Дейвид Елис
Опасна игра (46)

44

В девет сутринта съм отново в кантората на адвокатите си. Гледам през прозореца на фоайето и чакам Манди Танър. Днес е облачно и с прекъсвания вали дъжд. Долу улицата е като застлана с отворени чадъри.

Потискам една нервна прозявка. През нощта спах на пресекулки, съзнанието ми беше изпълнено с мисълта за Рейчъл в затворническата килия. Преборвах се с идеята да отида още миналата нощ в полицията и да направя пълни самопризнания, за да стане ясно, че Рейчъл няма нищо общо с това. Стигнах до хотелското фоайе, но не можах да направя решителната крачка. Истинската причина, която ме възпря, беше мисълта, че всеки път, когато вземам прибързано решение, после съжалявам. Има достатъчно време да се призная за виновен, ако е необходимо. Но часовникът тиктака със силни, оглушителни удари.

По мраморния под зад мен се чуват стъпки. Обръщам се и виждам Манди, облечена в сив пуловер с висока яка. Тя спира, за да ме прецени с поглед.

— Здрасти.

— Знаем ли нещо повече?

— В момента Пол разговаря с адвоката на Рейчъл.

Вървим към заседателната зала в мълчание. Мълчаливо сядаме на местата си. Аз се взирам в пространството и си представям как Рейчъл излиза от къщата си сред тълпа репортери. Полицаят снема отпечатъци от пръстите й, като ги притиска един по един към мастиления тампон, а после към подложката за пръстови отпечатъци. Вратата на затворническата килия се затваря с трясък.

— Марти? — чувам предпазливия глас на Манди. — Тук ли си?

Прекарвам ръка по небръснатото си лице.

— Как ще ме убият?

Тя разтваря устни, после ги събира и шумно издиша.

— Не мисля…

— Кажи ми. Моля те… моля те, кажи ми.

Тя събира ръцете си върху масата и прочиства гърлото си. Прави пауза, преди да заговори е тих, механичен глас.

— Предполагаемият метод е екзекуция на електрическия стол. Но затворникът може да избере отровен газ.

Обръщам се към нея.

— Изборът мой ли е?

— Марти, ние имаме необходимите доказателства.

Прекарвам пръсти през косата си, кичури от нея падат върху челото ми.

— Изпращала ли си някога някого на стола?

Тя се взира в мен, но очите й придобиват стъклен блясък, сякаш гледа през мен. Прехапва устните си и кима.

— Да — отвръща с равен глас.

— И как се чувстваше от това? — прошепвам аз.

Завъртам стола си и поглеждам през прозореца. Навън е достатъчно тъмно, за да видя едва-едва отражението си — слабо лице, гъста коса над него. Задържам дъха си и се опитвам да си представя как ще се чувствам, ако знам, че това е последният ми дъх. Издишвам дълбоко, после долавям парфюма на Манди, която сяда до мен и взема ръката ми в своята.

— Искаш да признаеш — казва тя, — искаш да го направиш, за да отървеш Рейчъл.

Вглеждам се в очите й; те се пълнят със сълзи.

— Нека те да те съдят. Нека онези дванайсет души да кажат дали извършеното от теб е редно или не. Недей да вземаш сам това решение.

Стискам ръката й и отново поглеждам през прозореца.

— Не мога да допусна да й навредят.

— Ако пледираме, че ти си го извършил, че по този начин си спасил живота й, ти ще им го кажеш. Ти ще им кажеш, че тя не е замесена. Няма нужда да се предаваш, за да я закриляш.

— Тогава трябва да продължим по този начин. Иначе ще пледирам, че съм виновен.

Манди не отговаря. Обръщам се към нея.

— Това са двете единствени възможности.

Очите й пробягват по лицето ми.

— Имаш ли ми доверие?

— Разчитам на теб да ме измъкнеш от тази каша. Но вече не съм сигурен дали изляза да изляза от нея.

По бузата й се плъзва самотна сълза, но тя не я избърсва. Не сваля поглед от очите ми.

— Не искам да видя… — Шепотът й секва.

Понечвам да заговоря, но гърлото ми е свито. Развълнуван съм от състраданието на Манди и още повече от факта, че изобщо я е грижа за мен, че е готова да протегне ръка на човек, чийто живот виси на косъм. В този момент осъзнавам, че междувременно между нас се е установила връзка. Усещах го от известно време, но едва сега проумявам, че и тя го е усещала.

Довършвам изречението й вместо нея:

— Не искаш да видиш, че ще умра.