Дейвид Елис
Опасна игра (64)

62

Детектив Тиодор Къмингс остава на свидетелското място за отговори на обвинението до ранния следобед. Той описва разговорите си с хората, които работят с мен, как се опитвал да установи къде съм бил в нощта на 18-ти ноември.

Ние трябваше да уведомим писмено обвинението за алибито ни, че съм работил в „Макхенри Стърн“ до 3:20 сутринта след убийството. Затова Къмингс разказва как проверил записите във фирмата ми и как някой, използвал магнитната карта на „Макхенри Стърн“, влязъл в сградата в 3:10, само десет минути преди аз да съм си тръгнал оттам същата нощ. Пояснява колко лесно съм могъл да наглася всичко това.

Към края Гречън Флеърти отново се връща към признанието ми.

— Още нещо, господин детектив… Вие свидетелствахте по-рано, че подсъдимият ви е признал това в събота, десети декември.

— Да.

— Е, добре, сър, нека ви изтъкна, че може да се стигне до спор по отношение на тези думи, на точните думи, които е употребил подсъдимият. Затова може ли да ви помоля да ги повторите за съдебните заседатели?

Очаквам Пол да възрази, но той само поклаща глава развеселен.

Къмингс се обръща към ложата.

— Той каза, цитирам: „Не съжалявам, че го убих. Не съжалявам, че го убих“.

— Казал е едно и също два пъти, така ли, господин детектив?

— Да, точно така.

— Има ли вероятност да сте го чули погрешно? Някаква вероятност да е казал например: „Не съжалявам, че е мъртъв“?

— Абсолютно никаква — заявява Къмингс. — Ако беше казал само това, нямаше да го арестувам. Спомням си много добре тези думи.

Гречън Флеърти сяда победоносно на мястото си.

Пол Райли се приближава на около метър и половина от детектив Къмингс и се надвесва над парапета близо до свидетелското място.

— Добър ден, господин детектив — казва той съвсем учтиво. Пол започва любезно и непринудено. Той ще установи, че това е дело, за което се пише много, и ченгетата не са направили нито крачка напред от момента, когато са ме набелязали. Това беше голямо дело, нали? — пита той. Най-голямото във вашата кариера. Широко отразено в пресата. Силен натиск да се открие убиеца. Къмингс се опитва да опонира по последното твърдение. Всички дела са важни, възразява той; винаги има натиск да бъде открит извършителя. О, значи това дело е не по-важно от дела, да речем, за открадване на дамска чанта, така ли? Не, не, признава детективът. То е с по-голям приоритет. Да, съгласява се, той решил твърдо да проведе много щателно разследване. Да проследи всяка следа.

После Пол разглежда теорията на Къмингс за случилото се на 18-ти ноември. Къмингс му казва какво е успял да сглоби от физическите доказателства. Аз насилствено съм влязъл в къщата на доктор Райнарт, като съм използвал пейката от верандата, която се намира до масата на обвинението. Сбил съм се с доктор Райнарт. Повалил съм го на пода в дневната му. После съм отишъл до бара, отворил съм шкафа, извадил съм пистолета, приближил съм се до доктора и съм стрелял два пъти в него. Тези, признава Къмингс, са заключенията, които си е извадил от едно много щателно разследване.

Пол още не е поставил детектива в затруднено положение, още не го е притиснал. Но въпреки това високият му професионализъм се забелязва в съдебната зала. Изправен на три крачки от катедрата, той излъчва авторитет; облечен е в тъмносин костюм от три части, снежнобяла риза и тъмночервена вратовръзка и стои удобно с ръце пред себе си. Има властен глас, начинът му на държание е вежлив, но сдържан: Той няма да толерира увъртания и двусмислени изявления.

И тогава повдига една от съществените точки, нещо, което обвинителите не могат да оспорят по никакъв начин — липсата на физически доказателства. Полицията е поръсила с прах дневната, цялата къща, за да вземе отпечатъци от пръсти, но нито един от тях не е бил на добрия стар Марти. Няма нито един мой косъм. Нито капка моя кръв по килима или някъде другаде. Пол пита за различните косми, намерени от ченгетата в дневната. Четири различни вида. Едните били от косата на Рейчъл. Другите — на прислужницата. За един кичур — сив — се предполагало, че е на самия доктор. Преди процеса и двете страни се съгласиха, че никоя от тях няма нужда от експерт, за да разпознае космите. Ние не оспорихме тези улики, тъй като на нас не ни вредеше; а Роджър Огрън не бързаше да доведе експерт, който да потвърди, че ченгетата не са открили нищо съществено.

Но Пол обръща внимание на четвъртия вид косми от коса, намерени в къщата.

— Последната намерена проба косми е от дълга, тъмна, къдрава коса.

— Да.

— Намерили сте тези дълги, тъмни, къдрави косми в дневната.

Пол ще изрече „дълги, тъмни и къдрави“ безброй пъти. Съдебните заседатели хвърлят от време на време погледи към червеникаворусата ми гъста коса.

— Правилно.

— Намерили сте тези дълги, тъмни, къдрави косми на дивана.

— Да, точно там.

— На същия диван — продължава Пол, като се обръща към съдебните заседатели, — където, както твърдите, са се били докторът и нападателят.

— Да, на същия диван.

— И сте открили още един дълъг, тъмен, къдрав косъм на килима в дневната.

— Да. Но никой с такава дълга, тъмна, къдрава коса не е разпознат.

Пол се обръща към съдия Мак, който не се нуждае от подканване.

— Последното изявление е зачеркнато от протокола. Господин детектив, това не е редно и вие го знаете. Давали сте показания и друг път, сър, знаете правилата. Съдебните заседатели няма да го вземат под внимание.

Къмингс кима мрачно и смънква извинение.

— И до днес, господин детектив, вие не знаете чии са тези дълги, тъмни, къдрави косми, така ли?

— Точно така.

— Интересно — казва замислен Пол. Той прави кратка разходка покрай ложата на съдебните заседатели. Спира се в края на парапета, близо до азиатката, която е записана под номер шест. После се обръща отново.

— Господин детектив — продължава той, — в началото на това дело вие сте смятали, че изчезването на доктор Райнарт може да е отвличане с цел откуп, така ли е?

— Физическото доказателство не сочеше в тази посока.

— О! Тогава защо сте записали и проследили всеки, който е търсил по телефона някого от семейство Райнарт, господин детектив? За развлечение ли? — Пол размахва пренебрежително ръка. — Да минава времето ли?

Къмингс се подсмихва.

— Очевидно ние не бихме могли да изключим отвличане.

— И това е разумно донякъде, нали? Че доктор Райнарт може и да е отвлечен?

— Не съвсем.

— Е, добре, господин детектив… ние не говорим за обикновен гражданин, нали? Ще опишете ли доктор Райнарт като изтъкнат член на обществото? Че е участвал в големи лиги? Че се е срещал с политици? Че е председателствал благотворителна дейност?

Гречън Флеърти възразява. Сложен въпрос. Съдията изстенва, но казва на Пол, че тя има право.

— Бих казал, че е доста известен — отговаря Къмингс.

— Както и доста заможен.

— Беше, да. Но повечето похитители не прострелват първо смъртоносно жертвите си, господин Райли.

— Ако предположим, че е мъртъв. Имам предвид, вие положително не знаете със сигурност, че доктор Райнарт е мъртъв, нали?

О, той е мъртъв.

— Смятаме, че е мъртъв — казва Къмингс. — Имаме основателна причина да го вярваме. Но не мога да го твърдя като абсолютен факт.

Освен ако докторът е стаявал дъх в продължение на цял час.

— И вие ще се съгласите с мен, господин детектив, че наличието на кръв в къщата не говори по един или друг начин дали е било отвличане. С други думи, един похитител би могъл да използва сила при отвличането на жертвата си, така ли?

— Всичко е възможно, господин адвокат. Но това не е вероятният сценарий.

Пол кима, без изобщо да поглежда към съдебните заседатели.

— Основавате се на опит ли?

— Основавам се на здравия разум и на професионална подготовка.

— Професионална подготовка — повтаря Пол. — Имате предвид учебна подготовка? От справочна литература? — двамата мъже се вглеждат един в друг безмълвно. — Същественият ми въпрос е, господин детектив, че не сте разследвали отвличане, нали?

— Никога не съм участвал в екип за разследване на отвличане. Но това не значи, че не съм подготвен за това.

— Но никога не сте разследвали отвличане, нали?

— Не, господин Райли, не съм.

— Хм. Е, добре тогава, ще трябва да ви помоля да разчитате за това на вашата… подготовка, но предполагам, че ще бъде вероятно също така похитителят да е влязъл в къщата и доктор Райнарт да е бил този, който е извадил пистолет, в опит да се защити от похитителя?

— Възможно е.

— Не е ли също възможно доктор Райнарт да не е бил прострелян смъртоносно?

— Предполагам.

— Може би доктор Райнарт е бил прострелян в крака? Това е възможно, нали?

— Възможно е.

— Искам да кажа, че вие нямате представа, така ли?

— Предполагам, че всичко е възможно, господи Райли. Както ви казах.

— Тогава, онова, за което намеквам, е — Пол се приближава към Къмингс, — че доктор Райнарт може все още да е някъде, да е жив и никой да не го търси.

Това предизвиква възражение от страна на Гречън Флеърти. Това е теоретично. Спорно. Сложен въпрос. Съдията отхвърля възражението.

— Твърде е невероятно — отговаря Къмингс, — но е възможно, да.

— Е, добре, господин детектив, няма никакво физическо доказателство в случая, което да опровергае тази вероятност, нали?

Къмингс търси думи.

— Предполагам, че ако сте убили някого и сте го хвърлили в крематориум или сте го заровили, или нещо подобно, винаги можете да твърдите, че е бил отвлечен и няма да има нищо, което да го опровергае. Стига да сте скрили трупа много добре.

Добре казано, Теди, добре казано.

— Е, да, разбира се — съгласява се Пол. — Вашият сценарий е вероятен и моят сценарий е вероятен. Вярно ли е?

— Вашият е вероятен. Всичко е вероятно.

— Всички тези вероятности — изрича Пол разсеяно, правейки няколко крачки напред. — От тона на гласа ви обаче… заключавам, поне така ми звучи, че не вярвате много на моя сценарий.

— Прав сте за това.

— Добре тогава, господин детектив, защо не кажете на съдебните заседатели какво доказателство имате, за да опровергаете моята вероятност? Тъй като не вярвате в нея, дайте им обяснение на тях. Защото ми се струва, господин детектив, че няма нито едно физическо доказателство, което да обори вероятността доктор Райнарт да е бил отвлечен и да е бил жив, когато е напуснал къщата. И да е все още жив. Не е ли истина?

Къмингс е раздразнен.

— Такава нелепа мисъл е…

Пол отново изправя рамене.

— Но няма доказателство, което да я опровергава.

— Не е искан откуп.

— Откуп, да, да — Пол допира пръст до устните си. Жените съдебни заседатели, поне две от тях — счетоводителката и пенсионираната медицинска сестра — като че ли се забавляват да наблюдават Пол в действие.

— Добре, проявете снизхождение още една секунда, господин детектив. Относно липсата на искането на откуп. Не е ли възможно по време на похищението му доктор Райнарт да е бил прострелян, но не убит и впоследствие да е починал от раните си? Имам предвид похитителите да не са го откарали в болница. Не е ли възможно това?

— Пак казвам: възможно е, но е малко вероятно.

— Значи отвличането е извършено със сила — доктор Райнарт е ранен, но не е убит — тогава е отведен на неизвестно място, където умира от раните си, може би същия ден, може би на следващия. При това положение се предполага, че похитителите няма да се обадят да искат подкуп, нали? За мъртъв човек? Основавайки се на професионалната ви подготовка, сър — на книгите, които сте чели, на каквото са ви учили инструкторите в часа по отвличане — това не обяснява ли липсата на искане на откуп?

Двама от съдебните заседатели са разсмиват за сметка на детектива. Гречън Флеърти възразява срещу формулирането на въпроса. Пол иска да го зададе по друг начин; радостен е, че може да повтори становището си.

— Не е ли възможно, сър, похитителите да са отвлекли доктор Райнарт, който междувременно е починал, и именно затова не сте получили искане за откуп?

— Това е чиста фантазия, господин адвокат. Клиентът ви си призна. Вие превръщате това в гонене на дивото, когато убиецът седи точно пред вас — той ме посочва.

Сега си ти, Марти. Покажи им онова, изпълнено с достойнство, спокойно, представително, небрежно, невинно изражение. И тъй, какво правя? Отмествам поглед от всички и го насочвам към съдебния протоколист.

— Вярвам, че ще избегнете въпроса — казва спокойно Пол, отвличайки вниманието на съдебните заседатели от мен и връщайки го към себе си, и се приближава към свидетеля. — Не ви ли дадох току-що адекватно обяснение защо не е имало искане за откуп?

Къмингс въздиша от изтощение.

— Всичко е възможно.

Пол не губи време и продължава. Добре, казва той, достатъчно с теорията за отвличането, нека допуснем, че е било убийство. Пол иска да говори за това какво се предполага, че съм направил с трупа, след като съм напуснал къщата. Той не е много подробен тук. Не е ли необичайно някой да убие някого и после да го нарами и да избяга с него от къщата? Къмингс отговаря, че няма установена схема, която хората да следват в такива ситуации. Пол се заяжда малко с него и си докарва възражения от страна на Гречън Флеърти. Къмингс не отстъпва, но Пол налага схващането си и се връща на предположението, че аз съм изнесъл доктора от къщата.

— Като опитен следовател, къде очаквате нападателят да е занесъл доктор Райнарт?

— Ние очакваме доктор Райнарт или да е заровен някъде или може би да е захвърлен някъде, на някое сметище или нещо подобно. Кой знае? А може и да е хвърлен в река.

По искане на Пол, Къмингс обобщава къде е било проведено издирването на трупа. Двете реки близо до Хайланд Удз, река Бейли и река Суон Харбър били претърсени с драга, но без резултат. Двете сметища, обслужващи областта, също били преровени, отчасти и от самия Къмингс. Как ми се прииска да го бях видял — любимото ми ченге, затънало до колене в изпражнения.

Не била подмината и гората зад къщата на Райнартови.

— Вярвате ли, че Марти Калиш е пренесъл доктора през тази гора на осемнайсети ноември?

— Това не знаем. Но е възможно. Това е най-логичният път.

— Някакви следи, че Марти Калиш е бил в тази гора?

— Той не е забол визитната си картичка на някое дърво, ако това имате предвид. — Думите му предизвикват смях сред публиката. Но никой от съдебните заседатели не се разсмива, както забелязвам. — Отпечатъците от обувките съвпадат с номера на обувките, които носи клиентът ви.

— Но не сте открили туристически обувки в дома на клиента ми, нали?

— Не, клиентът ви не е толкова глупав, че да ги остави да ги видим.

— Добре, нека бъдем честни към съдебните заседатели, господин детектив — в тона на Пол се долавя укор. — Имате ли някакъв начин, по който да сте узнали, че Марти Калиш притежава такива туристически обувки?

— Не, нямам. Как бих могъл?

— Подчертавам: нямате.

— Не бих могъл да имам, господин адвокат.

— И номер четирийсет и пет е доста често срещан номер за мъже, нали?

— Не мога да знам дали е често срещан, или не.

— Като оставим настрани въпроса с обувките, няма никакво друго физическо доказателство, от което да се предполага, че Марти Калиш е пренесъл доктор Райнарт през гората, така ли?

— На осемнайсети ноември вятърът беше много силен, близо шейсет километра в час. Не мога да си представя как бихме могли да ви кажем кой е бил в тази гора.

— Значи нямате представа.

Къмингс въздъхва отново.

— Не.

— А не сте ли очаквали Марти Калиш да е използвал колата си, за да пренесе доктор Райнарт до някое място?

— Възразявам. Това е предположение.

— Мадам Флеърти, знаете много добре, че въпросът е уместен. Отхвърля се. — Съдия Мак става раздразнителен, когато стомахът му се бунтува. А това е някъде петнайсетото възражение от Флеърти. Ако тя си мисли, че изважда от равновесие Пол, трябва да знае, че много греши. Дори и на съдебните заседатели започва да им втръсва малко от нея. Вниманието им като че ли се засилва всеки път, когато прокурорката възразява; недоволството й прави въпросите още по-важни.

— Да използва колата си изглежда логично, да.

— Значи сте претърсили и колата му, след като сте го арестували.

— Да, две седмици след извършеното престъпление.

Така ми били дали предостатъчно време да си почистя колата, иска да внуши Къмингс. А в действителност на мен ми стигна само онази нощ, за да го направя. Докато ченгетата да се заемат с колата ми, човек можеше да си изяде закуската върху постелката на багажника й.

— И не сте открили никакви следи от доктор Райнарт в тази кола?

— Не.

Пол говори за безуспешното претърсване. Никакви косми. Никаква кръв.

— Претърсихте ли другаде?

— След като подсъдимият си призна за престъплението, претърсихме къщата му.

— Претърсили сте къщата на Марти Калиш?

Следват въпроси и отговори относно претърсването на къщата ми. Не открили нищо нито в мазето, нито в гаража, нада. Пол като че ли лазеше малко по нервите на Къмингс — ченгето трябваше да признава неколкократно, че не е намерил нищо, да прави асоциации с невероятната интонация на Пол и с честите му погледи към съдебните заседатели, за да се увери дали и те споделят почудата му.

— Честно казано — отговаря Къмингс, не съм очаквал подсъдимият да бъде толкова глупав, че да занесе трупа в дома си.

Пол като че ли се оживява от този отговор.

— Добре тогава, нека поговорим за някое място, господин детектив. По което и да е време. Където и да е — Пол размахва ръце във въздуха. — Къщата на доктор Райнарт. Гората. Къщата на Марти. Колата на Марти. Вие изберете, господин детектив. Вие ни кажете. Давам ви възможност да назовете което и да е място на света. Кажете на дамите и господата съдебни заседатели: Можете ли да ни представите, сър, някакво доказателство, че Марти и доктор Райнарт са били заедно някъде, по което и да е време на осемнайсети ноември или по което и да е време след това? Можете ли да направите това за съдебните заседатели?

Къмингс размърдва устни и накрая се намръщва.

— Ние не знаем къде го е занесъл.