Дейвид Елис
Опасна игра (10)

8

Съботната вечер е посветена на пуканки в микровълновата фурна и филми, които съм записвал от кабела — типична патетична вечер през уикенда. Започвам с някоя стара комедия, за да отвлека мислите си от по-сериозните проблеми, но не мога да се отърся от цялостното напрежение. Днес ченгетата ме извадиха от равновесие. Опитвам се да им вляза в положението, да си представя какво си мислят за мене.

Изключвам видеото и започвам да гледам късен полицейски филм. Главните детективи са двама мъже с приятна външност, със скъпи прически, които водят безсмислен диалог. Те пристигат пред къщата на убиеца с полицейска кола, пълна с ченгета. Сирени вият наоколо.

Първата сирена прозвуча много по-рано, отколкото очаквах. Бях извън пределите на имението на Райнартови, в гората, когато я чух. Спрях се и се обърнах, поне доколкото ми позволяваше тялото на доктор Райнарт върху рамото ми.

Ослушах се. Беше само една сирена. Само една полицейска кола.

Как тъй дойдоха толкова бързо?

Тичай.

Отново поех през гората, през клоните, които шибаха лицето ми, по грубата земя, осеяна с корени на дървета и камъни, дори и едно детско камионче, стояло захвърлено от някое дете цялата зима, което аз изритах на три метра във въздуха. Ръцете на доктора се удряха безжизнени по гърба ми, брадичката му подскачаше върху рамото ми, докато тичах. Исках пак да се спра и ослушам, но не смеех. Бях навел глава, мъчех се да гледам в тясната кална пътека, която се виеше през гората. Тичах възможно най-бързо и едва запазвах равновесие, но ме беше страх да намаля ход дотолкова, че да стъпвам по-внимателно.

Вятърът биеше в гърдите ми, проникваше през ризата чак до кожата ми. Коженото ми яке се протриваше от трупа върху рамото ми, а под ризата си нямах нищо друго освен тънка фланелка. Докторът току се изхлузваше от рамото ми. Тогава подскачах и го намествах отново. Той беше толкова тежък.

Трябва да намеря място, където да го зарежа, помислих си, но къде?

Напред беше открита площ. През нея минавах, като се прибирах вкъщи, една пресечка по-нататък. Не можех да го оставя тук. Продължавай да тичаш. Хората, които живеят тук, до гората, имаха ярко светеща лампа на гърба на къщата си, която веднага блесна в лицето ми.

Продължавай да тичаш.

Гората вече оредяваше и можех да виждам всички къщи. Краката ми започнаха да се огъват, но трябваше да продължа. Тук бях толкова добре осветен.

Но не можех. Спрях се и се ослушах. Никакви полицейски сирени.

Къде се намирах?

Не разпознах къщата, зад която се намирах, но съседната…

Да. Къщата на госпожа Кранерт. Сладка възрастна вдовица. Тя нямаше да е будна в този час.

Занесох доктор Райнарт зад къщата й. Промъкнах се между дърветата. И нейният двор беше ярко осветен, но и другите в близост до гората — също, така че нямах избор.

Изкачих хълма и свалих доктора до ограда от жив плет, разделяща нейния двор от съседния. Клекнах до доктора и отново се ослушах за сирени.

Дотолкова с отклонението на мислите ми от случилото си. Избърсвам потта от челото с ризата си. Отивам в кухнята и вземам бутилка „Джак“ и чаша.

Минавайки покрай банята на път за дневната, се спирам и зървам отражението си в огледалото. Достатъчно тъмно е, така че не се виждат ясно всички черти. Лицето ми е изпито от безсъние, кожата е груба като гласпапир — за първи път забелязах, че е такава след двайсет и деветия ми рожден ден. Очите са хлътнали, косата ми пада безжизнено по челото.

Наясно съм, че така ще бъде от сега нататък. Всичко ще ми напомня за тази нощ. Всяка мигаща светлина, всяка полицейска сирена, всеки трясък, вик, рана, кръв, бутилка уиски, колан, фланелка, пуловер, килим, прозорец, перде, вятър, студ.

Кал, лопата, полиетилен.

Уискито затопля гърлото ми. Сядам пак на дивана и забивам поглед в тъмния екран на телевизора, в отражението си като на таласъм.

Докторът ме гледаше, както лежеше на килима, с широко отворени, напрегнати очи. След малко осъзнах, че той изобщо не ме вижда. Гледаше през мене. Гърдите му, оголени и окървавени, се надигаха бавно и дълбоко. Устата му, леко разтворена, изпускаше тих звук. Приглушен звук, бълбукащ звук. Струйка кръв се стичаше от устната надолу по брадичката му. Ръцете му стискаха дългите власинки на килима. Дясното му коляно се повдигна, стъпалото му напираше да се опре в килима, но не се получи. Просто се плъзна и кракът му се изпъна.

Повдигнах отново пистолета, за да може той да го види за последен път, но очите му бяха застинали.

Оставям чашата си с трясък на масичката и си наливам още уиски. Сега гърлото ми е възпалено и уискито не му помага.

Винаги съм се питал какво ли е чувството да убиеш някого. Не чувството при самото извършване на деянието — което всъщност изобщо не ме е интересувало, — а след това. Да носиш тази малка тайна, да се питаш кой колко знае, да играеш малки игрички с всекиго.

Винаги съм мислил, че това е нещо, с което не бих могъл да живея. Че накрая най-добрата част от мен ще ме накара да си призная всичко. Че някакъв вътрешен дух, някаква сила в мене, за която не съм и подозирал, ще се надигне и ще ме обсеби.

Сега знам. Мога да живея с това. Няма да има тупкащо сърце, което да ме зове от дъсчения под. Нито глас, който да ме измъчва. Нито призраци.

Бях прекрачил тази линия, тази безкрайно тънка, често изместваща се линия, която разделя допустимото от недопустимото, линията, до която мнозина се доближават, фантазират си за нея, флиртуват с нея — не флиртуваме ли всички ние с тези мисли? — линия, която може би дори искаме да прекрачим, но не я прекрачваме. Не смеем. Но аз прекрачих линията, за да не се обърна никога повече назад. От сега нататък винаги ще бъда престъпник. Действията ми може и да излязат наяве, а може и никога да не излязат наяве — може и да бъда, а може и да не бъда съден, — но и в двата случая аз съм това, което съм. И след ден и половина, след изнизването на петъка и посещение от страна на „най-добрите“ в Хайланд Удз, аз преразглеждам положението си. Първият ми ден от оставащите ми в този живот.

Всичко е различно.

Сетивата ми са изострени. Въздухът е по-чист. Цветовете са по-ярки. Миризмите са по-приятни или по-противни. Вече няма такова нещо като спокойствие, може би притъпено чувство в дадени моменти, но не и спокойствие. Защото вътре в мен аз имам това познание, тази малка сигнална светлина, която чака да бъде раздухана от всяко напомняне за доктор Райнарт, за Рейчъл, за онази нощ.

Ще живея с доктор Райнарт до края на живота си. Ще си спомням 18-ти ноември всеки ден, може би всеки час, докато съм жив. Ще чувам трясъка от разбитата стъклена врата, когато хвърлих дървената пейка към нея. Ще виждам първото проблясване от пистолета, което просна доктор Райнарт върху килима. Ще чувствам в ръката си тежестта на самия пистолет. Ще усещам миризмата на барут, вонята на разложено от разкъсаните гърди на доктора. Ще виждам Рейчъл, свита до дъбовия бюфет, бледа, трепереща, която няма представа какво ще извърша, но и не ме спира.

Поглеждам в смълчания телевизор. Премествам бутилката с „Джак“ така, че да закрие отражението ми в екрана.

Най-накрая инстинктите ми ще бъдат същите. На оцелелия. Ще се върна отново към обичайните си простосмъртни грижи. Храна, сън, секс, работа. (Не в този ред.) Ще стана съдружник в „Макхенри Стърн“. Ще продължа скромното си ергенуване и ще спестявам, за да се пенсионирам на четирийсет и пет и да се преместя на някой остров. Пак ще напращам пари всеки месец на сестра ми и ще си казвам, че съм направил всичко по възможностите си за нея. Ще осъществя целта си да бягам маратон. И накрая, някой ден ще се преселя. Спомените ми ще бъдат там, но ще бъдат разводнени.

Третото питие ми върви много по-гладко. Оставям чашата и хващам бутилката за гърлото, после я вдигам като за тост за Рейчъл. Сега това е нашата връзка. Независимо, че може да бъдем разделени накрая, независимо колко много години ще разделят живота ни, ние винаги ще имаме тази връзка. Винаги ще делим този момент. Това е нашата връзка, Рейчъл. За добро или за лошо.