Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Line of Vision, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Елис
Заглавие: Опасна игра
Преводач: Мария Неделева
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Редактор: Юлия Петрова; Ангелина Михайлова
ISBN: 954-761-121-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18050
История
- — Добавяне
46
Всекидневното ми тичане в училището. Днес е над четири градуса и съм пробягал близо десет километра по покритата с шлака четиристотинметрова писта. В слушалките ми гърми Вивалди и аз съм се отнесъл в моя малък свят от цигулки, ударни инструменти и пот. Тичането всеки ден започна да ми доставя удоволствие. Сключих сделка със самия себе си, че докато тичам, няма да мисля за делото и я спазвам.
Независимо от това, напрежението ми расте и започва да ми се отразява физически. През последните няколко дни усещам раменете си стегнати, събуждам се със схванат врат. Изгубил съм апетит, а стомахът ми предпочита да се свива и връзва на възли.
Пистата обикаля училищното игрище за футбол; през последните дни снегът се стопи и очертанията на игрището започват да се виждат. Днес няколко нетърпеливи студенти, вероятно с намерението да се поотпуснат преди предстоящите тестове, си подхвърлят бейзболна топка, като внимават да не се подхлъзнат; докато подскачат на място, от устата им излиза пара.
Завършвам двайсет и четвъртата си обиколка и преминавам в спокоен ход. На скамейките за зрители забелязвам мъж в масленозелено палто, който пуши цигара име наблюдава. Когато погледите ни се срещат, той ми кимва и тръгва към мен, като пътьом хвърля цигарата и я настъпва с крак, а от ноздрите му се вие последната струйка дим. Не за първи път ми се случва репортери да ме открият на това място и всеки път им заявявам едно и също: „Без коментар, говорете с Пол Райли“.
Докато мъжът се приближава, се чудя дали да не оставя слушалките върху ушите си и изобщо да не му обърна внимание. Но напоследък съм решил да се отнасям с по-голямо уважение към тези хора, с надеждата, че и те ще ми отвърнат със същото. Рядко го правят.
— Господин Калиш? — Той ми протяга ръка. Има оредяваща къдрава коса и средиземноморски тен. — Андрю Карас.
— От „Уоч“ — казвам; това е репортерът, на когото се обадих, за да заявя, че съм невинен.
— Да. Вижте, надявам се на коментар от ваша страна.
Избърсвам челото си с ръка.
— Вече ви е известна практиката. Говорете с Райли.
— Давам ви възможност да чуете нещо предварително, господин Калиш.
— Душите наоколо, а? Браво на вас. — Вдигам качулката на пуловера си и се отдалечавам.
— Добре — подвиква той след мене. — Тогава ще научите за Рейчъл както всички останали, след няколко дни.
Това ме спира. Обръщам се към него.
— Говорете.
— Споразумяхме ли се? Ще направите ли коментар?
Карас премигва и обмисля вариантите. Разбира, че няма да получи никакви гаранции. Накрая решава, че няма какво да губи.
— Рейчъл сключва сделка.
Тези думи ме карат да отстъпя крачка назад, сякаш да се убедя, че земята е все още под краката ми и наистина съм чул това, което мисля, че съм чул. Преглъщам с мъка и търся потвърждение по лицето на моя информатор. По изражението му съдя, че не се шегува, че не ме мами. То ми говори също така, че той е изключително доволен от себе си, но се опитва да си придаде важен вид.
— Ще се признае за виновна?
Карас поклаща бавно глава. Изглежда изненадан, че още не разбирам. Изненадата му е примесена с още нещо. Съчувствие. Извинение.
— Не, господин Калиш, няма да се признае за виновна. Тя ще… получи имунитет.
Присвивам очи, все още не схващам смисъла.
— Ще свалят обвиненията й в замяна на нейните показания срещу вас.
Краткото ахване, бързото поемане на въздух е единственият звук, които издавам. Стоя като парализиран, докато думите се реят в съзнанието ми. И тогава, докато ехото им заглъхва, нахлува адреналинът, киселина прорязва вените ми, сърцето ми се свива, ярост, огорчение и срам се смесват като черни петна пред очите ми. И макар че това чувство не ми е непознато, макар да съзнавам, че е трябвало да предусетя, че ще ме завладее, дори докато се самонаказвам за това бяло петно, все още не мога да повярвам, че изричам думите:
— Тя ще свидетелства срещу мен?
Той отговаря нещо, но аз не го чувам. Захвърлям настрани слушалките и прескачам оградата около пистата. Мъжът вика след мен да направя коментар, но аз продължавам да тичам.