Дейвид Елис
Опасна игра (66)

64

Късна нощ. Сега, когато процесът започна, когато най-накрая се спускам по хълм, без да знам накъде, духът ми е приповдигнат. Трябва да отбележа, че съм вече по-оптимистично настроен след работата, която свърши Пол с Къмингс днес. Но дали от възбуда или страх, няма начин скоро да заспя.

Телевизията в късните часове на нощта — това за неосведомените — излъчва филми, малко над нивото на посредствените, осведомителни бюлетини, синдикални програми, предимно от шейсетте години, и от време на време по някой добър филм на тема секс по някой от кабелните канали. След тези два и повече месеци, ако трябва да гледам друг съсипан телевизионен персонаж от снимана преди двайсет години комедия да изпълнява опорен седеж върху най-новия вид постелка, каквато лежи навита прилежно под леглото ми, мисля, че мога и да спестя на всеки го труда и сам да пъхна цевта на пистолета в устата си.

Сега е един и половина, опитвам се да не мисля за делото и за интригуващата сага за човек, паднал в цистерна с токсични отпадъци, който излиза от нея със свръхчовешки усилия и сега се справя с престъпление и понякога спечелва момичето, когато телефонът ме изважда от унеса ми.

Не. Не може да бъде.

— Ало?

— Здрасти! — Шепнещият глас на Томи.

— Защо си още буден?

— Не знам.

— Така ли? Чезнеш от любов, а?

Напоследък си говорим с Томи през вечер и той ми сподели за едно момиче, Бони Портър, което „му досаждало“ в училище.

Но Томи не отрича, както обикновено с „глупости“ или „тъп въпрос“. Той дори не продумва.

— Какво има, човече?

Чувам ясно дишането му.

— Ще влезеш ли в затвора?

О, боже! Джейми му е казала. Двамата с нея рошихме миналата седмица, че той трябва да знае, трябва да е подготвен за такава вероятност, тъй че „заминаването“ ми — ако се стигне до такова — да не бъде чак толкова внезапно. Но мислех, че тя първа ще ме уведоми.

— Надявам се, не, Томи.

— От мама научих, че полицията казва, че си сторил нещо лошо, но ти не си.

— Точно така, Том. Те казват така, но аз не съм направил нищо. Нищо.

— А те какво казват, че си направил?

Така значи. Джейми не му е казала подробности. Как да подходя?

— Да говорим като мъж с мъж, става ли?

— Ъхъ.

— И нито дума на Джеси, нали?

— Нито дума.

— Те мислят, че съм убил човек, Томи. Но аз не съм. Сега просто трябва да ги убедя.

— Кой е бил убит?

Ченгета и крадци. Добрите и лошите момчета.

— Един мъж. Но не съм го убил аз.

— Трябва да им го кажеш.

Това хлапе наистина ме трогва. Просто им кажи и те ще ти повярват, защото в света на осемгодишните не се предполага, че трябва да се говорят лъжи. Как ми се иска Томи да живее тук. Аз се укорявам сега за приятелството, за новото приятелство, което създадох с Томи. Приемам това момче, давам му да разбере, че може да ми се довери, може да споделя с мен и после влизам в затвора до края на живота си. Господи, на какво огромно разочарование подложих това дете. Какви ги върша?

— Ще им кажа, Том. Ще им кажа.

— Обещаваш ли?

— Дааа, обещавам.

— Ще ни дойдеш ли на гости скоро?

Затварям очи. Сълзите се процеждат през клепачите ми и се стичат по лицето ми. „Ще се постарая“, казвам му.