Дейвид Елис
Опасна игра (76)

74

Рейчъл продължи да свидетелства за няколко мероприятия на фондацията, в които участвах и аз. На всички тези събития, казва тя, аз почти винаги съм бил близо до нея. Това я притеснявало, призна тя. Правела всичко възможно да не ме насърчава, но аз съм ставал все по-настоятелен. Поканил съм я бил на вечеря. Уверявал съм я, че съпругът й никога нямало да разбере. Говори също и за вечерта, за която прислужницата й дала показания, когато съм я бил притиснал в ъгъла на кухнята и съм я попитал защо е хладна с мен. Английският език на прислужницата е доста добър.

Наблюдавам съдебните заседатели, като внимавам да не е много явно. Те са разтревожени. Повечето от тях са престанали да си водят бележки и само я наблюдават. Почти безпристрастните им изражения, с които бяха наблюдавали повечето от свидетелите, сега са заменени с искрено съпричастие. Загриженост. Доказателствата срещу мен не бяха особено силни, но показанията на Рейчъл започват да ги засягат малко. Тя се опитва да се въздържа заради мене, но аз се питам дали те също го долавят. Още от самото начало Пол ме предупреди, че ако съдебните заседатели мислят, че съм влюбен в Рейчъл — което е очевиден мотив за убийство, — това ще допринесе много за замазването на другите пукнатини в доказателствата на обвинението.

Рейчъл завършва разказа си за баскетболната лига към фондацията с това как веднъж миналия септември съм сложил ръка върху крака й и съм поискал да я видя след мача. Мога само да си представя как е изглеждало това, когато са я разпитвали. Те имаха пълната програма на дейностите на фондацията и я разпитваха за всяка от тях една по една. Видяхте ли го там тогава? Какво каза той? Господи, какво е трябвало да изтърпи тя!

Роджър Огрън прелиства бележника си върху катедрата.

— Освен на мероприятия на фондацията, виждали ли сте се с него другаде?

Рейчъл кима сериозно. С проточилите се нейни показания, решителността й започва да намалява. Вече не изглежда чак толкова борбена пред Огрън. Може би е разбрала също, че е по-добре да говори по-сухо за тези неща. Божичко, толкова съжалявам, че я докарах до това място.

— Виждах го край къщата си — отговаря тя.

— Той е бил край къщата ви?

— Да.

— Кога започна това?

— През септември.

— Миналата година?

— Да.

— Разкажете ни за първия път, когато сте го видели край къщата си.

— Беше вечер. Аз бях горе и отидох да спусна транспаранта на спалнята. Случайно погледнах навън, в задния двор. И видях Марти да стои на моравата.

— Какво направихте?

— Ами… нищо не направих. Бях шокирана.

— Подсъдимият направи ли нещо?

— Той забеляза, че го видях и ми помаха.

— Само толкова?

— Не. Направи ми знак да изляза навън.

— Излязохте ли?

Рейчъл поклаща глава.

— Не, спуснах транспаранта.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не.

— Защо, госпожо Райнарт?

Лицето й се смекчи.

— Не исках да му създавам неприятности.

— Разбирам. След това виждахте ли подсъдимия край къщата си?

— Да.

— Колко често?

— О, не зная.

— Всяка вечер?

Тя разтваря устни, после тръсва глава.

— Може би три-четири пъти в седмицата.

— А как го узнавахте?

— Всяка вечер поглеждах навън.

— И колко време продължи това?

— Ами… до деня, когато изчезна съпругът ми.

Огрън оставя думите й да бъдат възприети. Агентът по недвижими имоти в ложата на съдебните заседатели се обляга назад на стола и клати мрачно глава.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не.

— Нито веднъж? През цялото това време?

Тя поклаща глава енергично.

— Постъпих глупаво, предполагам — и изпъва ръка напред. — Мислех, че всичко това е безобидно.

— Госпожо Райнарт, разговаряхте ли за това с подсъдимия?

Погледът й е забит в пода.

— Няколко пъти.

О, Рейчъл! Ти ли казваш това?!

— И какво му казахте?

Сигурно ми е казала да престана да го правя.

— Казах му да престане.

— А той какво ви отговори?

— Че не вредял на никого. Отговори ми: „Мога да гледам, дори да не мога да пипам“ тя прави кисела физиономия, когато повтаря тези думи. Някои от съдебните заседатели повдигат вежди. Мнозина от тях пак си водят бележки, без съмнение записват това изречение дума по дума.

Огрън кима съчувствено. После пита тихо:

— Подсъдимият каза ли нещо друго?

— Нищо, което да си спомням.

Огрън прегъва леко колене — губи търпение със свидетелката си.

— Той спомена ли съпруга ви в тази връзка?

Рейчъл въздъхва доловимо.

— О! Добре. Да, спомена.

— Разкажете, ако обичате.

— Попита ме дали съпругът ми знае за това.

— Дали съпругът ви знае за това?

— Аз не му бях казала — пояснява тя. — Реших, че това може да влоши нещата — Лицето й се изкривява, очите й се пълнят със сълзи. — Божичко, бях толкова глупава — и тя затваря очи. Най-накрая закрива с ръка лицето си и започва да хлипа тихичко.

О, Рейчъл. Изненадан съм, че си таяла това толкова дълго. Не се отчайвай, още малко остава.

Манди се навежда към мене и ми прошепва:

— Какво иска да каже с това „глупава“?

Огрън не бърза да й зададе следващия въпрос. Съдебните заседатели са трогнати и той с удоволствие може да се отпусне зад катедрата. Дори съдията, който обикновено чака с нетърпение, докато изслушва, се беше обърнал да гледа Рейчъл. Прокурорът пита Рейчъл дали иска да бъде дадена почивка. Тя отказва, махайки с ръка.

Най-сетне Рейчъл се съвзема. Избърсва бузите си с носна кърпичка, извадена от чантата й, и си поема дълбоко въздух.

— Госпожо Райнарт — заговаря меко Огрън. — Искам да поговорим малко за взаимоотношенията ви със съпруга ви. Може ли?

Рейчъл оправя косата си и диша през устата си.

— Да.

— Добре. В добри отношения ли бяхте със съпруга си?

Тя се бави с отговора си.

— Обичахме се. Но имахме и проблеми.

— Може ли да разкажете за някои от проблемите?

— Съпругът ми беше сърдечен хирург. Извършваше най-различни операции.

— Бяха ли случаи на живот или смърт?

— Често.

— А от време на време някои от пациентите му… дали някои от тях…

— Някой от тях не успяваше да спаси — веждите на Рейчъл се вдигат нагоре, единственият признак на чувства по равнодушното й лице. — Той правеше всичко по силите си. Беше един от най-добрите хирурзи в областта — тя поглежда съдебните заседатели за потвърждение. — Всички го казват.

Много от съдебните заседатели го потвърждават с мрачни усмивки или с наведени глави. Това показание не е от полза за мен, то допринася за добротата на жертвата, но тук Рейчъл не е пресметлива, не взема страна. Тя винаги вижда доброто в него, дори накрая.

— Госпожо Райнарт, можете ли да ни разкажете как тези загуби на пациенти, тяхната смърт са влияели на съпруга ви?

Рейчъл навлажнява устни и оглежда ръцете си.

— Преживяваше ги много тежко.

— В какъв мисъл „тежко“?

— Ами той… той приемаше лично смъртта на всеки пациент, починал на операционната му маса. По някакъв начин обвиняваше себе си, дори когато вината не беше негова. Чувстваше се безпомощен. Понякога се будеше нощем от кошмари. Събуждаше се, крещейки… — Рейчъл млъква, като вижда, че Пол се изправя на крака.

— Извинете за прекъсването, Ваша Чест. Но мисля, че още веднъж се отклоняваме от съществените въпроси на процеса.

Съдията кимва.

— Ще приема възражението и ще поискам адвокатите да дойдат при мен.

Пол, следван от Огрън, отива до съдийската банка. Съдебните заседатели наблюдават Рейчъл, която попива очите си с кърпичка. Тя изобщо не ме поглежда.

Адвокатите се отдалечават от съдията. Сега Огрън минава директно на въпроса, въпроса, за който той отчаяно се опитваше да не се дават показания, но пред който сега ще трябва да се изправи.

— Имаше ли физическо насилие във взаимоотношенията ви със съпруга ви, госпожо Райнарт?

Рейчъл навежда леко глава.

— Имаше.

— Кога започна то?

— Трябва да е било… някъде през април или май.

— Миналата година ли?

— Да.

— Посягал ли ви е съпругът ви?

— Понякога.

— Как…? С ръка ли?

Рейчъл отправя поглед към публиката, после към съдебните заседатели. И тя зарейва поглед. Отново е в къщата със съпруга си, сграбчила възглавница или тича из спалнята.

— С колана си — прошепва след малко и изкривява устни, вероятно от горчивия спомен. Не бях виждал такова изражение по лицето на Рейчъл. Тя никога не го беше обвинявала за това. — Налагаше ме по гърба с колана си.

Някои от съдебните заседатели изразяват видимо отвращението си, макар да чуват това за втори или трети път, може би защото сега виждат потърпевшата пред тях. Огрън продължава да крачи, опитвайки се да приключи с тази тема възможно най-бързо. Той иска да се изправи с лице към това показание, но не иска да задържа образа на любимата си жертва като човек, малтретиращ жени.

— Това често ли се случваше?

— Не, не се случваше всяка вечер — Рейчъл си поема дълбоко въздух. — По-скоро всяка… всяка седмица.

Огрън се приближава до нея с една крачка и леко навежда глава.

— Имаше ли сексуално насилие?

Рейчъл запазва забележително спокойствие след този въпрос. Държи главата си изправена и отговаря с ясен, равнодушен глас:

— Не бих го определила така. Понякога ние… стигахме до интимност… когато аз всъщност не я желаех. Но никога не му го казвах.

— Не сте му казвали предварително, че не искате?

— Не съм.

— При тези случаи той нараняваше ли ви физически?

— Не, нищо подобно.

— Добре. А сега да поговорим за седмицата, в която съпругът ви изчезна. Готова ли сте за това?

Тя кимва, погледът й отново става разсеян и тя свежда очи към пода. Много й е трудно да съживи тези моменти, да не говорим за факта, че ще трябва да лавира, докато разказва, за да не въвлече и мене. Дали ще мога да й се отплатя за това някога? Дали тя някога ще ми прости?

— Съпругът ви беше ли извършил операция през въпросната седмица?

— Няколко.

— Беше ли починал някой негов пациент?

Рейчъл примигва няколко пъти.

— Да, беше загубил един пациент.

— През седмицата, когато изчезна ли?

— Да.

— Къде бяхте въпросната вечер?

— Вкъщи.

— Прислужницата ви беше ли в дома ни?

— Агнес си тръгна, след като приготви вечерята. Към пет и половина.

— Кога се прибра съпругът ви?

— Около шест часа.

— Разкажете ни какво стана, след като той се прибра.

— Беше много разстроен. Каза ми… каза… — сълзите й бликват и тя затваря очи.

— Какво каза, госпожо Рейчъл?

— Каза: „Можех да го спася“. И продължи да повтаря само това: „Можех да го спася“.

— Така. И какво правихте вие двамата?

— Седнахме да вечеряме. Настоях да хапне, но той отказа.

— А след вечеря?

— Качихме се горе. Той отиде в кабинета си да прегледа някакви папки с документи.

— Влязохте ли при него?

Сега лицето на Рейчъл се стяга леко, веждите й се повдигат, погледът й продължава да е забит в пода.

— Госпожо Райнарт?

— Аз… да, влязох в кабинета.

— Кога?

— Мисля, че беше към осем часа.

— Какво правеше съпругът ви?

Рейчъл отваря уста, дишането й се учестява.

— Той… — очите й отново се овлажняват — той четеше папката на починалия си пациент. Опитваше се да открие каква грешка е допуснал. Плачеше — сълзите й рукват и тя притиска юмрук в устните си.

— Забелязахте ли нещо друго?

Рейчъл хлипа и отговаря на пресекулки.

— Той… пиеше. Беше… пил… и продължаваше да пие.

— Вие какво направихте?

— Нищо, нищо не направих! — Рейчъл загубва самообладание и започва да плаче неудържимо, захлупила лице с ръце. Двама… не, трима от съдебните заседатели също се просълзяват.

Сега съдията е този, който пита Рейчъл дали иска почивка. Минават цели две-три минути. Съдията пита господин Огрън дали иска кратко прекъсване, но Рейчъл вдига поглед и заявява, че е добре. Огрън обаче й дава още две минути да се съвземе, оставяйки препълнената зала да хлипа и подсмърча. Въпреки болката, която понасям вместо виновника, си давам ясна сметка, че цялата тази сцена работи в полза на обвинението.

Най-сетне Рейчъл продължава да свидетелства, дишайки през уста.

— Малко по-късно той дойде в спалнята. Аз седях на леглото и четях. Той… беше пил много — тя си поема дълбоко въздух. — И беше разстроен.

— Вие какво направихте?

— Отидох при него, исках да поговорим.

— А той как реагира?

— Разстрои се още повече. Не беше на себе си. Той… — Рейчъл покрива с ръка устата си, мъчи се да удържи сълзите си; след малко сваля ръката си и продължава с по-тих глас: — Той ме удари.

— Къде ви удари?

Рейчъл показва лявата си буза.

— Ударил ви е през лицето? — Огрън като че ли не беше подготвен да чуе това.

— Да.

— Какво направихте вие?

— Излязох от стаята.

— Къде отидохте?

— Слязох долу. В дневната.

Пулсът ми се ускорява. Ние сме в дневната.

— И какво стана после?

— Налях си питие. После и съпругът ми слезе.

— И?

— Влезе в стаята. Залиташе. Едва се държеше на краката си. Каза, че е било негова грешка.

— Кое е било негова грешка?

— Смъртта на пациента му. Каза, че грешката била негова. Плачеше.

— Какво направихте вие?

— Отново се доближих до него, да го утеша.

— А той?

— Той ме отблъсна, отблъсна ме малко по-силно, отколкото искаше и аз паднах на килима.

— Какво стана после?

— После чух шум от счупено стъкло.

Не. Това стана, след като той се просна върху теб и започна да разкъсва дрехите ти. Божичко, Рейчъл, не го защитавай чак толкова. Кажи им. Кажи им за заканите, които ти е отправял.

Знам как ще свърши това.

Първо ще ме изнасили. Така каза, че ще ме изнасили, после ще ме убие.

— Кое стъкло беше? — пита Огрън.

— Стъклото на плъзгащата се врата.

— Къде е тази врата?

— Това е вратата, която води към верандата. Вратата на дневната.

— Добре. Чули сте стъклото на тази врата да се разбива. И после?

— Ами… погледнах към вратата.

Погледнала към вратата?

— И… какво видяхте там? — пита Роджър Огрън.

Почувствах го още преди Рейчъл да обърне глава към мене, преди да притвори съвсем леко очи и да стисне челюсти. Почувствах го със спазъма на стомаха, със стягането на гърлото, с внезапното смразявано на тялото ми.

Не беше нищо повече от бегъл поглед, но достатъчен да послужи като сигнал. Срещам погледа й за миг. Питам се какво вижда тя в очите ми. Умоляване. Страх. Неверие. Но накрая — приемане. Нито веднъж не я бях карал да излъже заради мене.

Тя мълчи известно време, свела поглед към скута си. Прясна сълза се търкулва по бузата до крака й.

— Видях там Марти — отговаря тя.