Дейвид Елис
Опасна игра (5)

3

Първото нещо, което правя, като вляза в гаража, е да напипам електрическия ключ, за да включа горното осветление. Този път обаче продължавам към колата в тъмното. Отварям вратата и лампичката в купето светва. Влизам и безшумно затварям вратата.

Седя вътре с ключа в ръка и се каня да запаля мотора.

Не е много късно. Не бива да правя това.

Лампичката в колата продължава да свети още миг, после угасва и аз потъвам в мрак, в пълен мрак, където всичко е в безопасност. Бих могъл да остана тук в безопасност, поне за тази вечер.

Или пък да разруша всичко.

Дръпвам лостчето в краката си и капакът на багажника се отваря. Бръквам в жабката и изваждам джобно фенерче.

После полека отварям пак вратата.

Осветявам с фенерчето вътрешността на багажника, постлан с тънко кафяво килимче. Нищо не бие на очи. Добре свършена работа, трябва да призная. Никакво петънце от кръв, доколкото мога да видя. По нищо не личи, че само преди часове трупът на доктор Дерик Райнарт лежеше свит като ембрион върху килимчето. Удовлетворен, затварям багажника.

Добре. Чудесно. Ако ще го правиш, прави го!

И се дръж естествено. От този момент нататък.

Отивам до електрическия ключ на гаража и уверено го натискам — така би постъпил един напълно уверен човек, който няма какво да крие. Сега в гаража свети. Стържещият звук на повдигащата се врата нарушава тишината на предградието в ранното утро и ме кара да приклекна, докато чакам възвръщането на тишината. Затварям вратата на колата и запалвам мотора.

Улиците са пусти. Поддържам скорост под петдесет километра.

Забравих нищо в службата, ще кажа, ако ме спрат. Утре ми предстои голяма сделка и ми трябват едни документи, за да довърша подготовката тази вечер. Доктор Райнарт ли казахте? Не, съжалявам, не го познавам. Казвате, че е отвлечен? Не знам нищо за това. Вижте, тръгнал съм за офиса. Защото забравих нещо там, нали разбирате, а то ми трябва, за да си довърша работата довечера и… Да, разбира се. Може да погледнете в багажника ми, но ви уверявам. Положително няма да откриете и капка от неговата кръв в колата, защото аз вече я почистих с прахосмукачка и я измих!

Полегатият път, извеждащ на главното шосе, е само след три пресечки. Изпускам стаявания пет минути дъх и завивам надясно.

Пускам радиото на станцията, предаваща само новини. Не. Може да има някоя извънредна новина, която да не ми се ще да чуя точно сега. Натискам един от предварително настроените бутони на станцията за класика. Музика за пиано. Чудесно. Добре.

Забравих нещо в офиса. Мълчание. Утре ми предстои голяма сделка и трябва да взема едни документи, за да се подготвя тази вечер. Свиване на рамене. Важна среща имам, нали разбирате

Вече виждам центъра на града — от десетките прозорци на сградите блещукат само няколко осветени квадрата. Нашите офиси са в южния край на търговската част и аз продължавам по главния път до последната отбивка, след която пътят излиза от щата.

Сградата на „Харц“ с най-новата и една от най-модерните постройки в центъра на града. За нея казват, че е най-голямата сграда в щата, изградена изцяло от бетон. В преддверието се помещават няколко магазинчета и сносен малък ресторант. Един ескалатор отвежда до фоайето, където се намира охраната. След седем часа всеки трябва да се подписва при влизане и излизане.

Важна среща имам, нали разбирате, а съм забравил да взема нещо от офиса.

Сградата се затваря също в седем часа и трябва да имаш магнитна карта, за да влезеш. Входовете са два: западен и южен. Влезеш ли веднъж в сградата, ако имаш такава карта, можеш да заобиколиш покрай преддверието и да стигнеш до задните асансьори, които се използват за подземния паркинг. Те се качват и до фоайето и ако наистина те бива в тия неща, можеш да се вмъкнеш в някой от главните асансьори, без охраната да те види. В повечето случаи, когато хората си тръгват от работа след дълъг работен ден — имам предвид след седем часа, — те слизат от главните асансьори и се отправят направо към задните, за да стигнат до паркинга. Характерна моя черта беше, че повече бързах на излизане, отколкото на влизане. При напускане на сградата се изисква да се подпишеш, като отбележиш и часа и обикновено охранителите се разкрещяват след мене име принуждават да спазя изискването.

Минава ми мисълта да оставя колата в подземния паркинг, но не ми се ще някой от пазачите там да си спомни, че ме е видял да пристигам в такъв необичаен час. Паркирам на метър от южната страна.

Изкачвам стълбите до сградата и долепвам магнитната карта в квадратната табелка е надпис „Х А Р Ц“ до вратата — тя се открехва и аз я отварям.

Забравих едни документи в кабинета. Утре ме чака важна сделка и трябва да ги взема, за да довърша подготвителната работа тази вечер. Надявам се да не става нужда да използвам това оправдание сега; ако някой от охраната ме види да влизам, планът ми пропада. Би трябвало да си тръгвам от работа след дълга вечер, а не да идвам.

Тръгвам по мраморния под, стъпките ми отекват във високия таван. Преддверието е хладно и проветриво и ми напомня за други дълги нощи в кабинета ми. Оглеждам се в стените и витрините на магазинчетата, за да се уверя, че съм възвърнал нехайното си изражение — очаквам всеки момент някой от охранителите да ме заговори. Подминавам ескалатора за фоайето. Там има също и стълбище, по което обикновено се качвам до фоайето, където са главните асансьори. Този път обаче продължавам да вървя и завивам по коридора с упътване ПАРКИНГ.

Стигам до задния асансьор и натискам бутона за нагоре. Горното кръгче до вратата на асансьора светва червено и вратата се отваря със звън, малко по-висок, отколкото ми се иска, но нали поведението ми говори, че нищо не крия, тъй че запазвам спокойствие. Влизам в кабината и долепвам магнитната карта пак в квадратче с надпис „Харц“, за да се кача до фоайето.

Измъквам се крадешком от задния асансьор и влизам в главния. По това време на нощта охранителите не са особено бдителни, едва ли ще ме забележат. Тогава ще отида до кабинета си, ще включа осветлението и компютъра и ще сляза отново след тежка нощ на работа, като се подпиша и отбележа час на тръгване — около три и половина. Не, изобщо не съм бил близо до дома на Райнартови същата нощ. Всъщност бях на работа. Можете да видите подписа ми в присъствената книга.

Когато асансьорът спира, чувам гръмък звук на портативен радиотелефон. Някой от охраната.

Звън — и вратата се отваря.

Мога да се върна обратно и да изляза от сградата. Провал.

Стъпки по мрамора.

По челото, по врата ми вече избиват капки пот. Паника — всичките дълбоко стаени страхове се надигат до гърлото ми, разхлабват стомаха ми, разтреперват крайниците ми. Ами сега? Ако тръгна обратно надолу, охранителят вероятно ще ме види там и каква песен ще запея тогава? По-добре да изляза от кабината уверено… не, с безразличие и може би с известно раздразнение, тъй като работя вкъщи, но съм забравил нещо в кабинета си, та се е наложило да измина целия път дотук и съм толкова ядосан… Но защо съм все още по костюм?

Дръж се естествено.

Излизам от асансьора и тръгвам наляво към главния асансьор. Жена в униформата на охраната стои до асансьорите, проточила врат да види нашественика, от ръката й се полюшва радиотелефона.

— Здравейте…? — поздравява тя плахо.

Приближавам се до нея.

— Здрасти! — гласът ми е равен. — Аз… забравих нещо горе.

— О!… Добре, няма проблем — и погледът й се задържа в мене малко по-дълго от нормално.

— Изненадах ли ви? — питам нехайно, докато вървим един до друг към помещението на охраната.

— А, не — тя махва с ръка. — Просто малко се поучудих, нищо повече. Влязохте от южния вход, а сте заобиколили чак до асансьора от паркинга.

— Ами да — засмивам се. По дяволите! — Едното коляно ме наболява, та си спестих качването по стълби. — Тогава защо не взе ескалатора, тъпанар такъв?

Но тя ме избавя от положението.

— Да, не знам защо изключват ескалаторите нощем.

Сърцето ми бие силно в гърдите. Вземам писалката, за да се подпиша, ръката ми трепери.

— Е, какво да се прави — подмятам спокойно, като всеки невинен човек.

Жената от охраната влиза в стаичката си и вдига поглед към мъничък телевизор, поставен до черно-белите монитори. Изглежда, че гледа някаква комедия; чувам въодушевен мъжки глас и записан смях.

Придърпвам към себе си присъствената книга по мраморния плот. На отворената страница има други три имена — нито едно не е от моя офис. Последният подписал се си е тръгнал в 12:18 часа. Написвам набързо името М. Калиш. В съседната графа пиша „МкхС“ — съкратено от „Макхенри Стърн“, името на компанията ми. Следващата графа е за часа на влизане. Всеки, дошъл след седем вечерта, трябва да я попълни. Но, естествено, всеки, който е бил на работа от сутринта, ще я пропусне.

— Три и петнайсет — отбелязва с въздишка жената; вероятно е по средата на смяната си. Поглеждам я. Разстоянието между нея и мен е около три метра.

Тук не пиша нищо.

Отивам на следващата графа: час на тръгване. Драсвам 3:20.

Оставям писалката и пак поглеждам жената. Очите й са вперени в малкия екран.

— Благодаря — гласът й прозвучава разсеяно.

Качвам се в асансьора и избърсвам потта от лицето си. Пулсът ми тупти в цялото тяло.

Влязохте през южния вход, а сте заобиколили чак до асансьора от паркинга. Толкова за тайното ми промъквано. Когато магнитната карта се активира при влизане в сградата, охраната вижда това. Навярно светва лампичка или нещо от този род. Да бе, много съм печен, няма що…! Като че ли е възможно да се промъкна в сградата посред нощ, без да ме забележат!

Една мисъл прелита през ума ми: Какво друго съм пропуснал тази нощ? Но сега не мога да си блъскам главата. Не, не, не. Трябва да довърша започнатото. Само още няколко минути и ще се отдам на паниката докогато си искам.

Ако дежурната не обърне внимание на присъствената книга, тя изобщо няма да разбере, че съм си послужил с измама. Надявам се онова весело предаване, което гледа по телевизията, да е приковало вниманието й.

Когато асансьорът спира на етажа на офисите ни, поглеждам часовника си. 3:15. Минавам през предния вход; кабинетът ми е до него. Влизам вътре, щраквам лампата и отивам до бюрото. Сядам на стола и включвам компютъра. Извеждам на екрана договора, който съм изготвил за утрешната среща. Поглеждам към телефона — сигналната лампичка за съобщения мига. Сега няма време за това. Пресягам се за кафената чаша до прозореца, в която държа монети.

Излизам от кабинета и изкачвам по вътрешното стълбище два етажа, до шейсет и третия. Влизам в ресторанта на самообслужване и пускам монети в автомата. Избирам си кифла и чипс. После отивам до машината за кафе и си вземам капучино.

Когато се връщам в кабинета със закуските в ръка, часовникът ми показва 3:19. Отварям пликчето с чипса и го оставям на бюрото, загребвам шепа от него и напълвам устата си. Разкъсвам опаковката на кифлата, оставям и нея върху бюрото, а кифлата мятам в кошчето за боклук. Изливам половината от димящото кафе в мивката на миникухнята на моя етаж.

Оглеждам кабинета си, преди да си тръгна: отворено пликче с чипс, опаковка на кифла, недопита чаша с кафе. Храната на работохолик, работил половината нощ над голям проект. Компютърът ми е включен, скрийнсейвърът ще се задейства след петнайсет минути. Оставям и горните лампи да светят.

Един момент. Още нещо трябва да доизпипам.

Отивам до телефона и натискам бутона за бързо набиране номера на секретарката ми.

— Деб — заговарям на висок глас, — за утре сутринта ще ми трябват най-напред преработките на договора с Медисън. Вече съм изтощен. Трябва да поспя малко. Благодаря.

Съобщението ще бъде записано в часа, когато е било оставено — 3:20 сутринта.

Хуквам към асансьора и слизам във фоайето. Съвсем нехайно вървя към стаичката на охраната, като се старая да внимавам как стъпвам — нали коляното ме наболява…

Жената продължава да гледа предаването. Веднага отмества поглед име наблюдава как вземам писалката. Задържам писалката над графата за часа на тръгване.

— Лека нощ — казва тя разсеяно и отново обръща глава към телевизора.

Движа писалката, без да докосвам листа. Час на тръгване — 3:20. Час на пристигане — празна графа.

Слизам по спрения ескалатор и напускам сградата.

Запалвам колата и от стереоколоните гръмнат звуци от струнни инструменти на къси, отсечени акорди. Вдигам ръце и с решителни движения започвам да дирижирам музиката.

Работих досега, мога вече да кажа, ако бъда спрян. Утре ме чака важна сделка и трябваше да довърша своето предложение. О, да, работих цяла нощ в кабинета си. Искате ли да видите присъствената книга?