Дейвид Елис
Опасна игра (40)

38

Седмицата след трети януари донася характерната за зимата промяна — температурите се покачват, завалява сняг. Това от една страна улеснява стоенето ми навън след седем и половина вечерта, но затруднява седенето на тясното ми местенце между двата храста.

Хайланд Удз е град върху хълмове и дворът, където съм седнал, се намира на един от най-високите. Той е заграден от храсти, а стена от струпани траверси го отделя от съседния двор, който е на метър и половина по-ниско. Още първия път, когато се настаних тук, планирах пътя си за бягство. Ако живеещите тук хора ме забележат, мога да скоча в съседския двор и да побягна; храстите ще ме прикриват.

Днес мястото ми за седене е влажно от снега. Мога само да си представя как изглеждам отстрани: седя по индиански върху траверсите, с навиращи се в лицето ми листа и клонки, и наблюдавам с бинокъл къщата му, на стотина метра от мен, надявайки се той да излезе по-скоро, отколкото по-късно, за да не подгизнат напълно задните ми части.

Той се подготвя за излизане в петък вечер. Влиза в спалнята, загърнат в хавлиена кърпа, изважда от чекмеджето пуловер и отново изчезва от погледа ми в банята. Двайсет минути по-късно се появява облечен и сресан. Взема портфейла си от скрина и го напъхва в джоба на панталоните. Изгася осветлението на горния етаж. Остава да свети само малката зелена лампичка на алармената сигнализация.

След минута зелената лампичка светва в червено и започва да мига. Долният етаж също потъва в мрак. Това е добре, защото краката ми са изтръпнали жестоко. Индианската поза за седене не е за възрастни.

Съседните къщи са пръснати на сравнително голямо разстояние и се надявам да не бъда забелязан. Във всеки случай не смятам да се застоявам тук толкова дълго, че да ме заловят.

Входната врата се отваря изненадващо лесно. Ако той беше превъртял ключа, никога нямаше да мога да вляза. Както бях предвидил, той излезе от къщата през вратата на гаража и изобщо не си направи труда да пусне резето на предната врата. Предполагам, че хората с алармени системи не се безпокоят за такива неща.

Пронизителният звук се разнася почти веднага. Запалвам осветлението и се оглеждам панически, но както и очаквах, откривам аларменото табло на същата стена, като на горния етаж. Бързо натискам кода 3-1-6-1. Пронизителният звук преминава в три кратки пиукания, а червената мигаща светлина става спокойно зелена.

Застивам на място за момент и оглеждам обстановката в жилището на друг мъж. Сърцето ми подскача, тялото ми се изпълва с усещане, което е смесица от малко любопитство, малко страх и малко воайорство. Аз съм в неговата къща.

Тръгвам по коридора към дневната. Стигам до стъклената врата, от която се излиза на верандата. Отключвам мрежестата врата и я отварям, за да стигна до вратата от дебело стъкло. Отключвам я, но не я отварям. Затварям мрежестата врата и проверявам резултата: когато мрежестата врата е затворена, рамката й закрива ключалката на стъклената врата. Той няма да разбере, че вратата е отключена. А по това време на годината едва ли ще използва често тази врата.

Връщам се обратно към предната врата и отново я заключвам. После отивам до телефона в кухнята. Набирам номера и чакам.

— Ало?

От познатия глас гърлото ми пресъхва, а по челото ми избива пот.

— Да — казвам с глас, много по-дълбок от истинския ми, — може ли да говоря с Джейн?

— Бъркате номера, господине.

— Хъм. Това не е ли домът на Джейн Полсън?

— Не, не е. Тук е дом Райнартови.

— Грешката е моя, госпожо. Извинете ме за безпокойството.

— Няма защо.

— Дочуване.

Оставям слушалката и се връщам при предната врата. Натискам 3-1-6-1 и наблюдавам как зелената светлина става мигаща червена. За по-малко от четирийсет и пет секунди се връщам в дневната, минавам през мрежестата и стъклената врати и изтичвам надолу по стълбите на задната веранда.

Връщам се на наблюдателния си пост след по-малко от шест минути, откакто го напуснах. Скачам върху траверсите и поглеждам през бинокъла. От спалнята му ме гледа спокойната червена светлина на алармата срещу крадци.