Дейвид Елис
Опасна игра (65)

63

Съдебната зала като че ли е вторият дом на Пол Райли, дом, в който живее от доста отдавна; той знае къде скърца някоя дъска на пода, къде става течение. Възползва се максимално от пространството, разхожда се насам-натам, привидно вглъбен в мисли, когато иска същността на въпросите му да бъде възприета от съдебните заседатели, приближава се до свидетеля, когато го притиска в ъгъла за нещо, като през цялото време определя темпото, владее реакциите си. Беше успял да се върти около обстоятелствата, отнасящи се до смъртта на доктора, без, доколкото ми беше известно, да засегне съдебните заседатели, дори напротив, започваше да ги очарова. През повечето време той е любезен, способен да смъмри свидетеля, без да прояви раздразнение, но винаги е наясно кога е подходящият момент да повиши тон, да вдигне ръце или да промени изражението си и да предаде настроението си на съдебните заседатели. Схванах какъв инструмент използва, за да наблегне на аргумента си — той се позовава на съдебните заседатели, когато с въпросите си наистина иска да привлече вниманието им. Кажете на съдебните заседатели, господин детектив, ще каже той, и това винаги е силен момент.

Забелязах също, че Пол театралничи пред съдебните заседатели. На изслушването, за да не бъде взето под внимание самопризнанието ми — където имаше само съдия и въпросът беше правен — Пол беше много по-кротък, въпросите му бяха не толкова многословни и по̀ служебни. На това заседание, с непрофесионалисти, които са гледали много съдебни драми по телевизията, Пол разчита значително повече на маниерите, на израженията на лицето и на интонациите на гласа си. Вече е късен следобед, време, когато съдебните заседатели почват да поглеждат часовниците си, но Пол се справя добре, като ги държи относително заинтригувани. Беше заложил на лесните неща — най-забележимото от които беше липсата на физически доказателства, че съм бил на местопрестъплението, — но се справи много по-добре от очакванията ми по отношение на отвличането. Това всъщност прозвуча някак доста вероятно.

— Нека поговорим за разговора, който сте провели с Марти Калиш в деня, когато сте го арестували — казва Пол. — В деня, както вие се изразихте, когато си е признал.

— Добре.

— Когато водихте този разговор с Марти, кой друг беше в стаята?

— Бяхме аз, лейтенант Уолтър Дено и подсъдимият.

— Така. По време на разпита казахте ли на Марти, че го подозирате в интимна връзка с госпожа Райнарт?

— Попитах го за това.

— И той ви е отговорил „не“. Но вие сте мислили, че той й е любовник, нали?

— Мислех, че е възможно. Нищо повече.

Това е в съгласие с казаното от Къмингс на изслушването за премълчаване на самопризнанието, че той не е знаел дали Рейчъл се среща с друг мъж и ако се среща, дали този мъж съм аз. Пол пробва това, за да се позове на казуса „Миранда“. Може би в стремежа си да впечатли съдебните заседатели, Къмингс ще се ентусиазира и ще каже, че наистина е мислил, че въпросният мъж съм аз. По този начин той ще създаде впечатлението, че ме е подозирал и следователно е трябвало да ми прочете правата.

— Трябва да добавя — казва Къмингс, — че сега ние смятаме, че подобна връзка не е имало.

Пол му благодари за изяснението.

— Но по времето, когато сте разпитвали Марти, вие със сигурност сте вярвали, че госпожа Райнарт е имала връзка.

— Подозирахме.

— Добре. Тъй като сте се питали за извънбрачния любовен живот на госпожа Райнарт, приемам, че сте разследвали потенциалното замесване на госпожа Райнарт в изчезването на съпруга й.

— Да.

— Казано по-просто, госпожа Райнарт е била заподозряна.

— Обмисляхме потенциалното й замесване.

— И нейният любовник, ако има такъв, ще бъде заподозрян също. Очевидно.

— Да.

— Значи е било разочароващо, нали, че не сте могли да разберете кой е бил този така наречен загадъчен любовник на госпожа Райнарт?

— Не мисля, че бих се изразил така.

— Когато сте разговаряли в участъка с Марти, е било шестнайсетият ден от изчезването на доктор Райнарт, нали?

— Точно така.

— Повече от две седмици.

— Точно така.

— Добре, чудесно.

Онова, което е останало неизречено засега, но ще бъде подкрепено със заключителни аргументи, е, че ченгетата са търсили безрезултатно шестнайсет дни, стигайки до задънени улици и отляво, и отдясно, когато са стигнали до мен, изкупителната жертва.

— И тъй, в даден момент, по време на разпита на Марти — по-близо до края, навярно — вие сте започнали да говорите с него за насилието в брака на Райнартови.

— Повдигна се този въпрос.

— Вие сте му казали как, в резултат на разследванията ви, сте повярвали, че доктор Райнарт е посягал на жена си от месеци насам.

— Да.

— Казали сте на Марти, че госпожа Райнарт е била подложена на физическо насилие.

— Така е.

— Физическо насилие под формата на чести побои по гърба с кожен колан.

— Точно така.

По лицата на някои от съдебните заседатели се изписва отвращение. Всъщност Къмингс е щедър с Пол тук. По време на разпита ми ние не разисквахме с подробности насилието, а аз, по дяволите, вече знаех за това. Пол се стреми това да прозвучи така, сякаш те са ме запознали с ужасяващи подробности, за да ме изкарат пълен идиот, склонен да изтърси нещо тъпо.

— Казали сте на Марти също и за сексуалното насилие, на което е била подложена госпожа Райнарт.

— Да.

— И по време на тази част от разпита, Марти е изглеждал разстроен, нали?

— Мисля, че да.

— Нещата, които сте казали на Марти, като че ли са го разстроили, така ли е?

— Със сигурност.

Ето на! Пол постави основата на причината, поради която съм казал: Не съжалявам, че е мъртъв. Защото съм бил адски разстроен от това какъв жесток мръсник е бил добрият доктор.

Пол се отдалечава няколко крачки от катедрата и пристъпва напред.

— Така. Вие сте свидетелствали по-рано, че Марти бил казал: „Не съжалявам, че го убих“.

— Точно това каза.

— Точно това казахте вие по-рано днес.

— Точно това казах и това е самата истина. Той го повтори два пъти.

— Повторил го е два пъти — повтаря и Пол и поглежда към съдебните заседатели. — Повторил го е два пъти. С ясен глас ли го изрече?

— Да. С достатъчно ясен.

— Достатъчно ясен, за да го чуете?

— Да.

— Но… лейтенант Уолтър Дено не е ли бил извън стаята по тона време?

— Той беше в съседната стая.

— В съседната стая… Оттам можете да гледате в стаята за разпити, така ли?

— Точно така.

— И можете и да чувате разговорите в нея?

— Не бих казал всичко от разговорите — уточнява Къмингс.

Още веднъж добре репетирано. По време на изслушването за оттегляне на самопризнанието ми лейтенант Дено свидетелства, че не ме е чул лично да си признавам пред Къмингс. Той каза, че е бил в стаята за наблюдение, но не е чул да го казвам. Все още ми е чудно защо каза това, защо просто не подкрепи колегата си.

— Но положително — продължава Пол, — от онази стая сте могъл да чувате всичко, изречено с ясен глас.

— Не и ако е изречено тихо.

— О! Кажете ни тогава, къде беше Марти, когато е направил предполагаемото признание?

Къмингс замълчава за миг.

— Седеше на стола.

— На стола — повтаря Пол. — Седял е на стола, когато си е… признал.

— Да. — Къмингс изучава лицето на адвоката.

— И казвате, че той си е… признал с ясен глас.

— Казах „с достатъчно ясен глас“.

— И сте напълно сигурен, че сте могъл да го чуете.

— Да.

— Той закриваше ли с ръка устата си?

— Не.

— Устата му беше ли закрита по някакъв начин или с нещо?

— Не.

— А вие къде седяхте?

Очите на Къмингс зашариха из залата.

— Срещу него.

Глупости! Все още чувствам дъха на Къмингс в лицето си, както се беше навел над мен. Защо лъже за това? Би трябвало да си признае, че стоеше точно над мене. Това би обяснило защо той и никой друг не ме чу да си признавам. Но той отказва да разкрие, че беше почти в лицето ми. Струва ми се, че го прави, за да изглежда, че ме сплашва.

— Значи той е говорил, седейки срещу вас, от другата страна на масата.

— Да.

— И ви е признал с достатъчно висок глас, за да го чуете.

— Да.

— Но не достатъчно високо, че да го чуе лейтенант Дено в съседната стая.

— Предполагам — отговаря Къмингс. — Не мога да говоря от името на лейтенант Дено.

— Съгласен съм — казва Пол. — Но доколкото знаете, не е ли вярно, че само вие и единствено вие сте този, който е чул Марти да прави предполагаемото признание?

— Той мънкаше.

Господи, Къмингс усложнява това много повече, отколкото е в действителност!

— Мънкал е? А не казахте ли преди малко, че е говорил с ясен глас?

— Казах „с достатъчно ясен“ — сепва се Къмингс.

— О, разбирам — гласът на Пол прозвучава саркастично. — Той е говорил достатъчно ясно, за да го чуете, но достатъчно е мънкал, за да не го е чул лейтенант Дено, който е наблюдавал и слушал в залата за наблюдение. Това ни казвате в момента.

Забелязвам, че Гречън Флеърти плъзга крака по пода, канейки се да стане. Роджър Огрън я възпира с ръка върху рамото й и тя се обляга отново назад на стола.

— Той говореше до степен, до която аз можех да го чуя — пояснява Къмингс. — Не много високо. Ако колегите отвън не са могли да го чуват, аз не мога да отговарям за това.

— Не е ли вярно, господин детектив, че по времето, когато Марти е правел тъй нареченото признание, вие сте стояли точно над него, хващайки с ръка брадичката му?

Къмингс изправя рамене.

— Не, не е вярно.

Да, не е вярно, но точно това бях казал на Пол. Къмингс би могъл да уточни тази част.

— И не е ли вярно, че сте хванали Марти за гушата?

— Не, сър — детективът клати глава енергично. — Не е вярно.

— И сте предупредили Марти, че ако не каже нещо веднага, вие ще привикате Рейчъл Райнарт в участъка и ще я арестувате.

— Това е пълна измислица, господин Райли.

— Не е ли вярно, че сте стояли наведен над Марти?

— Не, сър.

— И сте му повтаряли и преповтаряли за малтретирането, на което е била подложена Рейчъл? За изнасилванията, които е изтърпявала?

— Споменах го, но не така, както вие го предавате.

Пол тръгва към Къмингс.

— А не е ли вярно, че когато Марти е направил тъй нареченото признание, вие сте били лице в лице с него?

— Не!

— И затова лейтенант Дено не е чул какво е казал Марти. Защото вие почти сте заврели лице в неговото и сте го сграбчили за брадичката!

— Не! Нищо от това не е вярно.

Пол се обръща към съдебните заседатели.

— Не, сър — повтаря Къмингс.

— Е, добре, независимо как разказвате случая — продължава Пол с лице към съдебните заседатели, вече по-спокоен, но наежен, — вие сте единственият, който е чул това… това признание.

Къмингс прекарва пръсти през оредялата коса на темето си.

— Точно така, господин Райли.

Пол кима важно.

— Във вашия отдел е стандартна практика да записвате признанията, нали?

— Когато това е възможно — отговаря детективът. — В този случай не беше.

— Не е било? Не е ли имало магнетофон в стаята?

— Имаше. Но работата е там, че ние не очаквахме да чуем самопризнание. Просто си говорехме, така че не беше нужно да го използваме.

— И ни казвате, господин детектив, че Марти си е признал по своя воля?

— Точно така.

— Без да е бил включен магнетофонът?

— Точно така.

— Но след предполагаемото признание, след като той е започнал да си признава, както твърдите, доброволно, вие не сте записали признанието му, така ли?

— Опитах — отговори Къмингс, — но той млъкна.

— Един момент — вдига ръка Пол и клати силно глава. — Значи веднъж казвате, че е признал доброволно, после, когато сте се пресегнали за магнетофона, Марти изведнъж престава да признава. Така ли е?

Това всъщност беше самата истина. Въпросът за магнетофона беше толкова решаващ. Слава богу, че дойде моментът на изясняването му.

— Господин адвокат, не мога да кажа защо той млъкна. Но млъкна.

— Значи, когато казвате на съдебните заседатели, че Марти Калиш си е признал за убийството — сега Пол е с гръб към Къмингс и размахва пръст, — ние трябва да вярваме на вашата дума.

— Това е самата истина.

— Според вас.

— Да, според мене.

— И единствено според вас.

— Предполагам.

Пол млъква, после се обръща на пети и тръгва наляво, преди да застане в отбранителна позиция. Кима разсеяно.

— Добре. Вие сте арестували госпожа Райнарт за убийството на съпруга й, нали?

— Да.

— Направили сте го няколко седмици след арестуването на Марти, така ли е?

— Точно така.

— Но както заявихте, дори преди ареста на Марти, сте започнали да я подозирате.

— Правилно.

— Една от причините в онзи момент да я подозирате, са били слуховете, че тя е имала любовна връзка.

— Вярно е.

— После научавате, че тя е била подложена на насилие и за вас това е още една причина.

— Да, вярно.

— Защото тези неща й дават мотив да иска да убие съпруга си.

— Потенциално, да.

Пол се обръща леко към съдебните заседатели и вдига пръст.

— Кажете ми дали има друга причина. Научили сте, че на осемнайсети ноември пистолетът на Райнартови е бил долу, в самата дневна, където се разиграват събитията, в един дъбов бюфет. По-късно обаче научавате, че пистолетът обикновено е бил държан горе, в нощно шкафче до леглото на Райнартови. И вие сте се запитали как тъй пистолетът се е озовал долу. Това не е ли друга причина, господин детектив, да заподозрете госпожа Райнарт?

Сега мнозина от съдебните заседатели си водят бележки.

— Да, запитахме се за това.

— За факта, че някой е преместил пистолета.

— Точно така.

Пол възнамерява да разиграе двата варианта, със заключителен аргумент. Първо, доказателството, което току-що разгледа, е доказателство за вината на Рейчъл. Второ, ще изтъкне, че никакво допълнително доказателство не се е появило от момента, когато те са заподозрели Рейчъл, до момента, когато са я арестували. Така че, щом доказателството не е било достатъчно преди, защо са я арестували по-късно? Защото, ще каже Пол, са минали седмици след моя арест и моето скалъпено „самопризнание“ и те не са могли да предоставят нито една улика срещу мен. Затова са я привикали в участъка и са й дали избор: Кажете ни нещо, което уличава Марти, и ще ви пуснем на свобода, в противен случай рискувате да отидете на електрическия стол. Те са я насилили да се яви пред съда и да излъже, за да спаси кожата си.

Пол се обръща към съдията.

— Ваша Чест, не мисля, че имам повече… — той щраква с пръсти. — Всъщност има още едно нещо, за което искам да попитам господин детектива, едно последно нещо — той тръгва към ложата на съдебните заседатели. — Докато говорим за пистолета.

Къмингс си поема въздух. Той знае, че вече е почти изразходван. Аз пък случайно си помислих, че той се справи доста добре. Пол го подложи на основно препитване, но имаше още много неизяснени неща за него.

— Господин детектив, запознат сте с теста, който момчетата ви извършват? — Пол размахва ръка. — Запознат сте с теста, с който установявате наличието на остатъци от барутен прах по ръката, с която е стреляно? С него можете да докажете дали човек е използвал наскоро оръжие, нали?

— Да, запознат съм — отговаря Къмингс. — Но този тест не е подходящ, ако е приложен върху ръка, която е държала оръжие шестнайсет дни по-рано. Никакви остатъци не се задържат толкова дълго време.

— Разбирам. — Пол пъха ръце в джобовете си, докато се приближава към детектива. — Добре, ами за по-малко от час по-късно? — Пол и жертвата му кръстосват погледи; Къмингс пребледнява леко, докато наблюдава как ръката на Пол излиза от джоба и жестикулира изразително. — Или дори няколко часа по-късно, но същата нощ? Тестът е все още валиден тогава, нали?

— Би могъл да бъде — отговаря Къмингс плахо.

Пол се усмихва.

— Разбирате накъде бия, господин детектив. Говоря за Рейчъл Райнарт. Единственият човек, който — за това всички ще се съгласим — е бил в къщата въпросната нощ. Но вие изобщо не сте подложили Рейчъл Райнарт на този тест, за да проверите дали тя е натиснала спусъка на пистолета на осемнайсети ноември, нали?

Докато изслушва този дълъг въпрос, лицето на детектива се променя: изразът на досада преминава в израз на развеселеност, така че той почти се усмихва, когато отговаря:

— Прав сте.

Пол изпуска въздишка и както се връща към масата на защитата — всъщност върви покрай ложата на съдебните заседатели, — клати глава с отвращение.

Съдийското чукче удря и слага край на първия ден на процеса ми. Всички ставаме, докато съдебните заседатели напускат залата в индийска нишка през същата врата, през която бяха влезли. Някои от тях си разменят тихичко реплики, въпреки че съдията ги е инструктирал да не обсъждат това дело. Сега разбирам защо Пол искаше да приключи кръстосания разпит още този следобед. Съдебните заседатели ще положат глави на възглавниците си тази нощ с образа на Къмингс, надвесен над мен — просълзения заподозрян. Ръцете му са обвити около врата ми. Неподложената на тест ръка на Рейчъл в нощта на убийството.

Адвокатите изчакват почтително съдебните заседатели да си тръгнат. Съдия Мак започва бавно, почти мъчително да слиза от съдийската банка. Чувам гласове зад гърба си, тътрене на крака, щракане на закопчалки на кожени куфарчета.

Пол събира книжата си и ги слага в папка. Докосвам го по ръката.

— Беше страхотно, Пол — казвам му. — Наистина. Благодаря ти.

— Мина добре — отговаря той скромно, докато прибира папката в куфарчето си. Приема комплимента, преди да добави: — Малко е раничко за радостни вълнения — После ме поглежда в очите, поглежда човека, който има нужда от насърчение. — Но, да… мина добре.

Двамата си проправяме път през тълпата, чакаща пред съдебната зала, и се отправяме към асансьора. Няколко въпроса са ми подметнати, но аз просто гледам в краката на Пол — адвокатите ми и аз ситним един зад друг като полудяла гъсеница. Слизаме с асансьора до подземния паркинг и вървим бързо към джипа на Манди. Паркингът е слабо осветен и мирише на бензин. Единственият звук е ехото от стъпките ни върху бетона.

Ще поздравявам Пол още няколко пъти днес, довечера. Безмълвно ще го моля да постъпи по същия начин с всеки друг свидетел, явил се на свидетелското място.

Седя в колата, докато Манди шофира и има моменти по време на пътуването ни обратно до адвокатската кантора, когато сърцето ми подскача, когато си представя неща, които не си бях позволявал да обмислям. За първи път се изпълвам с надежда. Първото чувство, че, да, може и да бъда оправдан. Може и да ми се размине. Твърде е рано за радостни вълнения, беше ме предупредил Пол, и с право. Но сега съм изпълнен с надежда. И заедно с този първи лъч на оптимизъм идва и чувство на ужас, което забавя биенето на сърцето ми, прави буца в гърлото ми, пълни устата ми с влажен, горчив вкус.

Осъзнавам колко много, колко отчаяно искам да бъда свободен.