Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Line of Vision, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2023)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Опасна игра

Преводач: Мария Неделева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Редактор: Юлия Петрова; Ангелина Михайлова

ISBN: 954-761-121-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18050

История

  1. — Добавяне

15

Коледното тържество на фондацията се провежда в зала „Прентис“ на хотел „Уинстън“ в центъра на града. Отклонявам предложението на Джери Лазаръс да отида с него и Елън. Искам да се появя късно, за да не изглеждам нетърпелив.

Пред хотела е гъмжило от пристигащи и отиващи си, от родители, подвикващи на децата, от служители в костюми, които често поглеждат часовниците си. Минавам през тъмночервените врати и ми хрумва, че управата на хотела едва ли е доволна, че е предоставила зала за нашето празненство, белязано със скандал. Но кой би искал хотелът му да се прослави като хотелът, изритат благотворителна организация?

Зала „Прентис“ се оказва изненадващо оживена. Въздухът е изпълнен със смесица от коледна музика и разговори. Бяха дошли около петдесет членове на фондацията напълно задоволителен брой. Коледни гирлянди се спускат от дъбовата ламперия. В единия ъгъл на залата, висока изкуствена елха се издига до четириметровия таван. Виждам Лаз, който вдига чашата си към мен в знак на поздрав, и Елън, която ми намига. Вземам номерче за палтото си от гардероба до входната врата.

Проправям си път към Лаз, като пътьом разменям по някое „Здравей“ и „Хей, к’во правите“. Не виждам Рейчъл, но не искам веднага да хукна да я търся.

— Добре направи, че се появи — заявява Лаз, когато се приближавам.

Целувам Елън по бузата.

— Хубава вратовръзка — отбелязва Елън и се отдръпва назад, за да ме огледа. Нося кремава риза и масленозелена вратовръзка, която тя ми беше подарила за рождения ми ден.

— Харесва ли ти? — питам. — Подарък ми е от едно момиче, което тайно си пада по мен.

— Да бе — безучастно вмята Лаз. — Сигурно е заради очарователния ти характер.

— Не мисля, че това е причината — възразявам му. — По-скоро клони към секса. Тя ми сподели, че не получавала такъв от гаджето си.

— Свършихме ли? — пита Елън, но аз знам, че й харесва. Обича разговорите за секс.

— Къде е барът? — Оглеждам се.

Лаз посочва към дъното на залата. Проправям си път през още хора, с които не държа да разговарям. Нейт Хорнзби се разхожда с клонка имел и хваща за жертви нищо неподозиращи жени. Той ме настига при бара. В ръката си държи пластмасова чаша с пунш.

Поглеждам предпазливо към имела.

— Не ми казвай, че и мен ще целунеш.

Найт обвива с две ръце главата ми и ме млясва по бузата. След това избухва в смях, изхвърляйки доста силен аромат на бренди.

— Май си прекалил с шейка, Нейт? — не се въздържам и също прихвам; смея се за първи път, откакто бях при сестра ми.

Той обгръща с ръка рамото ми и ме разтърсва. После доближава глава до моята, мазната му коса покрива лицето му и докосва челото ми.

— Е, Калиш, момчето ми — шепне той, — готов ли си да направиш своя ход?

Правя крачка назад и го поглеждам.

Какво?

— Сега, когото благоверният вече го няма.

— Уиски с лед — обръщам се към бармана. — Нека бъдат две.

— Казвам ти: използвай момента.

Изпивам първото си питие на една глътка. Това се харесва на Нейт.

Обръщам се към него.

— Аз пък ти казвам: гледай си картите, Нейт — Използвам репликата на Джери от играта ни на покер.

Той маха с ръка.

— Не се сърди, Калиш. Ще ми е неприятно да изпуснеш възможност, нищо повече. Гледай да получиш поне едно хубаво траурно чукане.

Поглеждам настрани.

— Мисля, че нямаме повече работа тук.

Той обаче отново застава до мен.

— Образът на тъгуваща вдовица й отива.

Проследявам погледа му през залата. Рейчъл говори с двама души. Всъщност те говорят, а тя слуша и се усмихва любезно. Познато ми е това изражение, пресилената усмивка — тя не се забавлява. Наблюдавам я, докато Нейт продължава да дърдори.

Очите й оглеждат залата. Накрая ме забелязва. Премигва и отклонява поглед. Поема си дълбоко въздух и кима на говорещия с нея мъж. Но съм сигурен, че не го слуша повече. Отново поглежда крадешком към мен.

Нейт си е тръгнал; знам, защото чувам гласа му от разстояние как убеждава една жена да го целуне, а тя му отказва през кикот. Аз само стоя и гледам Рейчъл. Въздействието от първото уиски отминава. Идеята да продължавам да пия определено не е добра, но аз пресушавам втората си чаша и си вземам трета от бара. Възобновявам наблюдението си.

Тя отново ме поглежда. За момент погледите ни се срещат.

Трябва да й кажа.

Тя се обръща отново към хората, които й говорят. Скръства ръце, после ги спуска. Прекарва ръка през косата си. Събира ръце и си играе с пръстите си.

— О, извинете — казва някакъв мъж и продължава покрай мен към бара.

Сега Рейчъл изглежда разстроена. Опитва да се съсредоточи върху мъжа, който й говори. Който и да е той, за момент той спира да говори и поставя ръка върху рамото й. Тя поклаща глава и бръква в чантата си. Изважда носна кърпа и попива очите си. Хвърля ми бърз поглед, очите й са подути и зачервени.

Вятърът свиреше в дневната. Рейчъл лежеше на дървения под в ъгъла на стаята с широко отворена уста. Трепереше и гледаше стъписана мъртвото тяло на съпруга си върху килима.

Нападател е влязъл с взлом — казвам аз, надвесен над доктора. Не си могла да видиш кой е.

Рейчъл излиза от залата. Хората, с които говореше, я наблюдават как се отдалечава, клатят глави и повдигат вежди. Някаква жена от фондацията се приближава до мен и ме пита как съм. Трудно ми е да говоря. Успявам да измърморя някоя и друга любезност и се отдалечавам.

Но не знам къде да отида. Вървя през тълпата, сякаш търся някого. Непрестанно поглеждам към вратата, през която тя излезе.

Сблъсквам се е някаква жена и промърморвам извинение. Жената очевидно ме познава, защото ми казва „здрасти“. Продължавам да вървя.

Пак поглеждам към вратата. От Рейчъл няма и следа.

Това е нелепо. Спирам и се оглеждам над главите на хората. Някаква дама ме наблюдава — на средна възраст, ниска, с прошарена коса, събрана на кок. Погледите ни се срещат и тя извръща глава. Сигурно приличам на луд.

Рейчъл се появява, в ръцете си държи прозрачна чаша с червен пунш и разговаря с две жени. Едната поставя ръката си върху ръката на Рейчъл.

Тръгвам отново през тълпата, без да я изпускам от поглед. Тя вдига глава и очите ни се срещат. Кимам й. Тя поглежда настрани.

Още пет минути, още един нежелан за мен разговор с човек, който работи в сградата на нашата фирма. Сега до Рейчъл стои само една жена. Готов съм да се приближа.

— Здравейте, госпожо Райнарт — казвам и протягам ръка. — Марти Калиш.

— Разбира се — Марти — тя се усмихва. — Честита Коледа.

Жената до Рейчъл, която познавам, също се усмихва и ние се ръкуваме. Тя изглежда облекчена от дошлото подкрепление; задължителният разговор с шефа на благотворителността — тъгуващата вдовица е приключил. Тя се извинява и се отдалечава. Сега сме само двамата с Рейчъл и аз не съм сигурен какво да очаквам. Изражението й е предвидено за околните — любезна усмивка, но очите й са напрегнати, пълни със сълзи.

Изчаквам приятелката й да се отдалечи достатъчно. Питам тихо, предпазливо.

— Как вървят нещата?

Тя ме поглежда с принудена, трепереща усмивка.

— Мисля, че добре.

— Полицията има ли някаква представа?

— Да, има — отвръща тя, сякаш я питам дали й харесва пунша.

— Знаят ли за нас?

Тя поглежда надолу към питието си и мълчаливо го разбърква с пръст.

— Не — промълвява най-накрая.

— И никога няма да узнаят, Рейчъл. Никога. — Иска ми се да се доближа до нея, да обвия ръце около нея, да докосна лицето й, да изтрия сълзите й. Но имаме публика. — Ще те закрилям. Дори и да трябва да се явя на разпит, ще го направя.

Тя обхваща със замъглен от сълзи поглед залата. Гледа навсякъде, само не и към мене.

Поставям длан върху ръката и.

— Чуй ме. Не съжалявам, че го убих и не се страхувам от това, което ще се случи с мен.

Тя вдига поглед към мене и го задържа доста дълго. Разбира какво й казвам. Опитва се да възвърне спокойното си изражение, въздъхва дълбоко и преглъща с усилие.

— Сериозно ли говориш? — пита ме тя тихо.

Не съжалявам, че го убих — повтарям. — И няма да допусна да ти се случи нищо. Чуваш ли?

Тя поглежда отново към чашата си. После ме пита шепнешком:

— Сигурен ли си?

Разбира се, че съм сигурен — отговарям й с разтреперан глас. Нима не знае какво означава тя за мен?

Зад нас се разнася звън на чаши. Смях. Музика. Няма повече какво да си кажем, но аз искам само да я гледам. Гърдите й се повдигат, раменете й потръпват. Тя си поема дълбоко дъх, за да потисне риданието си. Тогава аз се отдалечавам от нея и излизам през вратата само няколко минути след като бях дошъл.