Дейвид Елис
Опасна игра (57)

55

— Ало?

— Здравей, Марти.

— Ей, сестричке! Какво има?

— Как я караш?

— Справям се. Как са малките?

— Много са добре. Томи непрекъснато говори за тебе.

— Той е чудесно момче.

— Знаеш ли какво е утре?

— Да. Понеделник.

— Марти!

— Така е, Джейми. Днес е неделя, утре е понеделник.

— Знаеш какво е утре, нали?

Изпускам звук.

— Знаеш, нали?

— Да, миличка, знам.

— Ами питах се дали…

— Да?

— Ако бях там, щях да отида с цветя на гробищата.

— Значи искаш да оставя цветя на гроба й? Това ли искаш да кажеш?

Тя въздъхва.

— Виж, не ми се ще да се качвам на самолет, разбра ли? Знам, че много ти се е струпало на главата. Но тя е наша майка.

— Беше наша майка. Сега е мъртва.

Мълчание. После, тихо:

— Така ли се говори?!

— Извинявай.

Подсмърчане в другия край на линията.

— Наистина, Джейми, съжалявам. Не биваше да говоря така пред теб.

Пак въздишка.

— Знам, че делото ти почва утре. Нямаше да те моля, но наистина искам да направя нещо. Да можех да дойда…

— Казах ти, не искам да идваш тук. Аз ще го направя, чу ли? След като бъдат разгледани исканията в съда, ще отида и ще оставя цветя на гроба й.

— Тя обичаше кремове.

— Добре, кремове.

— В различни цветове. Направи хубав букет.

— Добре.

— Нямаш нищо против, нали?

— Знаеш, че имам, но знаеш, че ще го направя заради теб.

— И й кажи, че я обичаме.

— Ще й кажа, че ти я обичаш.

— И ти я обичаш, Марти. Независимо от всичко, ти я обичаш. И го знаеш.

— Ще й оставя цветята. Ще й кажа, че ти и децата й пращате поздрави. Дори ще й изпея „Честит рожден ден“. Става ли?

— Благодаря.