Дейвид Елис
Опасна игра (2)

Десет без пет. Чудно ми е какво ли прави в момента. Някой път ще я попитам как минава времето й, преди да започнем, но пък, от друга страна, ми е приятно да развихря въображението си. Може би отпива глътка мерло, притваря очи, когато горчивият вкус попива в езика й, и си мисли какво ли й предстои. Може би вече слуша джаз, гръмкия звук на саксофона, слабото ехо от чинела на ударните. Може би си слага малко парфюм по нейния изкусен начин — като го пръска пред себе си и минава през ароматния облак. Това сигурно е забавно, тъй като единствено тя усеща уханието му.

Дали прави гимнастика? Може би е в банята горе, прокарва ръце по копринените очертания на халата си, гледайки се в огледалото, и се поклаща в такт с музиката.

Десет без три минути. Съсредоточавам поглед в коприненото перде на стъклената врата. След малко лампата в дневната ще светне. Това е прелюдията към нашия момент.

Може би си мисли за мен. Признавам: ще ми се да е така. Ще ми се да вярвам, че не вино или музика, а само мисълта за мене е в състояние да я накара да се отпусне.

Слабият летен ветрец се промъква през косата ми, под късите ръкави на памучната ми риза. Скръствам ръце и се облягам на грапавата кора на дървото. Тъмнината е всепоглъщаща, наоколо е пълен мрак. Едва различавам задната веранда, внушителната архитектура на къщата й.

Трийсет секунди до десет. Лампата в дневната светва и оцветява коприненото перде в патешко жълто — единствен лъч светлина, прорязващ нощта. Виждам стройния й силует през пердето, тя се пресяга да натисне бутона до ниската масичка. И пердето се плъзва настрани.

Тя е любовта на живота ми.