Дейвид Елис
Опасна игра (81)

79

— Кога идваш?

Не мога да сдържа усмивката си пред ентусиазма на племенника си.

— След няколко дни, мъжленцето ми.

— Пак ще останеш при нас, нали?

— За известно време, Том. Докато си намеря квартира.

И докато си намеря и работа. Тук възможностите за работа за Марти Калиш удариха на камък. По документи съм чист, но в града няма фирма, която би ме наела.

Не че ще ми липсва работата. Имам нужда да се занимавам с нещо, което да има връзка със самите хора, а не с портфейлите им. Все още имам малко спестявания. Мисля си пак да постъпя в учебно заведение, да взема магистърска степен и да преподавам. В града на Джейми има няколко университета, но повече ме привлича началното образование. Кой знае? Чудесно е да можеш да избираш.

— Ето я мама.

— Здравей.

Господи, гласът й е като на майка ни.

— Здрасти, Джейм. Сигурна ли си, че идеята е добра?

Тя закрива слушалката и сгълчава малката Джесика да не драска по пода.

— Шегуваш ли се? — казва тя. — Томи изгаря от нетърпение. Аз също.

И аз също. Тук сянката винаги ще ме преследва. След оправдателната присъда бях реабилитиран до известна степен, но само до известна. А след процеса на Руди, където дадох свидетелки показания, остана да витае съмнението относно моето участие в събитията на 18-ти ноември миналата година. Предполагам, че причината за това бяха показанията ми. Но трябваше да изпълня своя ангажимент в сделката. Марти Калиш винаги си плаща дълга.

Защитникът на Руди Спровиери, Тери Галбрейт, не очакваше да ме види онази сутрин или която и да е друга сутрин. Остана седнал и навъсен, с ръце върху огромното си шкембе. Вратовръзката му беше изкривена и зацапана.

— Какво мога да направя за вас? — Попита той.

— Имам желание да ви помогна — обясних аз, — но се нуждая от известна информация.

Лицето на Галбрейт остана безизразно, той само допря върховете на пръстите си като колибка.

— Продължавайте.

— Да говорим хипотетично — започнах аз.

Галбрейт махна с ръка.

— Добре.

— Добре. Да предположим, че знам кой е направил видеозаписите на тайните забежки на вашия клиент с Рейчъл.

— Това не е чак толкова изненадващо.

— Сигурен съм, че не е, но да предположим, че има още.

— Още от същото ли?

— Нещо различно.

Записах и звук, беше ми казал Грег Куилър, когато ми предаде двете видеокасети.

— Да предположим, че разполагам с аудиокасета на клиента ви и Рейчъл. Да предположим, че този запис разкрива една доста безсрамна сексуална среща.

Галбрейт присви очи.

— Вероятно ще ми разкаже те за това.

— Чували ли сте някой да си фантазира изнасилване?

Изражението на лицето на адвоката на руди заслужаваше да бъде поместено в книгите за рекорди.

— Очевидно двамата са обичали да си играят на такова. На изнасилване имам предвид. Изглежда, че още на първата им среща целувката на Рейчъл за лека нощ е довела до нещо по-страстно.

Галбрейт кръстоса ръце върху гърдите си.

— Защо ми казвате всичко това?

— Имам няколко въпроса.

— Любопитството ви не е моя грижа.

— Но свалянето на обвиненията в убийство на клиента ви е ваша грижа. Накарайте руди да отговори на някои въпроси, предайте ги на мен, а в замяна ще ви поднеса оправдателна присъда. И ще заровя аудиокасетата.

— Не ви обещавам нищо — каза той.

— Получавате две срещу едно. Господин Галбрейт. Два отговора срещу присъда невинен, плюс, но само за определено време. Тази прекрасна аудиокасета. Дайте я на руди. Той ще каже „да“.

Е, Руди наистина каза „да“. И тъй, аз получих исканите отговори. Изпълних своята част от сделката. Бях призован като свидетел в процеса срещу Руди и Тери Галбрейт ми зададе един след друг следните въпроси:

Господин Калиш, вие заровихте доктор Райнарт в онова бейзболно игрище, вярно е, нали?

Вие заровихте пистолета, използван за убийството на доктор Райнарт, нали?

Вие сте проникнали в къщата на Руди Спровиери.

Вие сте взели разписката от банкомата от сакото му.

Вие сте поставили тази разписка до трупа на доктор Райнарт.

Вие сте скрили оръжието на убийството в мазето на господин Спровиери.

Вие сте посипали пясъка от бейзболното игрище върху килима в мазето му.

Вие сте провели онези телефонни обаждания до Рейчъл Райнарт.

Вие сте поставили онази бележка върху колата на господин Спровиери.

На всеки един от въпросите отвръщах по един и същ начин:

— По съвет на адвоката си отказвам да отговоря на основанието, че това може да ме уличи в престъпление.

О-о, когато ме чуха, прокурорите само дето не излязоха от кожата си. Всъщност вината беше тяхна. След оправдателната ми присъда Роджър Огрън вдигна голям шум, настоявайки да бъда съден за възпрепятстване на правораздаването, и твърдеше, че съм подправил доказателствата и съм инсценирал участието на другиго. Искаха да ме разпитат, но Пол Райли им каза, че аз няма да говоря, ако прокуратурата не ми даде пълен имунитет. Разбира се, те се заинатиха. Така, без имунитет, имах пълното право да се позова на Петата поправка.

Е, след показанията ми работите се обърнаха в полза на Руди. Запазвайки мълчание, по същество потвърдих всичко, което изложи адвокатът на Руди. Аз скрих тялото. Аз скрих пистолета. Аз проникнах в къщата на Руди. Аз поставих лъжливите улики и се обаждах по телефона му.

Заглавието в „Уоч“ — „Втора оправдателна присъда по убийството на Райнарт“ — не беше така дразнещо, както подзаглавието: „Подозренията се обръщат към първоначалния заподозрян“.

Могат да си „обръщат“ каквото си искат. Не мога да бъда съден повторно за убийство, а и те нямат никакви солидни доказателства за възпрепятстване на правораздаването. Пол Райли поразпита в прокуратурата и разбра, че са прекратили делото.

Но да се махна от този цирк не е единствената причина, поради която гледам с надежда на преместването си.

— Нямам търпение да дойда при вас — казвам на Джейми. Време е да превключа на канала на истинския живот. Време е за неща, за които никога не съм подозирал, че желая.