Дейвид Елис
Опасна игра (68)

66

— Народът призовава полицай Джордж Фандри на свидетелското място.

Полицай Фандри е гладко избръснат млад бял мъж, на не повече от двайсет и пет години. Мършаво лице, висок, слаб, с жалък мустак — тънък и така извит, че е допълзял до крайчетата на устните му. Типично ченге от предградие, облечен в пълната полицейска униформа на Хайланд Удз, която освен сребърната значка е цялата в кафяво.

Гречън Флеърти поема този свидетел. Тя го превежда първо из основните въпроси: пълното му име, номера на полицейската му значка, патрулния му отряд. Той е на служба малко повече от две години. Завършил е местната гимназия, работил известно време като охранител в търговската част.

На 18-ти ноември миналата година полицай Фандри отговорил на обаждането на Рейчъл на 911. Сметнал, че става дума за битов скандал.

— Защо е била изпратена само една патрулна кола? — пита Гречън Флеърти.

— Мадам, ставаше дума за битов скандал. Не бе съобщено за стрелба. Обичайно е при такива случаи да се изпраща само една кола.

— Кажете ни какво се случи, когато пристигнахте на адреса на Райнартови.

— Ами отидох до входната врата и се ослушах за някакъв шум. Но не чух нищо. Затова почуках няколко пъти. След като никой не отвори, влязох вътре.

— Обявихте ли служебното си положение?

— Да, обявих.

— Колко пъти?

— Мисля, че веднъж. А може да е било и два пъти.

— Тихо ли го обявихте?

— Не, мадам.

— Ще ни повторите ли сега със същата сила на гласа, както тогава?

Фандри се изправя и извиква с най-добрия си баритон:

— ПО-ЛИ-ЦИЯ.

Смисълът тук е, предполагам, че, когато Фандри е дошъл, аз може и да съм бил все още в къщата. Когато съм го чул да обявява служебното си положение, както се изрази прокурорката, аз съм си плюл на петите.

— Опишете какво видяхте, като влязохте.

— Ами най-напред видях госпожа Райнарт. Тя лежеше на пода в хола. Зърнах краката й още от антрето, затова влязох и я видях. Всичко беше пръснато по килима. Телефонният апарат беше съборен от малката масичка, върху която е стоял, и лежеше до нея.

— Опишете как изглеждаше госпожа Райнарт.

— Тя като че ли, нали знаете, беше някъде далече. Сякаш изобщо не ме виждаше. Цялото й тяло трепереше. Мисля, че устните й мърдаха, но тя не изрече нищо, което можех да чуя. А кожата й беше лепкава. Имаше прорезна рана точно над едното око и синини по цялото лице.

— И какво направихте?

— Ами втурнах се към нея. Попитах я: „Как сте, мадам?“, но тя не отговори. — Полицаят поглежда за първи път към съдебните заседатели. — Дори не ме гледаше.

— И какво стана после, господин полицай?

— Ами наведох се и я попитах дали й има нещо?

— Тя отговори ли ви?

— Не. Дори не ме погледна. Просто гледаше в празното пространство.

— И какво направихте после?

— Продължих да й говоря, да я питам как е. Попитах я дали съпругът й или приятелят й е в къщата. Защото обаждането беше от дом, нали така? Очаквах да видя някакъв мъж.

— И тя не ви ли отговори?

— Не, мадам. Само гледаше втрещено. Устните й мърдаха, сякаш искаше да каже нещо. Но в началото не можеше да говори.

— Какво направихте после, офицер?

— Ами свалих си куртката и я завих с нея.

— Защо го направихте?

— Първо, защото в къщата беше много студено. Което ми се стори странно, понеже чувствах топлина да прониква от отдушника в хола, точно до главата на госпожа Райнарт. А в същото време беше студено.

— А коя е втората причина?

Фандри задържа погледа си в прокурорката.

— Коя е втората причина да покриете с куртката си госпожа Райнарт?

— О, защото ми се стори, че е изпаднала в шок. Така се предполага да постъпи човек.

— Какво се случи после?

— Ами после извадих оръжието си и се провикнах за господин Райнарт.

— Получихте ли отговор?

— Не, мадам. Затова тръгнах из долния стаж. Влязох в кухнята, после в дневната.

— Кажете ни какво видяхте в дневната.

— Там ставаше много силно течение. Пердето на задната врата се вееше навътре в стаята. На килима до вратата имаше големи парчета стъкло. На килима имаше и голямо петно кръв. Малки капки водеха навън към верандата.

— Какво направихте?

— Бях, както казах, извадил оръжието си и тръгнах към вратата на верандата. Отвън имаше електрически ключ и аз го щракнах. Погледнах през дупката в стъклото към верандата, но не видях никого навън.

— И какво…

— Излязох навън, като отключих вратата, плъзнах я настрани и се озовах на верандата. Огледах наоколо. Изтичах в двора и там огледах. Светнах джобното си фенерче и с него пак огледах двора. Но не видях нищо. Там нямаше никого.

— И какво направихте после?

— Влязох отново вътре и се обадих за подкрепление. Изпратих спешно съобщение, че имаме вероятно убийство и отвличане.

— И после?

— Ами помислих, че може горе да има някой. Там не бях проверявал. Качих се и огледах етажа. И там нямаше никой.

— Върнахте ли се пак долу?

— Да, върнах се. Отново отидох при госпожа Райнарт. Попитах я какво се е случило. Отначало тя пак не проговори. Само гледаше в една точка и трепереше, разбирате ли, както преди. Тогава я попитах: „Нещо случило ли се е със съпруга ви?“. Този път тя ме сграбчи за униформата и каза: „Съпругът ми“, ама почти шепнешком. Попитах я дали знае кой е нахълтал в къщата й. Тя не отговори. Попитах я дали е ранена. Пак не ми отговори.

Фандри продължава да разказва още десет-петнайсет минути, като описва как пристигнали и другите патрулни коли и следователите. Как се погрижили за Рейчъл, как излезли навън и се опитали да открият къде може да е отишъл доктор Райнарт. Решили, че гората е най-вероятното място и я претърсили, но не открили нищо. След половин час на мястото дошъл екип с кучета, но вятърът бил толкова силен, че кучетата не могли да надушат следа.

После Манди става, за да разпита този свидетел. Днес тя изглежда много хубава. Гъстата й коса се спуска до раменете й. Облечена е в кафеникаво сако на тъмни райета — моравочервени или червени. Художникът в ложата на съдебните заседатели я гледа с подчертан интерес, докато тя се приближава до катедрата.

— Добър ден, господин полицай — казва тя.

— Добър ден. — Сега Фандри е малко резервиран, събрал е вежди, присвил е очи и чака врагът да почне да го разпитва. Питам се дали младежът е свидетелствал някога.

— Вие сте приели обаждането от дома на Райнартови в девет и трийсет и осем вечерта на осемнайсети ноември миналата година, така ли?

— Да, мадам, в девет и трийсет и осем.

9:38…

— И съобщението описва инцидента като семеен скандал.

— Да, мадам.

— В съобщението не е упоменато, че обадилата се жена от дома на Райнартови е казала, че се страхува за живота си.

— Не, мадам, нямаше нищо такова.

— Като патрулен полицай вие сте приемали много обаждания за семейни скандали, нали?

— Да, мадам, приемал съм.

— Преди тази дата, осемнайсети ноември миналата година, сте получили много обаждания от този род.

— Да.

— Ще бъде ли честно да се каже, господин полицаи, че при никое от другите обаждания не е ставало дума за ситуация на живот или смърт?

Фандри отмества поглед за миг.

— Ами веднъж един мъж размахваше нож и заплашваше, че ще убие жена си.

— Но не я е убил.

— Не. Не вярвам изобщо, че е смятал да го направи. Той просто беше откачил.

— Спомняте ли си да сте били изпращан до мястото на този инцидент? При мъжа с ножа?

— Да, мадам, мен изпратиха.

— Когато се е получило обаждането до вас в патрулната кола… Не, нека попитам другояче. Бяхте ли в патрулната кола, когато се е получило онова обаждане?

— Да.

— В онзи случай в съобщението споменавало ли се е, че съпругът размахва нож?

— Да, мадам, споменаваше се.

— Значи от опит знаете, че ако ситуацията включва оръжие или непосредствена заплаха за нечий живот, вие ще очаквате това да бъде споменато в съобщението.

— Да, мадам, определено това ще очаквам.

На Фандри му харесва този вид разпит и Манди го съзнава. Той обяснява защо се е забавил толкова, докато отиде в къщата онази нощ. Били му казали само, че е семейна разправия, не се споменавало за оръжие или че някой е в опасност. Не знам защо диспечерът е бил толкова спокоен; обаждането на 911 положително е звучало по-сериозно от семейна разправия. „Най-доблестните“ в Хайланд Удз, на вашите услуги.

— Значи не сте имали никаква причина да знаете, че в дома на Райнартови е било използвано оръжие.

— Не, мадам, нямах никаква представа за това.

— Не сте имали представа и че вероятно някой е проникнал с взлом в къщата на Райнартови.

— Точно така. Нямах.

— Сметнали сте, че вероятно става дума само за крясъци и едва ли за нещо повече от тона.

— Точно така.

— И сте пристигнали в дома на Райнартови едва в… Манди поглежда бележките си — девет и четирийсет и девет, така ли е?

Една от жените, мисля, че беше администраторка, на задния ред в ложата, издава звук. Цели единайсет минути до идването му!

9:49…

— Точно така — Фандри свива рамене извинително. — Както казах, нямах представа, че е било влизане с взлом. А и аз се намирах чак в другия край на града.

Първата сирена прозвуча по-рано. Отколкото очаквах…

Как тъй пристигнаха толкова бързо?

Манди не притеснява повече Фандри за късното му пристигане на местопрестъплението. Не е нужно. Тя ще изтъкне единствено, че на полицията й е отнело много дълго време, преди да предприеме съвместни действия и да започне да издирва доктор Райнарт.

— След като сте пристигнали на адреса, господин полицай, казвате, че сте почукали на вратата.

— Да, мадам. — Той е доволен, че разпитът тръгва в друга насока.

— Чукали сте на вратата известно време.

— Ами, не знам, но май доста дълго време.

— Една минута?

— О, може би по-малко.

— Добре. После сте влезли в къщата.

— Да, мадам.

— И казвате, че най-напред сте видели госпожа Райнарт.

— Да.

— И както би постъпил всеки добър полицай, сте се погрижили за нея.

— Да, мадам.

— Проверили сте дали е добре.

— Да, мадам.

— Опитали сте се да й помогнете да дойде на себе си.

— Да, опитах се.

— Опитали сте се да разговаряте с нея.

— Да.

— И това ви е отнело също минута-две.

— Съвсем правилно.

— После сте обходили долния етаж.

— Да, мадам.

— Влезли сте в дневната.

— Да.

— Видели сте кърваво петно.

— Да.

— Разбитата стъклена врата.

— Да.

— После сте излезли на верандата.

— Да.

— Огледали сте наоколо.

— Да.

— Слезли сте в двора и сте го осветили с фенерчето си.

— Да.

— Огледали сте доста добре двора, нали?

— Да, мадам.

— Били сте много старателен, предполагам.

— Да, мадам, така беше.

— Само за да огледате верандата и двора, трябва да ви е отнело най-малко от пет до десет минути.

— Някъде там.

— Но най-малко пет.

— Да, май толкова.

— Значи от момента, когато оставяте първия път госпожа Райнарт, до момента, когато сте приключили с оглеждането на двора, са минали някъде от десет до петнайсет минути.

Фандри набръчква лице и пресмята наум.

— Това изглежда доста дълго време.

— И след като се връщате в къщата, се обаждате по радиостанцията за подкрепление.

— Точно така.

— Благодаря ви, господин полицай. Ние нямаме повече въпроси, Ваша Чест.