва.

Съдия Мак приема възражението.

Къмингс продължава да обяснява, че след като прислужницата ме разпознала, той пуснал „опашка“ след мен. Пол възразява срещу всякакво обсъждане на онова, което жената детектив в цивилни дрехи е видяла на коледното празненство между мен и Рейчъл. Това наистина няма значение; онова ченге, детектив Джанет Брюър, също ще свидетелства по това дело.

Къмингс потвърждава, че на другия ден отново отишъл в дома ми. Тогава ме отвели в участъка.

— Подсъдимият беше въведен в една от стаите ни за разпит.

— Кой беше в стаята с него?

— Отначало само аз. Отново го попитах колко добре познава Рейчъл Райнарт. Той отново ни отговори, че не я познава много добре. Казах му, че ние подозираме, че госпожа Райнарт има любовна връзка.

— И как реагира подсъдимият?

— Отвърна, че не знае за такова нещо.

— Моля, продължете.

— Казах му, че подозираме, че госпожа Райнарт е замесена в това престъпление.

Бих заложил ипотеката си, че Рейчъл ще иде в пандиза за това, ми каза той в участъка.

— И, господин детектив — пита драматично Флеърти, — как отговори подсъдимият?

— Каза: „Тя няма нищо общо с това“.

— Тези ли бяха точните му думи?

— Да, точно тези.

— Поискахте ли от него да обясни твърдението си?

— След това той просто млъкна. Затова излязох от стаята за известно време.

— Добре. А после върнахте ли се при подсъдимия?

— Да, след около половин час. Върнах се с лейтенант Уолтър Дено.

— Продължихте ли да разпитвате подсъдимия?

— Да.

Флеърти кимва.

— Опишете ми какво стана после, господин детектив.

— Продължих да говоря за госпожа Райнарт, за това, че я подозираме, че е замесена. Подсъдимият продължи да отрича.

— И какво направихте тогава?

— Накрая му казах, че не му вярвам и че ще трябва да извикам госпожа Райнарт за разпит. Блъфирах, разбира се. Но му го казах.

— Какво отговори подсъдимият?

— Каза… всъщност изкрещя: „Тя няма нищо общо с това“.

— И после?

— После — Къмингс се обърна към съдебните председатели, — подсъдимият започна да клати глава и добави: „Не съжалявам, че го убих“. След това го повтори — Къмингс пак се обръща към мене. — „Не съжалявам, че го убих“.