Дейвид Елис
Опасна игра (18)

16

На път за вкъщи от празненството на фондацията шофирам като в мъгла. На автопилот съм — вземам завоите и спирам на светофарите, като почти не забелязвам натовареното движение.

В къщата е студено. Чувствам топлината, излъчваща се от тръбите, но не ми е достатъчна. Оставам с палтото си и се тръшвам на креслото в хола. Включвам местния кабелен канал, който е само за новини. Не съобщават нищо за случая „Райнарт“.

Полицията има ли някакво предположение?

Да, има.

Отварям вестника и препрочитам статията за доктор Райнарт. Никакви нови разкрития. Гърлото ми е болезнено сухо, но не ставам да пия вода. Не мога да се помръдна от креслото.

Вратата се отвори бавно. Тя беше облечена в широк за нея памучен пуловер с лодка деколте, което разкриваше част от раменете й. Рейчъл ме гледаше с изненада, после бавно се усмихна.

— Господин Калиш — изрече тя напевно.

Аз стоях, изпълнен със страст като юноша.

— Съпругът ви вкъщи ли си е?

Тя наклони леко глава с подигравателно подозрение.

— Не — отвърна закачливо. — Всеки четвъртък вечер той прави операция.

— Колко неприятно — отвърнах. Вече знаех, че той има операция тази вечер. Бях се обадил в болницата. — Може ли да вляза?

Тя присви очи.

— Не мисля, че ще е уместно. — Продължава леко да се усмихва.

— Защо?

— Онази вечер беше чудесна…

— Беше повече от чудесна…

— Но беше просто една вечер. Аз съм омъжена все пак.

— Тогава само ще си поприказваме. — Настоях аз.

Тя обмисля думите ми, очите й играят; поласкана е, става й приятно и се изчервява.

— Всъщност никога не съм разглеждал цялата къща.

Тя леко накланя глава напред.

— Ау, каква трагедия!

Тя повдигна вежди.

— Май сте разчитали на нещо.

— По-скоро се надявам. — Забелязвам, че лицето й се смекчи; започвам да я спечелвам. — Само ще си поговорим, Рейчъл. Нищо повече.

— Значи само ще си поговорим — тя се отдръпва от вратата. Очите й ме проследяват, докато влизам.

— Кога свършва операцията? — Попитах. Поглеждайки часовника си. Едва минаваше седем и половина.

— Остава и след полунощ извършва допълнителни операции в четвъртък вечер, за да работи половин ден в петък.

— Всеки четвъртък ли?

— Като по часовник.

Ще съхраня тази информация, помислих си, докато се настанявах в дневната. Рейчъл отиде до ниската масичка. Поставена близо до плъзгащата се стъклена врата. Натисна бутон на масичката и пердето с тихо жужене се спусна пред стъклената врата.

— Веднага се връщам — каза ми тя, като намали осветлението на излизане от стаята. — Налей си нещо за пиене.

Минута по-късно от високоговорителите във всеки ъгъл на тавана се разнесе музика — джаз. Саксофон, тихи звуци на контрабас, на чинели. Разбърках с пръст леда в чашата си с уиски и седнах на дивана. Стаята беше осветена само от една нощна лампа върху масичката; отвън лампата на верандата светеше приглушено зад спуснатото перде.

Чух стъпките й по стълбите. После. Когато стъпи на плочките в коридора, се чу ясно трак-трак. Милостиви боже! Високи токчета. Сякаш беше прочела мислите ми.

Наблюдавах я как влиза бавно в дневната. Беше си сложила пурпурночервен копринен халат, леко разтворен до талията и закопчан единствено там, а под него беше само по бельо.

Оставих непохватно чашата си върху килима и понечих да стана.

— Недей — възпря ме тя строго, размахвайки пръст. Остани там.

Тя отиде до бара и си наля водка, с гръб към мене. Отпи глътка и ме погледна през рамо.

— Готов ли сте, господин Калиш?

Издадох някакъв звук и кимнах.

Тя прекоси стаята до отсрещната стена. Спря и се обърна с лице към мене, без обаче да ме поглежда. Музиката свиреше тихо, саксът надделяваше над равномерния ритъм на ударните. Тя затвори очи, наклони глава назад и прокара пръсти отстрани по тялото си. Бедрата й леко се поклащаха ту на едната, ту на другата страна…

Дъх на добро шотландско уиски излиза от устата ми, която, осъзнавам, е широко отворена. Избърсвам чело е ръкава на палтото си. Мисля да си налея питие, по все още не мога да стана от креслото. Просто зяпам в стената.

„Обичам те“ само това искам да й кажа довечера, си мисля, както се въргалям сега в полупияно състояние. Няма да й кажа, че тя направи живота ми отново истински, страстен, нежен, наелектризиран. Няма да й кажа, че светът без нея не е никакъв свят. Няма да й кажа, че това ме убива.