Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Anička Skřítek a Slaměný Hubert, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Александър Раковски, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Витезслав Незвал
Заглавие: Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт
Преводач: Александър Раковски
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: чешки
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: повест
Националност: чешка
Печатница: ДП „Балкан“, София
Излязла от печат: 30.VIII.1981 г.
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Георги Нецов
Художник: Иржи Трънка
Коректор: Мая Халачева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19939
История
- — Добавяне
Глава седма
в която Аничка Дребосъчето вижда нещо чудно зад големия, ама много голям прозорец
Това нещо беше стъклено като огледало, зад което нещо ставаше. Хем като огледало, хем не като огледало и въпреки всичко това нещо беше стъклено. Беше стъклено, но изглеждаше като една огромна рамка, зад която имаше дупка, и в нея можеха да се вместят цяла стая, кухня, един хамбар и още една стая. В тази дупка зад огромната, ама много огромна рамка от стъкло, имаше много и кръгли стъклени неща на един крак, които приличаха на високи гъби, а около тези високи стъклени гъби седяха много черни господа в черни дрехи, в каквито се ходи на погребение, и много бели дами в бели рокли, в каквито се ходи на сватба. Господата бяха черни, а дамите бяха бели и имаха червени, сини и златни шапки, но толкова широки, че не им се виждаха очите. На черните господа в черните дрехи също не им се виждаха очите, защото пред тях имаха големи, ама много големи страници, както като се пее по ноти на погребение, точно като на погребение. Какво пееха, какво ли пееха тези господа?
На Аничка й се струваше, че пеят това:
Душа, вдигни се ти от своя прах,
цъфни, тъй както зрънце грах
ще имаш чушки догодина,
които пази оня юначина,
самият брат на кожодера,
от всяко зло пази ни ти един,
амин.
Или пък, че пеят това:
В полето — черен зид, а зад зида — звезди,
води ни ти по пътя прав, води,
за да не го загубим там в полята,
в гората или в долината,
където мънички ковчежета сияят
и светлинки над тях блуждаят.
Но също така можеха да пеят и това:
Гробе тихи, гроб тъмнеещ,
как ли в тебе хората живеят?
Имат ли те зайци, или стрелят
диви зайци във неделя?
Ходят ли за раци по реките?
Птици там летят ли в висините?
Или по мазетата живеят?
И в картофите си стрелят?
Сигурно беше, че пеят нещо тъжно. При това все пийваха, но само малко, съвсем мъничко от един бял напръстник, ако това не беше някаква детска играчка. След като отпиваха, си подръпваха мустаците, а после си слагаха на лицето голяма, красиво нашарена кърпа и плачеха.
А белите дами с белите рокли и с червените, сините и златни широки, ама много широки шапки, толкова широки, че не им се виждаха очите, имаха огромни, ама много огромни устни, сякаш държаха в тях рози. Тези дами нещо шепнеха и розите трептяха, все едно че духаше вятър. Така както шепнеха и както слушаха какво пеят черните господа в черните дрехи (сега те пееха:
Чудна розо, сумрак пада,
пада неочаквано нощта.
Чудна розо, не си млада,
ще умреш през есента.
И разкъсал със светулки мрака,
ще напада върху тебе сняг.
Чудна розо, кой ще чака
да разцъфнеш ти от гроба пак.),
та както слушаха и мълчаха, една от тях стана и няколко пъти се завъртя, като че ли танцуваше. После отиде някъде, но пак се върна и преди да седне, отново се завъртя, като че ли танцуваше. След това стана една друга и няколко пъти се завъртя, като че ли танцуваше, отиде някъде, но пак се върна и преди да седне, отново се завъртя, като че ли танцуваше. След това стана трета и няколко пъти се завъртя, като че ли танцуваше, отиде някъде, но повече не се върна и не се завъртя, като че ли танцуваше, както и не седна. Четвъртата и петата направиха същото, като също не се върнаха и не се завъртяха, като че ли танцуваха, както и не седнаха.
Тук ходеха и трима черни господа в черни дрехи. Един голям, един по-малък и един най-малък, ама съвсем малък. Те ходеха и нито за миг не сядаха, непрекъснато само ходеха и се покланяха, а също носеха в ръце големи бели кули и все се кланяха. Както се кланяха толкова, те драсваха кибрит и осветяваха очите на белите дами с белите рокли и широките шапки и сега вече очите на белите дами се виждаха. Бяха големи като котешки очи, а и по-големи, много по-големи. А пък тези господа, дето ходеха и тримата, един голям, един по-малък и един най-малък, ама съвсем малък, и непрекъснато се кланяха, пък и носеха в ръце бели кули и драсваха кибрит, за да светят в очите на белите дами с белите рокли и с широките, ама много широки шапки, не пееха, а изричаха някакви слова. Какви ли слова изричаха?
Като че ли изричаха тези слова:
Малък дом с врати огромни,
буре зад вратите в ъгъл ляв.
Кучетата се опомниха
и наскачаха — джав, джав.
Що ли има в бурето съседно?
Сигурно принцеса има там.
Не живее тя там бедно
и е мила към света.
Но ще дойде стар магьосник,
бурето ще вземе — троп, троп, троп.
Чер кълвач — какъв часовник,
а след туй — потоп.
Или пък изричаха тези слова:
Към олтаря води вход,
а над входа — малък свод.
Свещи гасисвещниче гаси,
казва често: „Господи, спаси!“
„Господи, спаси!“ — аз казвам вам. —
„То вълшебник май че е голям.“
Но също така можеха да изричат и тези слова:
Черно грозде дозрява,
Мария все се не дава.
Все преде, преде, преде,
казва а, бе, ве, ге, де,
казва ще почака тя,
тя — самата красота.
Какво ли беше тази огромна, ама много огромна рамка, зад която имаше дупка и много стъклени кръгли неща на един крак, които приличаха на високи гъби, и тези черни господа в черни дрехи, и тези бели дами с бели рокли и с широки шапки, както и тези трима черни господа в черни дрехи — един голям, един по-малък и един най-малък, ама съвсем малък? Какво беше всичко това, хем като огледало, хем не като огледало и все пак като огледало, зад което ставаше нещо?
Тъй като изневиделица до Аничка се появи Сламения Хуберт, тя го попита какво е всичко това, хем като огледало, хем не като огледало и все пак като огледало, зад което нещо ставаше.
Сламения Хуберт каза на Аничка, че всичко това, хем като огледало, хем не като огледало, и все пак като огледало е каварна[1].