Дейвид Елис
Опасна игра (37)

35

В адвокатската фирма „Брандън и Солтърс“ цари празничен дух, доколкото е възможно това в една адвокатска фирма. Коледна елха украсява фоайето, гирлянди и пъстроцветни лъскави ленти висят над коридорите. Младите адвокати се разминават по ризи с навити ръкави и спортни панталони, един от младежите с вързана на опашка коса вдига поглед, но дори не забелязва мен и адвокатите ми, когато секретарката на приемната ни превежда през малка библиотека с правна литература към заседателна зала.

Фирмата заема по-малко от един стаж от многоетажната сграда и в нея работят не повече от десетина адвокати. Секретарките и чиновниците са облечени съвсем всекидневно. Те са в пълен контраст с вида на костюмираните им колеги от „Шейкър, Райли и Флеминг“. Предполагам, че се дължи на клиентелата им — фирмата е малка и се занимава с криминални дела, и макар сред клиентите им да има и от „белите якички“, повечето са задължително от по-нисшите слоеве на обществото, които идват да ползват услугите на тази фирма и не държат много на външния си вид. Хората от по-нисшите слоеве ме харесват.

Човек като Пол Райли вероятно не е свикнал да работи почти в навечерието на Коледа или да влиза в кантори като тези. Но сега е тук, облечен в кафяв пуловер с висока яка и сако от туид, воден към заседателна зала за едно от най-важните интервюта, свързани с делото „Народът срещу Калиш“.

Адвокатът на Рейчъл, Джералд Солтърс, стана да ни посрещне и двамата с Райли се ръкуват като стари приятели. Райли представя мен и Манди.

Солтърс подава програмата на Пол. Планът е ние да им кажем какво се е случило, а после Солтърс ще ни каже версията на Рейчъл. Хубав, сбит план, с който да се изгладят противоречията, да се уеднакви разказа на Рейчъл с моя. Всички знаят, разбира се, че ние вече сме се срещали с психиатъра на Рейчъл, доктор Гарет. По дяволите, Солтърс е този, който ни каза за него.

На тази среща аз няма да говоря. Ако кажа нещо на някого освен на адвокатите си, то ще бъде разкрито от обвинението; отпада тайната между адвокат — клиент. Според Манди Пол се опитал да му повлияе така, че Рейчъл лично да разговаря с нас. Но Солтърс отказал. Клиентката му била дала клетва да не прави никакви изявления пред други лица. Полицията все още дишала във врата й и се опитвала да разбере дали и къде се вписва тя в картината. Какво можем да направим? Приемаме това, което ни дават.

Пол започва да говори, като пояснява, че ние все още „опипваме почвата“ на различни теории. Той говори „хипотетично“ за мъж, който, загрижен за Рейчъл, отишъл до дома й, проникнал с взлом вътре и изтръгнал пистолета от ръката на доктора. Разказът му ме обрисува в много по-съчувствена и героична светлина, отколкото бих могъл да бъда охарактеризиран някога. Сигурно тъкмо за това му плащам.

Солтърс заговаря бавно. Той обяснява, че госпожа Райнарт съжалява, че не може да се яви лично тук, но че го е упълномощила изцяло да я представлява. Като начало той потвърждава, че Рейчъл е била малтретирана в продължение на близо година физически и сексуално. После продължава с почти същите думи, каквито използва и психиатърът на Рейчъл пред нас. Мисля си, че това не е съвпадение.

— На осемнайсети ноември — продължава Солтърс — доктор Райнарт отново избухнал. Искам да уточня, че доктор Райнарт ударил госпожа Райнарт неколкократно по лицето. Крещял й. Казал й, че било… било много късно за него. Тя не можела да му помогне, повтарял той. Била го провалила. Очаквал помощ от нея, а тя го провалила.

Солтърс размахва ръце неентусиазирано.

— Госпожа Райнарт побягнала от съпруга си. Побягнала от спалнята. Той я хванал отзад и я повалил на пода, но тя се отскубнала и се затичала надолу. Той взел пистолета си от горе и я настигнал в дневната. Започнал да я бие отново. Тогава започнал да разкъсва дрехите й с насочен в нея пистолет. Тя била напълно сигурна, че той се канел да я изнасили. В един момент, малко по-късно, докато тя лежала на килима в дневната, чула някой да разбива стъклената врата. Последвало боричкане между доктор Райнарт и… и непознатия — той поглежда извинително към мене. — Тя допълзяла до хола и се обадила на деветстотин и единайсет. Повече не видяла съпруга си.

Пол изчаква, за да се увери, че Солтърс е свършил и пита:

— Познавала ли е човека, нахлул в къщата?

— Не.

Добре. Същото каза и психиатърът.

— Да поговорим за връзката й с Март Калиш. Била е платоническа.

Стаявам дъх при това изявление. Напълно съм сигурен, че и адвокатите ми не дишат.

Солтърс кима.

— Напълно.

Издишам.

— Тя е споделила с него за малтретираното си, нали?

— Точно така.

— И на осемнайсети ноември — продължава Пол, — деня на смъртта на доктор Райнарт, тя е казала на Марти, че насилието над нея става все по-жестоко.

Солтърс поглежда замислен Пол, ровейки в паметта си.

— Не помня госпожа Райнарт да е споменала за това.

— Така поне аз го разбирам — пояснява Пол някак насила. — А това е важен факт. Питам се дали не бихте могли да го уточните с вашата клиентка.

Разбира се, казва Солтърс и излиза от стаята. Пол ме поглежда, сякаш ще ме заговори, но после извръща глава. Пол, без съмнение, си спомня първия ни разговор по този въпрос, как се колебаех да кажа кога точно Рейчъл е споделила с мен за последното й малтретиране и накрая се спрях на деня на убийството. Пол трябва да е имал непоклатимото чувство, че лъжа, както си беше, но предполагам, че се е надявал сега Рейчъл да го потвърди по някакъв начин.

Солтърс се връща, спира се на вратата и прочиства гърлото си.

— Госпожа Райнарт няма спомен да се е обаждала по телефона на господин Калиш на въпросния ден — той мести поглед от Пол към мене и обратно. — Няма никакъв спомен да е говорила с него на въпросния ден.