Дейвид Елис
Опасна игра (23)

21

— Отстъпете назад и проврете ръце между решетките.

Послушно отстъпвам две крачки назад. Полицейският служител, ескортът ми до новия ми дом, хваща веригата между белезниците ми. Чувам как тракат ключовете му, за да изхлузи белезниците ми от всяка ръка.

Хайланд Удз държи затворниците си в мазето на полицейския участък, в четири еднакви бетонни килии, всяка с издигната дебела циментова плоча, покрита с тънка постелка, минаваща за дюшек, блестяща бяла тоалетна чиния в единия ъгъл и една гола крушка, висяща от средата на тавана. Мисля си да попитам това ченге — едър мъж с гъсти мустаци и неприятна кашлица — дали той лично е обзавел килията, дали може да ме настани в килия с гледка. Но не ми е до шеги в момента, а и тия момчета са решили, че към заподозрения в убийство не бива да се отнасят прекалено внимателно. Докато ме регистрираха и снемаха отпечатъците ми и сега, докато ме водеха до килията, те бяха груби, дори малко агресивни в държането си към мене. Не знам дали това е искрено или заучено, нещо, за което са чули, че правят в големия град. Но наред с лошото отношение бях почувствал и едва ли не благоговение към мен, желание да бъдат част, каквато и да е част, от ареста ми. Аз съм най-прочутият човек, когото тия хора са виждали тук, убиец в този малък град, и всички те искат да научат нещо за мене, когато приятелите им ги питат. Да, аз му снех отпечатъците. Той се опита да се прави на умник, ама аз го поставих на място.

Преди да си тръгне, ченгето ме съветва, мен, единствения затворник тук, да кротувам. Килията ми е чиста и мирише на дезинфекционни препарати. Не мога да не го призная — тия момчета знаят как да поддържат хигиеничен затвор. Аз очаквах мрачна килия, с графити по стените и обичайните гадинки. Тъй като изобщо нямам какво да правя, се настанявам върху тънкото дюшече и гледам стените, качвам крака върху леглото и сядам облегнат на стената. Поглеждам часовника си и датата. Днес е събота, нали?

И с тази, с тази безвредна мисъл, която ме стъписва, и с буца, заседнала в гърлото ми, изпускам въздишка и за първи път проумявам необратимия процес, който съм пуснал в ход. Кой ден от седмицата е, вече няма да е от особено значение за мене. Няма да има работни и почивни дни. Ще бъдат просто дни. Просто ден след ден. Кажи „сбогом“ на работата, на приятелите, на живота си. Кажи „сбогом“ на предпочитанията си. Кажи „сбогом“ на Рейчъл. Точно така — пет минути в дневната на Райнартови, един час в стая с две ченгета и животът ти се пренаписва.

Дотолкова знам за себе си — че съм страхливец. Мога да си сложа маската на наглостта, мога да се утешавам с търсене на рационални обяснения, но когато сенките подгонят светлината, когато истината ме посети в спокойствието на нощта, остава тъкмо този един-единствен фактор. И сега той ме е посетил. Не се безпокоя за сестра си или за Томи, не се безпокоя за Рейчъл, която на този етап е далеч от подозрение. Безпокоя се за себе си. Само за себе си, няма място за другиго в моята лодка. Винаги е имало един въпрос: Когато дойде критичният момент, ще може ли Марти да се справи с лошите момчета? Ще може ли Марти да постъпи правилно?

Мисля, че съдебните заседатели още не са подбрани. Проявих ли храброст на 18-ти ноември? Казвах си: да, да и да, смелият принц спасява девойката. Но истината е, че реагирах, действах импулсивно и ако бях мотивиран от нещо друго, то е било от егоизъм. Да се отърва от доктора. Да имам Рейчъл само за себе си. Бях ли храбър с ченгетата преди малко? По дяволите, не, просто не можех да бъда с крачка пред тях, а теме бяха взели на мушка. Самопризнанието ми, тъй да се каже, не им каза нищо, което те да не знаеха. И доколкото мога да преценя, не помогнах и на Рейчъл — поне засега, може би и надявам се завинаги, — но не съм напълно наясно какво ще нравят ченгетата.

Само се надявам тя да разбере, че съм опитал. Надявам се да съзнава, че само се опитах да помогна, че не искам да я въвличам в това. Че не искам тя да се опитва да ми помага сега.

Ключове подрънкват във входната врата. Джери Лазаръс прекрачва прага предпазливо. Господи, той трябва да е нарушил трийсет правила за движението, щом е дошъл толкова бързо от центъра на града. Облечен е като за почивен ден — тревистозелен пуловер и издут на коленете сив анцуг. Лицето му е спокойно и вдъхващо увереност, но цветът му изчезва от вече бледата му физиономия, когато очите ни се срещат. Къдравата му коса е сплъстена и разрошена; не се е къпал, мързелувал е следобеда, гледайки колежански футбол по телевизията.

Същото ченге върви след Джери. После минава покрай него с очукан дървен стол, който слага пред килията ми.

— Мога ли да седна вътре при него? — обръща се към ченгето Джери.

— Не.

Джери изчаква полицаят да завие по коридора, преди да заговори. Изразът на лицето му се смекчава. Той сяда на стола и събира ръце като за молитва.

— Кажи ми, че не си признал, че си го убил.

Не продумвам, само го гледам. Той не вдига поглед, само седи като замръзнал с наведена напред глава, докосваща леко решетките. Лицето му бързо приема израз на отчаяние, отчаяние от загубата на добър приятел. Усмихвам му се тъжно. Не бих го обвинил, ако поиска да няма нищо общо с мене точно сега. Но той е тук заради мене, а не просто като мой адвокат. Оценявам това повече, отколкото мога да го изразя.

— Арестуван съм.

Той вдига поглед към мене.

— Аха. — Погледът му прибягва по малката ми килия. Лицето му е бледо, по челото му са избили капки пот. Не може да измисли нищо по-добро име пита само:

— Добре ли си?

— По-добре, отколкото бях през последните няколко седмици.

Лаз обмисля думите ми за момент; вече съм признал нещо.

— Как… как се озова тук?

Поклащам глава и му подавам „Ридърс дайджест“. Ченгета на вратата ми, поискали да ги последвам в центъра, изобличили ме в измама.

Лаз кима — по-дълго от необходимото. Той е видимо разтърсен, характерната му невъзмутима физиономия е заменена с израз на неприкрит ужас. Седим мълчаливи известно време, загледани в пода. Представям си как в момента в душата на приятеля ми адвокат се води борба и той се пита дали съм способен на убийство, дали нашето приятелство е по-силно от това.

— Благодаря ти, че дойде, Джери — прошепвам, както съм навел глава. Гласът ми е дрезгав, почти го няма. Виждам, че Лаз вдига поглед. Сълзи капят от бузите ми на пода.

— Нараниха ли те физически? Бяха ли груби или…

Поклащам глава за отговор „не“.

— Прочетоха ли ти правата?

Това няма значение.

— Ти ли им каза, че искаш адво…

— Джери, накъде биеш? Кажи ми, ама истината.

— Трябва да обмислим нещата от всеки ъгъл, Марти. Ако те са изтръгнали насила признание от теб…

— Моля те, Джери, чу ли? — В момента Конституцията ми се струва далечна като Марс. — Това няма значение. То е минало.

Как да отговори на това, пита се Лаз. Най-накрая казва:

— Нека просто почакаме Пол.

Последва ново дълго мълчание. Джери е с кожени мокасини на бос крак. Сигурно е хукнал веднага щом му се обадих.

— Подписа ли нещо?

— Не. Не съм оставял нищо в писмена форма.

Той кимва отново.

— А нещо на запис?

Къмингс плъзга магнетофона право пред мене.

— Ти и аз ще проведем разговор и ти ще трябва да повториш със спокоен глас онова, което ми каза току-що. — После той включва магнетофона и започва да говори, като изрича датата, часа и имената на присъстващите.

Аз забивам поглед в магнетофона. Имаше нещо в това да правиш непрекъснат запис. Всичко е по-ясно сега, след като най-накрая бях казал на Къмингс онова, което искаше да чуе. А нещо ме караше да не признавам нищо на лента.

— Не. Няма нищо и на запис.

— Добре — казва той неубедително. После въздиша и поклаща рязко глава. — Добре.

— Значи си се обадил на този адвокат?

— Да — отговаря Джери с първата следа от ентусиазъм, откакто е дошъл. — Ще имаш най-добрия, Марти. Пол Райли е най-добрият.