Дейвид Елис
Опасна игра (24)

22

Дори и без костюм, Пол Райли прилича на адвокат — висок, слаб, с добре поддържани ръце. По-висок е от мене с два-три сантиметра, а това ще рече ръст близо метър и осемдесет и девет, с чуплива кестенява коса, която още не е почнала да оредява. Има силно изразени скули и момчешко лице, което влиза в сражение с бръчиците около очите му. Давам му около четирийсет и пет-шест години.

Само аз и Пол Райли сме. Джери си тръгна, когато Пол дойде — един от тях е решил, че е по-добре да останем само двамата.

Райли, облечен с тъмносин пуловер с висока яка и панталони с цвят каки, ми подава ръка през решетките. Колко пъти, при по-приятни обстоятелства, съм поемал ръката на колега, клиент, приятел! Сега за първи път — през решетки. Поне видими.

— Джери ми наговори много хубави неща за вас — казвам.

Райли се усмихва любезно.

— Джери е високоуважаван във фирмата ни.

Фирмата е „Шейкър, Райли и Флеминг“, могъща адвокатска фирма за съдебни дела в града. От Джери знам, че повечето от работата й е посветена на търговското право, води редовни битки с Чичо Сам — държавата — и разрешава застрахователни спорове. Но има няколко бивши прокурори във фирмата, които поемат и наказателни дела, когато се наложи и когато работата съвпада с техния критерий, или по-точно с клиенти, които могат да си позволят разноските.

— Разкажете ми за себе си — казвам му, сякаш ще го интервюирам за постъпване на работа.

— Може ли да ви наричам Марти?

— Тук всички ме наричат така.

Той се усмихва.

— Добре, Марти, аз практикувах пет години като обществен защитник, работих цели три години и половина по дела за углавни престъпления, после бях помощник държавен адвокат шест години. Занимавах се предимно с престъпления, извършени от „белите якички“ — укриване на данъци, злоупотреби, неща от този род. После, в продължение на седем години, бях помощник окръжен прокурор в „Едуард Мълани“.

— Вие осъдихте Терн Бъргос. — Сетих се, че съм го виждал; той беше прокурор на делото „Бъргос“. Тери Бъргос беше убил осем ученика в частен колеж в западната част на окръга в период от шест седмици. На практика училището беше преустановило занятия през този период. Бъргос беше напуснал гимназията и живееше в града, имаше баща, който не се отнасял добре с него. Беше сензационно дело, което изпълваше първите страници на вестниците — за Бъргос и за Райли, който успя да го осъди по всички обвинения за предумишлено убийство. Това беше преди девет години. Цялата работа се разисква отново миналата година, когато Бъргос умря на електрическия стол.

— Да, аз бях прокурор по делото на Тери Бъргос.

— Вярвате ли в смъртната присъда?

— Да, вярвам — отвръща той без нотка на извинение в гласа. — Освен за моите клиенти.

Шегата не беше сполучлива, поне за мене, но изпитвам облекчение от факта, че Пол Райли се чувства съвсем удобно в това обкръжение, щом си прави шеги.

— Ще станете ли мой адвокат?

— Ако го искате.

— Джери ми каза, че вие сте човекът. Тъй че, да, искам го. При едно условие. — Виждам, че Райли стои търпеливо, готов да чуе мен, отчаяния углавен престъпник, с какво иска да се наложи. — Да изключите Рейчъл Райнарт. Тя няма нищо общо с това и аз няма да позволя да изтъквате някакъв сексуален аргумент пред съдебните заседатели по този повод. Предпочитам да ида на електрическия стол. — Сам се стряскам от последните си думи.

Райли ме изслушва стоически, почти развеселен от изявлението ми.

— Това е единственото условие. Не изпитвам желание да ставам герой и да прекарам живота си в затвор или да ми пуснат две хиляди волта като на вашия човек, Бъргос. Ако можете да ме изкарате навън, искам да съм навън. Но не за сметка на Рейчъл.

Пол изчаква малко, за да е сигурен, че съм свършил. Прехапва долната си устна и се накланя напред.

— Марти, ако поема твоя случай, ще ме интересува само едно нещо. Да изчистя от тебе всички обвинения. Ти си достатъчно интелигентен, за да мислиш, че наказателната правосъдна система е „за“ истината. Естествено, че не е. Нещата се свеждат дотам какво може или не може да докаже прокурорът в съдебната зала.

Пол Райли кръстосва крака. Той е бил тук и преди, обяснявайки какво е положението на пропадналите типове, на неадвокатите, които имат нужда от помощта му, и той се наслаждава на превъзходството си.

— Виж — подхваща той, — аз нямам интерес да въвличам друг човек, нарушил закона, или да разкривам личния му живот. Но проявявам всякакъв интерес да те видя оправдан. Мой дълг е да направя всичко в рамките на закона, за да постигна това. Всичко. Няма да започна да си изграждам представа за тебе, като се съглася да бъда лишен от онова, което може да се окаже — и представа нямам какво е то на този етап — много важно оръжие. Ако намекваш, че госпожа Райнарт по някакъв начин е отговорна за смъртта на съпруга си и това ще ти спечели решение „невинен“, то тогава точно това е, което смятам да направя.

Размишлявам над думите му, дори се усмихвам на убедеността на човека. При никакви обстоятелства не мога да допусна адвокатът ми да посочи с пръст Рейчъл. Но човекът ми харесва; може би поради елитното си образование е малко по-превзет за вкуса ми, но е човек, който не е подчинен на никого. Пред него е възможността да поеме дело, което ще изпълва страниците на вестниците, и клиент, който може да си позволи да плати, дело, на което повечето защитници биха се нахвърлили, и затова Райли ми казва да навра „условието“ си в задника.

И накрая — Райли изобщо няма да се опитва да въвлече Рейчъл по някакъв начин. Съдебните заседатели ще трябва да гледат на нея със съчувствие, за да може защитата ми да получи някакъв шанс.

Питам го дали той има някакви условия. Само да му казвам винаги истината, отговаря той без колебание.