Дейвид Елис
Опасна игра (15)

13

В понеделник се прибирам вкъщи и цяла вечер не мога да си намеря място. Сварявам си малко спагети, но не мога да ги преглътна от буцата, заседнала в гърлото ми. Не мога да чета, не мога да гледам телевизия, не мога да слушам музика. Безспирно крача из къщата и премислям отново, и отново пътя, по който минах, след като напуснах къщата на Райнартови. къде може да ме е видял? Кога? Как?

Опитвам се да направя наум списък на съседите на Райнарт, но познавам само неколцина. Как тогава той ме е разпознал? Трябва да е някой, когото познавам и аз. Не е ли така? Да, разбира се, д-р Хънт, той е човекът, който живее от другата страна на улицата, срещу Рейчъл. Джейсън, мисля, че така се казва. Веднъж намерих кучето му да се лута изгубено на моята улица, погледнах табелката върху каишката му и го върнах на човека. Но той дали беше запомнил името ми? Сюзън Рей живее през няколко къщи от Рейчъл; двамата с нея заедно взехме магистърски степени, сега работим в една и съща сграда, само че тя е в една фирма за разработки. Напоследък обаче контактите ни се ограничават само до едно „здравей“ и обещания да обядваме заедно някой път. Но това беше мъжки глас, за бога!

Може да ме е видял в колата. Но как би могъл да знае какво правя — откъде би могъл да знае, че в багажника ми има труп? Да не би да ме е видял, когато изнасях д-р Райнарт? Или пък да ме е забелязал през задния си прозорец, докато го носех на гръб между дърветата? Може би аз самият нямам представа как или кога, или къде ме е видял, но много искам пак да ми се обади!

Господи, само преди една вечер си тръгнах от Джейми и децата, като наистина вярвах, че случилото се е вече зад гърба ми. По-малко от двайсет и четири часа по-късно се чувствам като човек, който се наслаждава на последната си вечер на свобода. След като бях усетил вкуса на избавлението, сега страхът, чувството за обреченост са много по-осезаеми.

Звънът на телефона ме кара да подскоча. Вторачвам се в него с неверие, а апаратът звънва още веднъж. Дали е той? Как да го накарам да говори? Какво да му кажа?

Трети звън. След четвъртия ще се включи телефонният ми секретар.

Вдигни. И запази самообладание.

— Ало?

— Вуйчо Марти?

— Томи — смъквам се върху кухненския стол. Какво става, момчето ми?

— Нищо. Ти ми каза, че мога да ти се обадя по всяко време.

Попивам лицето си с кърпата за съдове.

— Да, Том. Разбира се. Какво… какво има?

— Нищо.

Опитвам се да успокоя дишането си.

— Добре. Ами… как е баскетболният ти отбор?

— Спечелихме.

— Страхотно.

— Ще играем с „Бейрънс“ за първото място.

— Чудесно. Това е чудесно.

— Ще играем с тях следващата седмица.

— Така ли? Чудесно. — Боб Фентън. Преди две лета играхме с него в един отбор по софтбол. Мисля, че той все още живее на една пресечка от Рейчъл. Но в обратната посока на пътя, по който вървях аз, нали? Не би могъл да ме види, нали?

— Мама е тъжна.

— Тя… Какво?

— Мама е тъжна.

— Не, Том, не с тъжна. Защо мислиш така? — Сали Мартин… Но и тя е жена! А гласът беше на мъж. Господи. Марти, кой друг може да е? Кой друг?

— Тя плачеше.

Джоуи Келок също живее там някъде, нали така? Изнесе се от центъра на града, след като жена му забременя. Премести се в този квартал… или дали не беше в Клейтън Хилс? Мисля, че имам някъде адреса му…

— Чух я. Снощи.

— Така ли?

Но Джоуи не би ми извъртял такъв гаден номер. Той или ще си държа устата затворена, или ще се обади да ми каже: „Наистина ли видях това, което мисля, че видях?“. Освен това мисля, че живее в Клейтън Хилс…

— Заради татко е тъжна.

— Така ли?

Обади ми се, проклет да си! Обади ми се и ми кажи какво става, по дяволите!

— Мислиш ли, че е тъжна?

Издишвам. Съсредоточи се най-сетне! За десет секунди, но се съсредоточи!

— Слушай, Том, сигурен съм, че майка ти не е тъжна. Но виж какво, аз наистина, наистина не мога да говоря в момента. Ще имаш ли нещо против, ако ти се обадя утре? Наистина искам да разговарям с теб. Утре, става ли?

— Става.

Затварям телефона и почвам отново да крача из къщата. Възпроизвеждам стъпка по стъпка нощта на 18-ти ноември, начертавам пътя си, записвам всички улици, които пресякох, и всички имена, за които се сещам.

И се взирам в смълчания телефон. Изборът е негов. Би могъл да го използва, за да ми се обади. Или, за да се обади в полицията.