Дейвид Елис
Опасна игра (60)

58

Мама ще се вбеси. Каза, че ако аз или Джейми се разболеем, трябва да кажем на ръководителите на лагера. Това ни казаха те първия ден; спомням си, че ни накараха да повторим това пред тях. Няма да си тръгвате, предупредиха ни те. Говорете с някой от ръководителите. На никого не е разрешено да напуска лагера без тяхно знание.

Но това е точно за малки деца, като Джейми. Аз мога да си тръгна, ако поискам. Лагерът е само през две пресечки от нашата къща. Достатъчно съм голям. На осем години и половина съм. А имам и ключ. Бъркам в джоба си и прокарвам пръст по назъбената част на единствения ключ, нанизан на халката. Мога да си ида у дома. Ако поискам. Не е нужно да искам разрешение.

Стоях при горичката в близост до бейзболното игрище и никой не ме видя как се шмугвам между дърветата и цепя направо към следващата улица и сега вече мога да видя къщата ни. Коремът ме боли и се чувствам малко замаян, но мога да се прибера вкъщи, ако искам.

Един от възпитателите ми се скара днес, защото изругах, но аз съм достатъчно голям и мога да ругая. Той не ми е нито майка, нито баща. От къде на къде ще ми казва какво да правя. И ще си отида вкъщи, ако поискам.

Входната врата е отключена. Реших, че мама няма да си е вкъщи, защото в петък тя ходи да пазарува, но аз просто ще използвам ключа, ще се кача горе и ще си легна.

Затварям вратата след себе си и мисля да си взема ли нещо за пиене, но не ми се иска. Струва ми се, че ще повърна, затова ще се кача горе, ще си легна. Мама ще се върне и ще ми направи сандвич с фъстъчено масло и мармалад и гроздов сок с лед.

Стигам до горната площадка на стълбището и тръгвам към стаята си, но зад гърба си чувам звук. Спирам се и стаявам дъх, но разпознават гласа на мама. Тя се смее.

Можех да й извикам, но не го правя. Тръгвам към нейната спалня. Лампите не светят; виждам това през процепа между вратата и рамката. Тъмно е.

Тогава чувам мъж да издава звук, нещо като пъшкане. После и мама издава същия звук. Сякаш я боли корема. Сега мъжът пак изпъшква.

Някой бие мама.

Отивам на пръсти до вратата. Искам да я отворя, но ме е страх. Може би той ще набие и мен.

Стоя там — ръката ми трепери, но докосвам леко вратата. Тогава чувам мама пак да се смее. Значи е добре.

Аз обаче побутвам леко вратата, колкото да надникна вътре.

Първо виждам мъжа — само къдравата му коса и набола брада, каквато е на татко през почивните дни, когато не се бръсне. Мъжът лежи на леглото.

После виждам и мама. Тя е върху него. Главата й е отметната назад, значи гледа към тавана, но очите й са затворени. Тя диша смешно и издава стенещи звуци. Гола е. Виждам гърдите й. Те някак подскачат нагоре-надолу от движенията й. Виждал съм ги веднъж, преди около година, когато влязох в спалнята й и я изненадах; тя ми каза друг път да чукам, преди да вляза, защото съм бил вече голямо момче, нещо от този род.

Мъжът издига кръста си и издава звук. Тя също, по-силен звук, сякаш нещо я боли, сякаш мъжът я измъчва. После той повдига ръка и хваща мама през кръста. Тя върти глава.

— Така — казва тя, — точно така.

Въздишам и отпивам глътка от газираната вода, която взех със себе си на гробищата. Е, добре, честит рожден ден, Адриан! Надявам се да почиваш спокойно тук. Не се и съмнявам.

С татко ли си? Той знае ли вече онова, което не научи тогава? Обръщам се към надгробната плоча на татко, до нейната. Плочите не са големи, издигат се малко над тревата, с каменна ваза между тях. Докосвам плочата на баща ми, прокарвам пръсти върху издълбаното му име.

Татко би разбрал. Щеше да разбере и тогава, със същата смесица на практичност и любов, с която подхождаше във всяка ситуация. Но аз никога не му казах. Не казах на никого, Адриан, какво те видях да вършиш. Оставих те да правиш баща ми на глупак, да правиш Джейми на глупачка. Да, оставих те. Оставих те да направиш от мен съзаклятник.

Знаеше ли? Досети ли се, когато възпитателят от лагера ти каза, че съм се самоотлъчил за половин час? Помисли ли си, че може би, само може би, съм се промъкнал вкъщи, без да разбереш?

Предполагам, че не, но пък какво ли съм разбирал аз тогава? Твоето наивно момченце дори не знаеше какво точно наблюдава. Знаех само, че виждах нещо лошо. Достатъчно лошо, за да се измъкна отново от вкъщи и да не продумам. Колко е лошо, колко е измамно, не знаех; беше просто чувство, че се върши нещо тайно, нещо толкова интимно наглед, че не бива да става с някого извън семейството ти.

АДРИАН ВИВРИАНО КАЛИШ

1934–1996

ПРЕДАНА МАЙКА, ЛЮБЯЩА СЪПРУГА

Не тези думи бих избрал аз. А вероятно не и онези, които би избрала тя. Кой знае, може би именно тя ги е избрала — всъщност нямам представа, Джейми уреждаше погребалните формалности, — но не очаквам Адриан Калиш да е предпочела да остави единствено на децата си да й дадат определение, и още по-малко на съпруга си.

И досега си спомням изпитото лице на Джейми на погребението, с тогавашния си съпруг до нея. Това беше преди да се роди Джесика — преди четири години, а Томи беше прекалено малък, за да разбере какво става. Джейми пое загубата вместо всички нас, пое цялата болка за останалите Калиш (Джейми, аз и една леля) и напрани обща жалейка. Джейми просто стоеше там по време на цялата служба, включително на самото погребение, с каменно изражение или, казано с други думи, беше като вцепенена. Беше забила поглед в ковчега през цялото време, без да вдигне глава, единственият признак на живот бяха кичурите коса, които се развяваха по лицето й.

А аз? Как някой страничен наблюдател би определил моя външен вид този ден? Отегчен, може би. Разсеян. Поне така ме описа Джейми на другия ден с укор. Но тя грешеше. Да се каже безразличен, щеше да е по-правилно. Дори след почти цял живот незаинтересованост, след почти пълна емоционална раздяла, все още беше останало нещо между мен и майка ми. Истината е, че не мисля да е имало време в живота ми, когато съм се чувствал по-близо до нея от момента, когато тя почина. Не нежна близост, не, такава никога не е имало. Не беше породено и от съчувствие също, гневът не намаля, дори временно, към нейния край. Но може би със смъртта си тя вече беше по някакъв начин в мен, вряза се в душата ми така, както никога, докато беше жива. Аз не бих могъл да я отбягвам в смъртта, не бих могъл да я хокам в мълчанието, не бих могъл да й обърна гръб или да я жегвам със саркастични забележки. Така че, по някакъв начин, до известна степен, аз просто я приех.

Букетът е поставен в каменната ваза, наистина красив букет от морави, жълти и червени цветя. Тя, напълно съм сигурен, щеше да го хареса. Аз не бях много склонен да приема идеята на Джейми да донеса цветя, но истината е, че въпреки приказките, които й наговорих по телефона, възнамерявах да дойда днес тук. Не съм пропускал твой рожден ден, Адриан. И вероятно и занапред няма да го пропусна. Не ме питай защо.

Докосвам леко надгробната плоча, както докоснах ръката й в деня, когато тя почина. И както тогава, не отроних нито дума.