Дейвид Елис
Опасна игра (69)

67

Агнес Клориса работела като прислужница у Райнартови от четири години. Дошла в този край от Мексико Сити със съпруга си преди близо шест години. Тя не живеела у тях, идвала в къщата им всеки делничен ден в шест и половина сутринта и приготвяла закуска. Оставала до ранния следобед. Работела също и вечерите, когато Райнартови излизали някъде, което се случвало веднъж на две-три седмици. От около седмица-две след изчезването на доктора, работното й време било намалено до три дни в седмицата.

Тя е едра жена, с големи ръце и изпито латиноамериканско лице. Сивото в косата й почти надделява над смолисточерното. Тя беше отказала услугите на преводач, но английският й не е чак толкова добър. Роджър Огрън е особено старателен с нея.

— Мадам Клориса, виждали ли сте подсъдимия по-рано? — той ме посочва и Пол ми казва да стана.

— Да — отговаря тя. — Виждала го.

— Къде сте го виждали? — Огрън говори мнооого бааавно.

— В къщата.

— В къщата на Райнартови ли?

— Да.

— Колко пъти?

Тя показва два пръста.

— Два пъти.

— Защо е бил там?

— Дойде на гости.

— На гости. Имате предвид приемите, които Райнартови устройват за тяхната благотворителна дейност ли?

— Ла каридад^[1], да. На фондацията.

— Това са били приеми за детската фондация ли?

— Да.

— Добре. А виждали ли сте подсъдимия да разговаря с госпожа Райнарт?

— Да.

— Кога беше това?

— Пролет. Април.

— Април, миналата година ли?

— Да.

— В дома на Райнартови?

— Да.

— На прием?

— Да.

— Те сами ли бяха? Когато ги видяхте?

— Да. Той следва нея.

— Следвал я?

— Веднъж аз влязох в кухня. Той идва да говори с нея. Тя му вика: върви си. Той не иска да си върви. Говори на нея.

— Чухте ли какво каза той на госпожа Райнарт?

Сега разбирам защо Огрън не е настоял за преводач. Ако прислужницата ще повтори разговора между Рейчъл и мен, тя трябвала създаде впечатлението, че разбира много добре английския.

— Той каза: Какво има? Какво има? Каза: Защо си ми ядосана? Тя му вика, да не й досажда. Тъй рече.

Видях я да се отделя от двама-трима доброволци и да тръгва от хола към кухнята. Аз разговарях с някого, не си спомням с кого точно. Тръгнах по друг път — по коридора, през дневната и оттам в кухнята. Бях изпил две чаши уиски и започвах да се дразня. Че цялата вечер тя избягва да срещне погледа ми.

— Рейчъл — казах й.

Тя беше до мивката и отваряше бутилка вино. Обърна глава, видя ме и пак се обърна.

— Какво има?

Приближих се до нея и се облегнах на плота до нея.

— Чудя се дали ще забележиш присъствието ми тази вечер.

Тя поклати глава, докато пробиваше корка.

— Моля те — прошепна тя. — Никой не бива да знае.

Отговорих вероятно малко по-високо, отколкото й се искаше.

— Можеш да разговаряш с мене, без това да значи, че имаме връзка.

Рейчъл престана да отваря бутилката, но не вдигна глава.

— Марти, моля те, не затруднявай положението.

Наведох се към нея.

— Е, да, но и на мен ми е трудно. Искам да кажа, знам, че…

— Шшшт…

Бях повишил тон.

— Има разлика между това да си предпазлива и да ме отбягваш, сякаш си ми ядосана.

Шум зад нас, тътрене на крака. Рейчъл поглежда над рамото ми; аз се обръщам и виждам Агнес Клориса.

— Извинете — казва Агнес плахо. Мога само да си представя израза на лицето ми.

— Как ви се видя госпожа Райнарт тогава?

Агнес прави странна физиономия. Навежда се напред.

— Аз не…

— Как изглеждаше госпожа Райнарт?

— Тя изглеждала… о, кларо^[2]. Тя изглеждала разстроена. Разстроена.

— А подсъдимият? — Огрън ме посочва.

— Той целият червен. — Тя прави кръг с ръката пред лицето си. — Лице цялото червено.

— Лицето му е било червено?

— Да.

— Благодаря ви, мадам Клориса. Това беше всичко от нас, Ваша Чест.

Пол става и тръгва към далечния край на ложата на съдебните заседатели.

— Мадам Клориса, вие сте родена в Мексико Сити, нали?

Жената се навежда напред, проточва врат и напряга очи, докато Пол говори.

— Да.

— Израснала сте тук.

— Да.

— Живеете тук вече трийсет и шест години.

— Да.

— И говорите на испански.

— Да.

— Не на английски.

— Покито. Малко — и показна доближените си на около три сантиметра един от друг палец и показалец.

— Как е сега английският ви?

— Добре — кима тя.

— Госпожа Райнарт на английски ли говори с вас?

— Да.

— През цялото време?

— Да.

— Вие живеете в града, нали?

— Да.

— Живеете на Сто и шеста и Кароуей.

— Да, там. Вземам автобус до Райнартови.

— Там е предимно мексикански квартал, нали?

— Да.

— В повечето магазини, в които ходите, се говори на испански.

— Да.

— Така. Сега искам да поговорим за момента, когато сте видели госпожа Райнарт и Марти да разговарят в кухнята, става ли?

— Става.

— Той е с гръб към вас.

Тя поглежда Пол с изкривено лице. Пол стои и чака отговор. Двамата се гледат един друг към десетина-петнайсет секунди. Накрая тя казва:

— Не разбирам.

— Марти не е бил с лице към вас, нали?

Тя продължава да гледа Пол с изкривеното си лице още секунда, после въздиша.

— Не разбирам.

Съдия Мак се навежда напред.

— Питам се, господин адвокат, няма ли да е по-уместно да се доведе преводач.

— Господин съдия — отговаря Пол с вдигната ръка. — Бих искал въпросите да й бъдат задавани на английски. Щом твърди, че е чула разговор на английски, значи имам правото да проуча правдоподобността на тези показания. Съдебните заседатели са в правото си да разберат дали тя наистина разбира толкова добре английския език.

Съдебните заседатели, поне повечето от тях, кимат в знак на съгласие. Съдията казва на Пол да продължи. Агнес седи с объркан вид, не е сигурна какво точно става, но долавя, че напрежението леко се засилва.

Пол пристъпва крачка към Агнес.

— Марти стоеше ли лице в лице с вас? — той посочва с пръст своето и нейното лице. — Или — сега се обръща с гръб към нея — е стоял така?

— Както… сега — отговаря тя, сочейки го с пръст.

— Значи обърнат с гръб, така ли? — Пол извива врат назад, като я пита.

— Да.

— Колко далече от вас?

Тя пак се навежда напред — от това движение микрофонът й се притиска в парапета и изпраща към всички доста оглушителен кънтеж — и посочва място на пода до краката на Пол.

— Ей там.

Пол прави две крачки към нея.

— Тук ли?

— Да.

— За протокола, това са… — Пол измерва с крачки разстоянието до свидетелската скамейка — около шест крачки от вас.

— Да.

— Марти бил разстроен, казахте.

— Да.

— Значи е говорил бързо — Пол кима любезно.

Тя се замисля, после кима.

— Да.

— Вие сте влезли в кухнята от хола.

— Хола. Да.

— Там, където са били гостите.

— Да.

— Свиреше ли музика?

— Да.

— Високо ли свиреше?

— Не знам. Музика. Не знам високо.

Пол прави обратно шест крачки до мястото си, с гръб към Агнес, за да гледа към публиката.

— И твърдите, че клиентът ми е казал „Защо си ми ядосана“ на вашата господарка?

Как да не обикнеш човек като Пол! Той подмята ей тъй, между другото, колкото може повече съществителни и прости изречения. Изостави думи като „Марти“ и „Рейчъл“ и ги замени с „моя клиент“ и „вашата господарка“. Агнес седи и се опитва напразно да разбере смисъла, но свива рамене и се обляга назад на стола, преди Пол дори да е довършил изречението си.

— Вий говорите много бързо — казва тя и клати глава. Ясно й е какво прави Пол.

Пол продължава да е с гръб към нея.

— Вие твърдите, че… клиентът ми е казал „Защо… си… ми… ядосана“ на господарката ви.

Тя пак не схваща. Пол говори бавно и високо. Макар че накъсва изречението доста добре.

Агнес размахва пръст към него.

— Вий опитвате измамите мен. Вий мислите аз не говоря английски, значи аз глупава.

Пол се обръща с лице към нея.

— Нищо подобно, мадам Клориса. Ни най-малко. Изобщо не казвам, че сте глупава. Просто се питам доколко добре можете да преведете езика, на който твърдите, че клиентът ми е говорил опази вечер.

Тя скръства ръце и обидено изпуска въздишка; няма начин да е разбрала цялото изречение.

— Чух каквото чух, ясно? Той пита: „Какво има? Защо си ми ядосана?“.

Сега Пол се обръща настрани, към съдебните заседатели.

— А не е ли възможно да е казал: „Защо си ядосана?“.

— Да. Той казва: „Защо си ми ядосана?“.

Пол пак кима любезно. „Ядосана си ми“, „Ядосана си“. Каква е разликата?

Той пак се обръща към Агнес.

— Видяхте ли госпожа Райнарт по-рано същата вечер?

— Видях я, да.

— Как се държеше тя?

— Държеше?

— Как изглеждаше?

— О! Не знам. Не си спомням.

— Възможно ли е да е била разстроена по-рано?

— Не знам, разстроена.

— Разбрахте ли какво ви попитах току-що?

— Да, разбрах. Казвам не знам.

— Не е ли възможно да е била вбесена по-рано?

— Не знам.

— И не е ли възможно Марти да е видял, че тя е вбесена или разстроена, или без настроение?

— Възразявам — обажда се Роджър Огрън. — Няма основание.

— Приема се.

— Не е ли възможно Марти да е казал на госпожа Райнарт: „Какво има?“, защото е изглеждала разстроена?

— Същото възражение, Ваша Чест.

— Приема се.

— Не е ли възможно тогава той да й е казал: „Защо си ядосана?“.

— Същото възражение.

— Въпросът е различен. Възражението се отхвърля.

— Тогава възразявам, поради това че въпросът се основава на нещо чуто.

— Седнете, господин Огрън.

Пол се обръща с гръб към Агнес и тръгва към ложата на съдебните заседатели.

— Мадам Клориса, не е ли възможно клиентът ми да е попитал господарката ви: „Защо си ядосана?“.

Агнес поглежда първо към тавана, после, от небесата, отговаря:

— Да.

Един от съдебните заседатели, завършващ студент, който сътрудничи на консервативен вестник, поклаща глава и измърморва нещо — според мен политически некоректно. Пол се приближава до Агнес.

— Мадам Клориса, вие харесвате госпожа Райнарт, нали?

— Харесвам я много. Много.

— И помните кога полицията започна да я разпитва, нали?

Жената отговаря след кратко мълчание.

— Кога полицията разговаря с нея?

— Да. Помните ли кога полицията започна да разговаря с нея?

— Да.

— Вие бяхте изплашена, нали?

— Да. Те казват тя направила това на неин съпруг. Аз казвам: не — тя чертае във въздуха права черта.

— И вие бяхте изплашена заради нея.

— Да. Бях изплашена.

— И искахте да й помогнете.

— Да, аз каза така на нея.

— Казали сте сте, че искате да й помогнете.

— Да.

— Вие и госпожа Райнарт сте разговаряли за случая, когато сте я видели с Марти в кухнята.

— Ние… разговаряли?

— Казахте, че Марти — той ме посочва — е разговарял с госпожа Райнарт в кухнята.

— Да…?

— На онзи прием.

— Да.

— Вие сте говорили с госпожа Райнарт за това, нали?

Тя кима.

— Ние творили за това.

— И тя ви е казала какво Марти й е казал.

— Да.

— Тя ви е казала какви думи е употребил той.

— Тя ми казва какво той казал. Аз каза на нея какво аз чула също.

— Но първо тя ви е казала, нали?

Агнес са замисля.

— Тя ми казва, после аз каза на нея.

Пол кима.

— Искали сте да й помогнете.

— Да, иска й помогна.

— Кога разговаряхте за това?

— Не помня.

— След като тя беше арестувана.

— Да, след.

— Разбирам. — Пол докосва с пръст брадичката си, после го размахва.

— Когато сте ги видели в кухнята, вие сте чули случайно разговора, нали?

Агнес присвива очи.

— Видях те да говорят…?

— Извинявайте. Ще перифразирам — Пол прави жест на заличаване във въздуха. — Когато първия път сте влезли в кухнята, Марти и Рейчъл са били вече там и са разговаряли, нали така?

— Да.

— Те са стояли неподвижни, нали? Стояли са на място, не са се движили.

— Да.

Пол вдига и двете си ръце.

— Но мадам Клориса, вие сте казали на господин Огрън, че Марти е последвал Рейчъл в кухнята.

— Аз каза…?

— Казали сте, че той я е последвал. Така сте казали.

Агнес Клориса има по-ниско от средното образование и живее в град, където трудно разбира местния език. Но на английски или на испански, Агнес знае кога я хващат натясно. Тя изправя гръб, лицето й пламва. Но дума не продумва.

Пол смекчава тона си.

— Вие не сте видели Марти да проследява Рейчъл в кухнята, нали? Нямало е как да го видите.

— Той последва нея.

Пол пристъпва крачка напред.

— Рейчъл ви е казала, че Марти я е последвал, нали?

— Тя каза той я последва, той я последва.

— Но това тя ви го е казала, нали? Вие не сте го видели — Пол сочи очите си.

— Тя ми казала. Аз й вярвам.

— О, сигурен съм, че й вярвате, мадам Клориса. Вие ще повярвате на всичко, което тя ви каже, нали?

— Да, винаги й вярвам.

— Дааа — Пол целенасочено се обръща към съдебните заседатели, кимайки. — И тя ви е казала за това — за Марти, че я е последвал, казала ви го е, след като са я арестували.

— Да.

— По същото време, когато ви е казала, че Марти я е попитал: „Защо си ми ядосана?“.

— Да.

— И вие сте й повярвали.

— Аз й вярвам.

Пол издава лек стон, клатейки глава.

— Добре. Чудесно. — Той изпуска въздишка и размишлява известно време. — А, да. Мадам Клориса, вие работите за Райнартови от няколко години, нали?

— Да.

— През това време те държаха ли пистолет в къщата си?

— Да.

— Къде го държаха?

— До леглото.

— До леглото? В нощно шкафче ли?

— Да.

Пол поглежда към съдебните заседатели.

— Благодаря ви, мадам Клориса.

Пол сяда на мястото си. Става Огрън и се приближава до свидетелското място. Той говори бавно и показалецът му стърчи, сякаш дирижира оркестър.

— Мадам Клориса, вие сте сигурна, че подсъдимият е казал „Защо си мммммми ядосана?“ — „М“-то прозвуча като мучене от устата на Огрън.

— Да, точно това той казва.

— И вие го чухте да казва „Какво има?“

— Да.

— Вие разбирате, че трябва да говорите истината, нали?

— Да. Аз казва истината.

— Мадам Клориса, когато чистите дома на Райнарт, отваряте ли шкафовете и чекмеджетата? — Огрън показва с ръце отваряне на тези неща.

— Не. Не всеки път. Понякога.

— Значи, ако доктор Райнарт е преместил пистолета си от нощното шкафче до леглото в барчето долу, вие ще сте знаели за това?

— Не.

— Пистолетът би могъл да стои със седмици там, без да го видите.

— Да.

— Благодаря ви. Мучос грасиас.

Пол става.

— Знаете ли какво означава думата „ядосана“?

— Не знам.

— Благодаря ви, мадам Клориса.

Заседанието прекъсва за обедна почивка. Агнес слиза от свидетелското място начумерена. Пол връща вниманието си към бележките си, като избягва стоманения поглед, който тя му хвърля, докато минава покрай него. Манди прибира нещата си в куфарчето си. Ставам, за да се разтъпча. Зрителите се изнизват за обяд.

Както винаги очаквам насърчение от адвокатите си.

— Мисля, че всичко мина доста добре, нали? — казвам на Пол.

Той ме поглежда с безизразно лице.

— Да — отвръща той.