Дейвид Елис
Опасна игра (70)

68

Единият час обедна почивка излетява като пет минути — бързо отскачане с колата до клуба на Пол, салата „Цезар“, която аз повече гледах, отколкото ядох. После обратно в съда. Този следобед показания ще дава секретарката ми Деб. Тя ми се обади на другия ден, след като я бяха разпитвали и в полицията, и колеги на Огрън. Преди да я извикат, те вече знаеха за подписа ми в присъствената книга в нощта на смъртта на доктора. Знаеха също, че съм работил над голям проект, който е предстоял да бъде приключен.

Деб си спомни за сделката „Медисън“. Спомни си какъв вид имах на сутринта след убийството, колко разчорлен и болнав изглеждах. Тя ми каза, че съжалявала, задето си спомнила, но трябвало да каже истината. Успокоих я, че я разбирам. И така си беше. Как другояче е могла да постъпи — да рискува обвинение във възпрепятстване на съда заради мене ли? Аз, на нейно място, не бих го направил.

Ние бяхме малко изненадани, че Огрън е решил да призове Деб за свидетел. Тя може да каже някои хубави неща за мен, включително това, че вярва, че съм работил до късно в нощта на 18-ти ноември. Пол разясни какво е станало: Огрън знае, че ние ще твърдим, че съм бил в офиса и той трябва да признае, че съм бил там, тъй като налице е подписът ми в присъствената книга. Неговата теория не е, че не съм бил, теорията му е, че съм бил едва след убийството на доктор Райнарт. Така че, Деб може да говори каквото си иска за храната, която бях оставил, за факта, че съм й оставил съобщение по гласовата поща в три и нещо сутринта. Нищо от това няма да е от значение за Огрън, защото той ще каже, че това е било част от лъжата ми.

Към един и петнайсет часа Гречън Флеърти призовава Дебра Глац на свидетелската скамейка. Косата на Деб е подстригана, но не филирана, така че пак е гъста и огражда лицето й, но не стига до раменете. Долавям парфюма й, когато минава покрай нашата маса. Това ми напомня за кабинета ми, за хората, с които никога вече няма да разговарям, мнозина от които бяха разпитвани от полицията и никак не им е било приятно, както ми каза Франк Тилър.

Днес Деб изглежда измъчена. Дори с обичайния й грим, забелязвам притворените й очи и зачервените й бузи. Не й е лесно. Тя стои неудобно на свидетелското място — дребна жена, заобиколена от масивен дървен парапет. Трябваше да се навежда, за да говори в микрофона.

Деб изрича цялото си име — Дебра Джийн Глац. Четири години работя с нея и изобщо не знаех презимето й. Тя разказва за миналото си, от седем години работи в „Макхенри Стърн“.

— Спомняте ли си деня на деветнайсети ноември миналата година, мадам Глац?

— Да.

— Видяхте ли се с подсъдимия въпросния ден?

— Разбира се, видях се с Марти тя ме поглежда за първи път. Аз й хвърлям нещо като усмивка и леко кимвам.

— Спомняте ли си кога?

Деб задържа поглед в мен, после се обръща към Гречън Флеърти.

— Трябва да е било около осем часа. Влакът ми пристига в осем без пет сутринта.

— Можете ли да опишете вида му?

Тя кима и облизва устни.

— Мадам Глац? Моля, опишете вида му.

Деб примигва два пъти и свежда поглед.

— Нищо необичайно. Изглеждаше малко… — тя въздъхва — знам ли, малко разсеян може би. През последните седмици той работеше ден и нощ над един голям проект.

— Благодаря ви, мадам Глац, но аз ви помолих да опишете вида му. — Флеърти е малко груба с нея, струва ми се. Питам се дали нямаше да е по-добре, ако Огрън я разпитваше.

— Току-що го описах — отговаря Деб.

— Мадам Глац, съзнавам, че тази ситуация не е лесна за вас. Вие сте била много привързана към подсъдимия, нали?

— Бих казала, че все още съм.

— Очевидно затова ви е трудно. Но, моля ви, ако можете, кажете ни как ви се стори подсъдимият?

Пол става.

— Трябва да възразя, господин съдия. Въпросът беше вече зададен и получи отговор.

Съдия Мак сваля ръка от брадичката си.

— Приема се.

Гречън кимва.

— Добре. Казахте, че е изглеждал разсеян. Добре ли се чувстваше?

Деб свива рамене.

— Питайте него.

Добър отговор, но от самото начало звучи някак уклончиво.

— Той имаше ли настинка, мадам Глац?

Деб преглъща.

— Кихна два пъти.

— Как ще опишете настинката, като силна или лека?

— Ваша Чест — обажда се Пол, — мадам Глац не е казала, че той е имал настинка. А и дори да е имал, струва ми се, че мадам Флеърти кара свидетелката да гадае.

— На мен ми се струва, че мадам Флеърти пита за впечатлението на свидетелката — отговаря съдията.

Деб е стоик. Това е отговор, който тя може да замаже. Може да каже, че не знае. Или че според нея е изглеждало като лека настинка — как може тя да я определи?

— Беше силна настинка — отговаря тя.

Или може би не.

— Забелязахте ли нещо друго във външния му вид?

Деб свива рамене.

— А лицето му, мадам Глац? То изглеждаше ли свежо? Сякаш е спал добре цяла нощ?

— Господин съдия — става отново Пол. — Наистина, как може свидетелката да знае как да отговори на този въпрос?

Той като че ли отнася това възражение повече към съдебните заседатели: Така де, откъде може тя да знае? Но аз се питам дали това е добър ход от страна на Пол? В края на краищата алибито ми е, че съм работил до късно. Така че, каква е вредата тук? Може би Пол просто се опитва да наруши ритъма на прокурорката, но пък по този начин ние създаваме впечатлението, че крием нещо. Съдията отхвърля възражението на Пол.

— Изглеждаше уморен, струва ми се.

— А ръцете му, мадам Глац?

Деб стрелва с поглед Флеърти.

— Едната му ръка беше малко контузена.

— Контузена?

— Да, контузена.

— Как точно е била контузена?

Деб посочва дясната си ръка някак ентусиазирано.

— Пръстите му бяха подути и… нямаха естествения си цвят.

— Били са моравочервени ли?

— Да.

— Попитахте ли го за причината?

— Да.

— И какво ви отговори той?

Деб поклаща леко глава.

— Не си спомням точно. Беше зает с подготовката си за важната среща, за която работеше от седмици.

Браво на нея!

— Какво ви отговори той, мадам Глац?

— Вниманието му беше насочено повече към доклада, който бях прегледала за срещата.

— О! Значи е подминал въпроса ви?

— Не това казах! — сопна й се Деб. — Напротив, отговори ми. Каза, че се наранил, докато играел баскетбол.

— Баскетбол ли? — Гречън се отдръпва от катедрата и се обръща към съдебните заседатели. — Попитахте ли го кога е намерил време да играе баскетбол, след като е работил ден и нощ върху въпросния проект?

— Не, не го попитах.

Гречън Флеърти кимва.

— Вие познавате подсъдимия доста добре, нали?

— Да, познавам Марти много добре.

— А знаехте ли, че той играе баскетбол?

Пол става отново с вдигнати ръце.

— Няма основание за този въпрос. Тя е била негова секретарка, а не негов координатор на обществените му прояви.

— Ваша Чест — казва Флеърти, — просто я питам дали знае.

— Отхвърля се.

— Не знам за всичките дейности, с които се занимава Марти извън работата си. Ако играе баскетбол с приятели, не бих могла да знам.

— Но доколкото вие знаете, той никога не е играл баскетбол.

— Както казах, не бих могла да знам.

— Е, добре, когато подсъдимият ви е казал, че е контузил ръката си докато играел баскетбол, това стори ли ви се странно?

Пол отново вдига ръце и става.

— Какъв ли ще е следващият въпрос, господин съдия? Кой е любимият му филм ли?

Неколцина от съдебните заседатели се разсмиват. Съдията се обръща към прокурорката, раздразнен, сякаш шегата е била спрямо него. Той приема възражението.

Флеърти нацупва устни.

— Както сте разбрали, мадам Глац, подсъдимият работил до късно през нощта, преди деня, когато сте забелязали ранената му ръка.

— Възразявам, Ваша Чест — обажда се отново Пол. — Мадам Флеърти подвежда свидетелката.

— Приема се.

— Тогава ще поискам разрешение да се отнасям към свидетелката като с противник, Ваша Чест.

— Ваша Чест, наистина — Пол напуска масата и тръгва към средата на залата. Време за реплика. — Мадам Флеърти сама призовава свидетелката, после я кара да предполага дали той е имал настинка, дали обича да играе баскетбол. А сега, когато не получава отговорите, иска… иска и да я подведе. Мадам Глац не е противник.

— Възразявам срещу тази реплика — казва Флеърти. — Ваша Чест…

Съдията вдига глава.

— Продължете, мадам Флеърти. Можете да подвеждате.

Сега Флеърти се обръща енергично към Деб.

— Подсъдимият ви е казал, че е работил до малките часове на деветнайсети ноември, нали, мадам Глац?

— Не беше нужно да ми го казва. Беше ми оставил съобщение по гласовата поща към три и половина предишната нощ. Съобщението беше направено от телефона в кабинета му. И беше…

— Но той ви го е казал нали? Подчертал е, че е работил до късно предишната нощ, нали?

Пол още не беше седнал и сега се обръща към съдията.

— Възразявам на формата.

— Нека продължим така — отговаря съдията.

— Да, каза ми — отговаря Деб.

— А по-рано същата седмица не сте забелязали, че ръката му е подута и посиняла, нали?

— Това не значи, че контузията не е станала по-рано през седмицата. Не си поставям задачата да преглеждам ръцете на Марти всеки ден.

Аз не мога да не се усмихна. Деб е в състояние да се държи чудесно, когато поиска. Въпреки че не се заблуждавам — нейната защита подсилва в очите на съдебните заседатели чувството, че се опитва да ми помогне.

— Моля, отговорете на въпроса ми. Не сте забелязали, че ръката му е била подута по-рано през седмицата, нали?

— Не. Казах ви, може и да е била, но да не съм забелязала.

— О, но точно на деветнайсети ноември сте я забелязали, нали?

Деб събира ръце.

— Да.

— Всъщност това е било едно от първите неща, които сте забелязали.

Деб издава доловима въздишка.

— Не знам дали е било първото, десетото или петнайсетото. Показвах му договора, който бях прегледала; аз го държах и той го държеше. Ръката му беше точно пред мен, не можех да не я забележа.

— Но вие сте преглеждали този договор цяла седмица, нали?

— Да — отговаря с известно закъснение Деб.

— И въпреки това точно тогава сте забелязали за първи път подутата, посиняла ръка.

Деб кимва.

— Това „да“ ли е?

— Да.

Флеърти проверява бележките си върху катедрата. Най-накрая вдига поглед.

— Свидетелят е ваш.

Деб примигва и поглежда към мене. Аз отмествам поглед, но й хвърлям мимолетна усмивка. Тя направи всичко, което можа.

Пол застава зад катедрата.

— Мадам Глац, можете ли да опишете как изглеждаше кабинетът на Марти на деветнайсети ноември миналата година.

— Да — отговаря тя с подновено въодушевление, обръщайки се към съдебните заседатели. — И тъй, договорът, върху който той беше работил, беше изведен на компютърния екран. Върху бюрото имаше недоядено шоколадово кейкче и пликче от картофен чипс. Това е била вечерята му от предишната нощ.

Гречън Флеърти става.

— Той прави така, когато остава да работи до късно — бърза да добави Деб.

— Възразявам — казва прокурорката, отправяйки леден поглед към Деб. — Свидетелката изобщо няма представа дали подсъдимият е работил в кабинета си в часовете за вечеря. Да бъде заличено от протокола.

— Господин съдия — обръща се с лице към него Пол, — секретарката на Марти не може да не знае, че шефът й има склонност да остава на работа до късно и да яде закуски от този род.

Съдия Мак се обръща към стенографката с молба да прочете отново показанията на Деб. Жената се обръща назад, за да вземе излязлата вече лента от малката й машина, и започва да я връща назад, сякаш тегли корабно въже.

Съдията изслушва отново показанията, после заговаря на Деб.

— Мадам… — поглежда бележките пред себе си — Глац, в колко часа си тръгнахте от офиса в деня преди въпросния осемнайсети ноември?

Деб вдига поглед към него.

— Със сигурност в същия час както винаги — четири и половина.

— Добре. Ще приема възражението и ще зачеркна последните две изречения от показанията ви. Просто ни казвайте онова, което знаете лично, мадам Глац.

Пол продължава.

— Значи сте заварили недоядено шоколадово кейкче и пликче с чипс.

— Да. И чаша с кафе, също недопита — Деб ме поглежда.

— Какво друго им каза? — Попитах Деб, когато тя ми се обади.

— Само толкова, Марти. Само за пръстите ти, за настинката ти и за документа на екрана на компютъра ти.

— Каза ли им как е изглеждал кабинетът ми?

— Ами… Не. Искам да кажа, че не си спомням.

— Не си спомняш? Напомням ти, че ми каза: „хубава закуска, няма що!“ И я посочи.

— Така ли… Съм казала?

— Да, Дебра. Така каза, точно така каза — въздъхнах аз. — Не мога да повярвам, че не си спомняш.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Върху бюрото ми имаше също и чаша изстинало кафе. Бях изпил половината предишната нощ. Хайде, не помниш ли?

Мълчание.

— Важно е, Деб.

— Ами може би…

— Не те карам да лъжеш, Деб. Никога, никога не бих го направил. Искам само да кажеш истината.

— Имаше… Недоядено шоколадово кейкче, чипс и кафе…

— Точно така.

— Имаше ли разхвърляни листове по бюрото на Марти?

— Да, мисля, че имаше.

— Освен това сте заварили и съобщение от Марти, когато сте дошли на работа на деветнайсети ноември.

— Да. Марти беше оставил съобщение на гласовата ми поща.

— Записва ли гласовата ви поща часа на обаждането?

— Да. Марти беше оставил съобщението около три и половина сутринта. Искаше да прегледам още веднъж договора преди срещата на другия ден.

— Значи е оставил съобщение за вас в три и половина предишната нощ?

— Точно така.

— И в него е искал да прегледате още веднъж договора.

— Да.

Пол поглежда към съдебните заседатели.

— И тъй, Марти е имал много важна среща на деветнайсети ноември.

— О, да. Той работеше по сделката с „Медисън“ седмици наред. И последната седмица беше в голям стрес.

— Марти работи в „Макхенри Стърн“ от седем години, нали?

— Да.

— Което означава, че му е оставало година, или може би две, преди да стане съдружник във фирмата.

— Точно така.

— И…

— Това беше много важно за него.

— Да стане съдружник е било много важно за него.

— Много важно. Все за това говореше.

— И сделката била ли е важна колкото другите сделки, които е правил, откакто работите за него?

— По-важна. Тази беше най-важната, която Марти подготвяше сам.

— Благодаря, мадам Глац.

Деб понечва да стане от мястото си, когато Флеърти се изправя отново. Деб сяда пак.

— Само за да доизясним — заговаря прокурорката. — Вие нямате никаква представа, че подсъдимият е работил цялата нощ в кабинета си на осемнайсети ноември, така ли?

— Права сте — отговаря Деб, вече малко по-спокойна, след като Пол я разпита. — Доколкото знам, той е излязъл за няколко часа да играе баскетбол.

Някой от съдебните заседатели се изкикотва. Флеърти само се усмихва.

— Значи каквото и да е правил той, вие нямате представа, така ли е?

— Така е.

— Мадам Глац, струва ми се, че описахте състоянието на кабинета на подсъдимия на деветнайсети ноември сутринта.

— Да, описах го. Искате ли пак да го опиша?

— Не. Спомняте ли си, че двете с вас проведохме разговор преди около месец по това дело.

— Как мога да го забравя.

— И че точно тогава вие ни казахте за настинката и за ранената ръка на подсъдимия?

— Да.

— Тогава ви попитах дали е имало нещо, което да ви накара да повярвате, че подсъдимият е работил до късно в нощта на осемнайсети ноември.

— Помня, че ме попитахте. И аз ви казах, че той ми беше оставил гласово съобщение.

— И тогава аз ви попитах дали нещо друго ви е накарало да го повярвате.

— Да, спомням си.

— Вие отговорихте, че не можете да се сетите за нещо друго.

— Не знам дали съм казала това, или не.

— Е, добре, но вие не казахте за опаковките от храна или за кафето, нали?

Деб се замисля.

— Май не го казах.

Тя знае, че не го е казала. И все пак се прави на разсеяна. Тя не лъже.

— Значи откакто проведохме разговора преди месец, паметта ви изведнъж се е прояснила, така ли?

Деб гледа намусено и стиска зъби — така прави всеки път, когато е притисната в ъгъла. Стаявам дъх. Не бях казал на адвокатите, че бях говорил с Деб.

— Мадам Глац? Имате ли отговор?

— Само защото на бюрото му е имало храна и кафе, не значи, че е стоял до късно — отговаря тя. Нелош отговор, тя не е казала на ченгетата, защото не е имало задължителна връзка.

— Това е вярно — казва Флеърти. — Доколкото знаем, подсъдимият може да е хапнал в пет часа предишния ден, а не в три часа сутринта на следващия ден.

— Така е.

— Или на сутринта, преди вие да сте дошли на работа.

— Така е.

— Това не говори нищо за часа, в който подсъдимият си е тръгнал от кабинета предишната нощ.

Една точка за прокурорката.

— И все пак… — Флеърти се замисля, — вие не си спомнихте за храната и кафето върху бюрото му, когато двете с вас разговаряхме, нали?

Деб вече даде добър отговор на този въпрос; той няма нищо общо с въпроса, който й бил зададен тогава. Или тя би могла да се обърка и да каже, че не си спомня какво е казала и тогава всичко ще бъде празни приказки в очите на съдебните заседатели. Но тя е на мястото си там, може и да не мисли чак толкова бързо. Или може да реши да каже истината.

Хайде, Деб.

— Не, тогава не си го спомних — отговаря тя плахо.

Почувствала се в правото си, Флеърти се стяга.

— И между деня, когато ние с вас разговаряхме, и днешния ден вие сега си спомняте тези неща.

— Точно така.

— Интересно…

В този момент вярвам, че съм подценил мадам Гречън Флеърти.

— Кажете ми, мадам Глац, след нашия разтвор говорихте ли с подсъдимия?

Погледите на всички съдебни заседатели се отправят към мене. Старая се да изглеждам незаинтересован. Достоен, спокоен, представителен, това са възмутителни обвинения, аз не съм обладан от натрапчиви идеи, безгрижен, невинен.

— Да.

Манди, която си водеше бележки, спира да пише. Не вдига поглед, дори не помръдва. Ръцете на Пол, които са събрани върху масата, се притискат по-плътно.

— Разговаряли сте с подсъдимия.

— Да.

— И сте му казали, че ние с вас сме разговаряли.

— Не затова му се обадих, исках просто да го питам как се чувства.

— Но сте му казали за нашия разговор.

— Да.

— Казахте ли му какво съм ви питала?

— Да.

— Казахте ли му какво сте ми отговорили?

— Да.

— И той ви каза за храната и за кафето на бюрото му.

Деб мълчи. Стрелва ме с поглед.

— Отговорите не са там — Флеърти ме посочва, като в същото време върви към мене. — Не е ли вярно, че подсъдимият ви е казал, че на бюрото му е имало храна и кафе на сутринта на деветнайсети ноември?

— Не ми е казвал да кажа това.

— Но ви го е споменал, нали?

— Само ме подсети.

— Аха, подсетил ви е. Значи ви е споменал за храната и кафето, за които сте му казали, че не си спомняте и той ви е отговорил: ето, вече си спомни.

— Възразявам — обажда се Пол. — Това е сложен въпрос.

— Добре, тогава с удоволствие ще разделя въпроса — предлага Флеърти, напредвайки вече с пълна пара. — Мадам Глац, когато сте провели този разговор с подсъдимия, той ви е казал, че върху бюрото му е имало храна и кафе на сутринта на деветнайсети ноември.

— Спомена го.

— Споменал го е. И вие сте му казали, че не си спомняте за това.

— Аз, не… то не…

— Тогава не сте си го спомнили нали?

— Мисля, че… — Деб поглежда надолу и си поема въздух — не.

— И той ви е казал: Е, да, но така беше.

— Нещо такова.

Грабвам писалката и бележника на Манди и почвам да пиша.

— Значи го прикривате, така ли, мадам Глац? — Флеърти прави обвинението спокойно, с нотка на съчувствие, което прозвучава още по-зловещо. — Вие прикривате шефа си.

Деб се хваща за парапета.

— Аз не лъжа. Щом Марти казва, че това е така, аз му вярвам.

Флеърти кимва, запазвайки спокойствие и продължава да лази по нервите на Деб.

— Вие сте го приели за самата истина, защото той ви е казал, че е така.

— Щом казва, че е било така, аз му вярвам.

Прокурорката й се покланя леко, сякаш говори на дете.

— Но само за протокола, когато казахте на тези съдебни заседатели за храната и кафето, вие не сте го знаели от личен спомен.

— Не. — Деб всеки момент ще се разплаче.

— Казахте ни онова, което вашият шеф ви е казал.

— Аз… Той не… — Деб поклаща глава и сълзите й рукват.

Флеърти я оставя на спокойствие за момент, докато съдебните заседатели напълно възприемат как покровителствената секретарка прави онова, което шефът й каже, преди да благодари спокойно на Деб и да седне на мястото си.

Пол чете бележката, която му написах. После става.

— Мадам Глац, Марти казвал ли ви е някога да лъжете?

— Не — отговаря тя, като попива мокрите си бузи с носна кърпичка, — не ми е казвал.

— В действителност ви е казвал да говорите само истината, нали?

Деб е пребледняла сега и ме кара да й благодаря за укорите, които пое. Тя има пълното право да ме разпъне на кръст, ако поиска.

— Да — отговаря тя. — Каза ми само да говоря истината. И аз точно това правя.

— Всичко, което казахте тук, според вас е истина.

— Точно така.

— Това е всичко от мен, Ваша Чест — казва спокойно Пол.

Това е всичко, което има за Деб, иска да каже той. Това, разбира се, е всичко, което има и за мен.