Дейвид Елис
Опасна игра (30)

28

Основоположниците на нашата Конституция са ни дали права — като правото да не даваме неизгодни за нас самите показания и правото на адвокат по време на полицейски разпит. Върховният съд ни е дал схващането „отхвърляне“, където съдът ще изключи от показанията всяко самопризнание, което е било изтръгнато принудително. За мен, да спра дотук, ще е достатъчно. Но съдът, да бъде благословен, предприе друга стъпка. В забележителното решение на прецедента „Миранда срещу Аризона“ съдът е изложил дълго изброяване на права, които трябва да бъдат обяснени на обвиняемия преди разпита.

По време на лекциите в юридическия факултет винаги изразявах прополицейско мнение за гражданските свободи, като баща ми. Считах за особено важна свободата да имаш правото да бъдеш защитаван от типове, които нахлуват с взлом в дома ти или те ограбват, или те убиват. А Законът за човешките права ограничаваше тази свобода. Исках да приема слабата вероятност, че ченгетата може по погрешка да разбият вратата ми посред нощ, за да живея в безопасно общество.

Гледните точки, разбира се, се променят.

Както ми обясниха моите адвокати, в „Миранда“ е изложено привидно просто правило: Ако един заподозрян е „под полицейски надзор“ — а адвокатите биха могли с дни да спорят за значението на това понятие, — то тогава на него трябва да му бъде казано, че има право да мълчи и право на адвокат, преди да бъде „разпитан“. Един заподозрян се счита за „разпитван“, когато зададеният му въпрос, в случай че получи отговор, може да го уличи във вина. Или, както Пол поясни, ако едно ченге те пита дали навън е слънчево, това не е разпит и не са необходими предупрежденията от „Миранда“. Но ако ченгето те пита дали си убил съпруга на жената, това вече е разпит.

И тъй, днес Пол ще се опита да ме обрисува като човек, когото Къмингс подозира в убийството. Ще се опита да изтъкне всички причини за подозрението му към мене. Защото, ако бях законно заподозрян, тогава има още по-голяма вероятност въпросите на Къмингс към мене „да са изтръгнали уличаващи във вина отговори“. С други думи, моят защитник ще се опита да ме изкара доколкото може виновен в очите на Къмингс по време на разпита и тогава ще се стигне дотам, че ченгето, което ме арестува, ще изглежда така, сякаш ме е мислил за светец до момента, когато съм го втрещил, изтърсвайки самопризнание. Нашата правосъдна система в действие.

Ние бяхме подали в съда такова искане — наречено „искане за отхвърляне“ — по две причини. Първо, ако изкараме самопризнанието невалидно, казусът на обвинението рухва. Второ, дори да не успеем, Пол получава предварително уведомление за това как ще свидетелства Къмингс на делото. Обсъдихме възможността да свидетелствам и аз, но Пол я отхвърли. Не толкова затова че се страхува да не оплескам делото — те не могат да ме питат дали съм убил доктора, въпросите им трябва да бъдат ограничени до признанието ми. По-скоро е затова, защото Пол не е решил как да свидетелствам относно самопризнанието ми и ако съдията приеме показанията — по-вероятния изход, каза ми Пол, — ние може и да поднесем изненада за обвинението на процеса.

По време на това изслушване председателстващият съдия не е същият, който председателства съдебния процес. Този се казва Хенри Р. Шуйлър — нисък човек, с уморени очи и бяла коса. Изглежда ми доста внимателен, отчасти, предполагам, защото Пол Райли е в залата. Пол е в стихията си тук, мястото, където се изявява най-добре, и като че ли живее заради тези моменти. Преди да започнем днес, той отива до масата на обвинението и се ръкува с противниците. Пол им е противник, но също така е и техен бивш шеф и легенда в прокуратурата, както разбирам. Ако не с друго, той ще бъде запомнен завинаги като мъжа, изпратил Тери Бъргос, масовия убиец, на електрическия стол.

Виждам за първи път Роджър Огрън, прокурора. Шишкав мъж, с очила, воднисти очи и мазна коса, облечен безлично и леко накуцващ. Пропускаме формалното представяне един на друг и се задоволяваме с кратко кръстосване на погледите си.

Детектив Тиодор Къмингс е облечен в стоманеносив костюм и сива вратовръзка. Косата му, колкото му е останала на темето, е прилежно вчесана. Пол вече е приключил с предварителния разговор с него — за първоначалното му разследване, за първото му идване в дома ми.

Изслушването започва и Пол добива делови вид; вече не се ръкува сърдечно, не е наперен. По време на разпита на Къмингс той стои до катедрата, разделяща масите на обвинението и защитата. Задава въпросите си ясно и отчетливо.

— Господин детектив, започнали сте да подозирате госпожа Райнарт в нападението срещу съпруга й.

— Разследваме всички възможности, да.

— Въз основа отчасти на факта, че тя е била малтретирана от съпруга си.

— Да, това беше част от подозрението.

— И сте мислили, че госпожа Райнарт има любовник.

— Сметнахме го за вероятно.

— Чули сте да се говори в този смисъл от приятели на Рейчъл.

— Да.

— И сте помислили, че този любовник, ако такъв съществува, може и да е замесен в нападението срещу доктор Райнарт.

Къмингс се обляга напред.

— Не бих отишъл толкова далече. Ние помислихме, че този човек може да хвърли светлина върху някои неща. Може би тя му е казала нещо. Това е.

— Но е възможно също така този любовник да е замесен в нападението, така ли е?

— Така е.

Пол сваля ръцете си от катедрата.

— Добре. След първото ви посещение в дома на господин Калиш, сте отишли да покажете снимки на прислужницата на Райнартови, Агнес Клориса.

— Вярно е.

— Снимките са били на мъже, за единия от които сте предполагали, че е любовникът?

— Точно така.

— Сред тях е имало и снимка на Марти.

— Да.

— Снимките са били десет на брой.

— Правилно.

— Как й ги показахте? Всички пръснати върху масата ли?

— Не. Една по една.

— Помните ли в какъв ред, господин детектив? Коя снимка беше първата, коя втората?

— Не.

— Снимката на Марти ли беше първата?

— Не.

— О! Последната ли беше?

— Не, сър. Неговата беше някъде в средата.

— Е, добре — Пол разперва ръце. — Откъде сте толкова сигурен? Току-що казахте, че не помните реда.

— Помня неговата снимка.

— Но не и другите девет?

— Не съвсем.

— Не съвсем — повтаря Пол. — Добре тогава, има ли някакъв начин да си спомните реда на показване? Правили ли сте списък? Нещо от този род?

Къмингс примигва и се замисля.

— Не.

— Но снимката на Марти се е откроявала в ума ви.

— Да. Сложих снимката му в средата на тестето.

— За да не се откроява ли?

— Точно така.

— Значи да не ви обвинявам в опит да подведете прислужницата.

— Исках разпознаването й да бъде честно, без внушение от моя страна.

Чудесен отговор, Теди. Чудесен за процеса, наистина, и следователно това е отговорът, който трябва да дадеш. Но не и толкова прекрасен за това изслушване. Поглеждам към прокурора Роджър Огрън, който си записва нещо бързо.

— Значи нямате никакъв спомен за другите девет снимки.

— Да, както казах.

— Но специален спомен за снимката на Марти имате.

— Да.

— Заради загрижеността ви да не подведете прислужницата.

— Да, както казах.

Пол оставя думите му да се реят за момент и кима, сякаш обмисля следващия си въпрос. Той няма да пита нищо повече, свързано с тази група въпроси. — Защо снимката на Марти е единствената, към която е проявил специално отношение? — но ще ги запази за заключителния си аргумент — защото те са хвърлили око на Марти и единствено на Марти. Той е първият заподозрян и каквото и да го питат в полицейското управление, то трябва да е съпътствано от предупрежденията от „Миранда“.

— Прислужницата е разпознала Марти, нали?

— Да. Каза, че е идвал в къщата. Във връзка с благотворителната дейност. Като десетки други хора.

Пол се усмихва на уточнението на Къмингс.

— Но ви се е сторила смутена, когато е видяла снимката, така ли е?

— Бих казала, че прие всичко спокойно.

Пол взема един лист от катедрата.

— Точно това сте казали, детективе. Току-що цитирахте буквално вашия доклад. Моите поздравления.

Съдията прави гримаса, но решава да не възрази. Мисля си, че това е защото не присъстват съдебни заседатели и защото адвокатът е Пол.

Пол оставя листа.

— Добре. В деня след разговора ви с прислужницата е имало прием с благотворителна цел на фондацията на Райнартови.

— Точно така. В хотел „Уинстън“.

— Вие сте изпратили ваш човек там. Детектив под прикритие.

— Да. Детектив Бруър беше на приема.

— След приема детектив Бруър е написала доклад.

— Да, така е.

— И в този доклад — Пол отваря копието си — тя твърди, че Марти е дошъл на приема, повъртял се наоколо двайсетина минути, после отишъл да говори с Рейчъл.

— Да.

— След това си тръгнал.

— Струва ми се, че е точно така.

— Тя не е ли казала също, че господин Калиш е изглеждал разтревожен, когато си е тръгнал от приема?

— Мисля, че спомена нещо такова.

Пол поглежда отново надолу, четейки копието от доклада.

— А не е ли казала също, че през първия половин час по време на приема господин Калиш непрекъснато е хвърлял погледи към госпожа Райнарт?

Какво му остава на Къмингс, освен да признае това?

— Да, каза го.

— Знаете ли какво е правил господин Калиш след приема?

Къмингс помълчава за миг.

— Предполагам, че се е прибрал вкъщи.

— Със сигурност го знаете, така ли, господин детектив?

— Да, струва ми се.

— Защото, след като Марти си е тръгнал от приема, вие сте го проследили.

— Не лично.

Съдията, който гледаше равнодушно Пол, рязко се обръща към Къмингс.

— Наредили сте да го следят?

Къмингс вдига поглед към него.

— Да, Ваша Чест.

Съдията се замисля. Аз чувствам наплив на адреналин. Ние изграждаме нашия казус. Те се целят в мен и само в мен.

Пол оставя за момент това последно разкритие да бъде възприето. Продължителен момент. И тогава Пол пристъпва към „интервюто“, както го нарича Къмингс, с мен в полицейския участък.

Разказът на Къмингс е основан на истина, но в него са изпуснати някои по-важни подробности. Като например кога съм поискал адвокат. Тази част той като че ли не си спомня. Първата му задача, пояснява той, била да открие кой е спал с Рейчъл. Не бил сигурен, че съм аз — гледа бързо да напомни на Пол, че няма солидни доказателства, с които да подкрепи това.

— В действителност — добавя Къмингс както вече казах, дори не знаех, че е имала връзка с някого.

— Но ако в действителност е имала любовник, то Марти е вашият главен заподозрян, не е ли така?

— Той е могъл да й бъде любовник, само това казвам — Къмингс си играе с вратовръзката си, чийто възел е необичайно силно стегнат за него.

Ние бяхме направили някои проучвания за детектива. Той прекарал три години като патрулиращ полицай в града, в Уест Сайд, най-размирната част на града. Получил куршум в рамото при престрелка с бандитска таратайка и напуснал отряда, за да се премести в южната част на Хайланд Удз. Разбрах, че е градски човек по говора и обноските му.

— Казали сте на Марти, че мислите него за въпросния любовник, така ли е, детективе? — пита Пол. — Казали сте, че сте сигурен в това.

Къмингс не отговаря веднага.

— Не помня да съм казвал, че съм сигурен. Но дори и да съм го казал, всъщност не бях сигурен. И тъкмо затова го попитах.

Пол отстъпва назад от катедрата.

— Значи не отричате да сте казали на Марти, че сте сигурен. Дали сте бил, или не.

— Както казах, не си спомням.

Пол започва да крачи зад масата на обвинителите.

— Но пък си спомняте да сте му казали, че госпожа Райнарт е заподозряна, нали?

— Да, това му казах. След като той направи признание.

Пол се спира.

— След като той…

— След като той каза: „Не съжалявам, че го убих“.

Изпускам звук. Къмингс прогресира от дребни към огромни лъжи. Не е неочаквано, предполагам, и историята е доста добра. Още щом той спомена, че Рейчъл е въвлечена, Марти, любовникът-закрилник, си признава. И, божичко, как е могъл Къмингс да знае, че това изявление ще ме накара да си призная? Как може законът да изисква от Къмингс да дава предупрежденията от „Миранда“, когато всичко, което той правеше, беше да очертае своя казус?

Сега Пол започва да му въздейства, опитвайки се да постави под съмнение свидетелските му показания, като набляга на факта, че Къмингс изобщо не е пускал магнетофона по време на разпита ми. Като изтъква, че лейтенант Дено не е чул всичко от признанието му, макар да е стоял отвън, точно пред стаята за разпити. Но мога да кажа сега едно: Пол мисли, че ние губим. Затова той просто изгражда разказа на Къмингс за делото ни, когато Къмингс ще бъде принуден да повтори днешните си показания — че всъщност аз не съм заподозрян, че те нямат много улики срещу мен.

Роджър Огрън, прокурорът, само подкрепя този разказ, вероятно повече, отколкото му е нужно. И аз, като всеки друг, бях изненадан, казва му Къмингс, когато господин Калиш изведнъж го изтърси. Ние просто си говорихме за делото и бум — той си призна.

Съдията казва, че ще го разгледа и ще издаде писмено съдебно постановление. Но аз не стаявам дъх. „Ние бяхме в изчаквателна позиция, казва ми след това Пол, като потвърдихме очевидното, само че ни предстои да играем цяла игра“. Настоявам да си призная, че съм го извършил — особено сега, когато за признанието ми вероятно ще се говори и пред съдебните заседатели. Но Пол продължава да се придържа към бейзболната терминология: „Нека видим как ще се развие играта“.