Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (41)

Глава четиридесет и първа
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт преодоляват стената на последното приключение

Когато голямото седло прелетя през високата стена, Сламения Хуберт падна на нещо толкова пружиниращо, та чак подскочи. Аничка Дребосъчето падна точно до Сламения Хуберт също на нещо толкова пружиниращо, та чак подскочи. Като подскочиха и двамата, те така се чукнаха, че се чу дрънчене, сякаш се бе счупила порцеланова чаша.

— Извинете, че ви ударих! Не исках да ви блъсна — каза Сламения Хуберт.

— Не ме заболя! А вас заболя ли ви, като се блъснахме? — попита Аничка.

— Никак не ме заболя!

— И все пак трябва да ви е заболяло малко. Та вие сте се счупил като кукла! — каза Аничка Дребосъчето.

— Никого не бих съветвал! — отговори Сламения Хуберт и добави: — Може би искахте да кажете, че вие сте се счупила като кукла.

— Аз да съм се счупила?

Аничка Дребосъчето докосна неволно лицето си и усети, че се докосва като до нещо чуждо. Докосна се до нещо счупено и едно парче й остана в ръцете.

— Вижте, в ръцете си имам парче от счупена кукла! — каза Аничка.

И Сламения Хуберт неволно докосна лицето си и също усети, че държи парче от счупена кукла.

— На лицето си имате порцеланова кора. Разрешете ми да ви я махна! — каза Аничка Дребосъчето.

Аничка Дребосъчето също имаше на лицето си такава порцеланова кора и Сламения Хуберт също каза, че ще й я махне. И така двамата взаимно си махнаха порцелановите кори, които се бяха счупили при блъсването, и вече не бяха като кукли.

— Вече не сте като кукла, отново сте като Сламения Хуберт! — каза Аничка Дребосъчето.

— И вие не сте вече като кукла, а отново сте като Аничка Дребосъчето — каза Сламения Хуберт и добави: — Много ми се иска да знам къде всъщност се намираме.

Къде бяха? Къде всъщност бяха?

Бяха в едно голямо платно, опънато под високата стена. След като бяха паднали в него, седлото се бе обърнало и се люлееше ту насам, ту натам, сякаш изобщо не беше на гърба на Кончето.

— Вижте, седлото се люлее насам-натам, сякаш изобщо не е на гърба на Кончето! — отбеляза Аничка Дребосъчето.

— Та то не е на гърба му!

— Къде е? А къде е и Кончето?

— Ще го потърсим.

След като каза това, Сламения Хуберт започна да търси Кончето и след като го търси известно време, забеляза, че Кончето си седи в косата на Аничка и спокойно скърца с коленца, сякаш за да ги изправи.

— Кончето скърца с коленца, за да ги изправи — каза Сламения Хуберт.

— Къде е?

— Няма да ви кажа!

В този миг Аничка Дребосъчето забеляза, че Кончето скочи на главата на Сламения Хуберт и каза:

— Знам къде е Кончето!

Когато поиска да каже, че Кончето е на главата на Сламения Хуберт, то изчезна от нея, а когато Сламения Хуберт поиска да каже, че е в косата на Аничка, то пак изчезна.

Така Кончето подскача известно време от Хубертовата глава на главата на Аничка Дребосъчето и обратно, сякаш си изправяше крачката, а когато хубаво си ги изправи, скочи на опънатото платно, отблъсна се от него нагоре и прескочи стената.

Щом като прескочи стената, опънатото платно започна да се спуска съвсем само, докато се спусна напълно и се просна на земята.

— Ние сме в едно дворче! Какво хубаво дворче! — каза Аничка Дребосъчето.

— Не е дворче, а голям двор! — отбеляза Сламения Хуберт.

Наистина това беше голям двор. Навсякъде около този голям двор имаше колони, а над тях се издигаше свод. Под свода имаше няколко врати и всички бяха затворени. В средата на големия двор стоеше една каляска.

— Като че ли сме в замък — каза Аничка Дребосъчето.

Но едва казала това, тя се обърна, защото й се стори, че някой стои зад нея. И как нямаше да й се струва, когато някой зад гърба й каза:

— Като че ли сме в замък!

Навярно го беше казал някой, който приличаше на нея, тъй като го каза с нейния глас. Но този някой, който каза това нещо, беше добре скрит, толкова добре, че не се виждаше.

— Ние сме в замък! — каза Сламения Хуберт и едва донзрекъл, чу някой да казва зад гърба му с неговия глас:

— Ние сме в замък!

Аничка Дребосъчето погледна на всички страни, за да види кой би могъл да говори, но не видя никой. И Сламения Хуберт се огледа, но след като не видя никой, каза:

— Това е Ехото!

Веднага някъде встрани се чу неговият глас:

— Това е Ехото!

Аничка Дребосъчето пошепна на ухото на Сламения Хуберт, че това Ехо хич не й харесва, и предложи да говорят шепнешком.

Но Сламения Хуберт не искаше и да чуе за такова нещо, защото всяко шушу-мушу е дяволска работа. Той каза на Аничка Дребосъчето, че биха могли да си поиграят известно време с Ехото, докато му омръзне да повтаря всяка тяхна дума. Аничка Дребосъчето поиска да узнае дали Ехото може да повтаря след хората и стихотворение. Ехото го повтаряше след него и то звучеше ето така:

Живял едно време един крал,

живял едно време един крал,

този крал се много боял,

този крал се много боял,

този крал си умирал от страх,

този крал си умирал от страх,

че ще загуби всичко на шах,

че ще загуби всичко на шах,

и как да не се страхува бе, брат,

и как да не се страхува бе, брат,

като все се намирал в шахмат,

като все се намирал в шахмат.

Войници със панталонки,

войници със панталонки,

загуби той своите пионки,

загуби той свойте пионки,

после падна голямо клане,

после падна голямо клане,

загуби той свойте коне,

загуби той свойте коне,

когато загуби един офицер,

когато загуби един офицер,

загуби и втория зер,

загуби и втория зер,

о, господарко кралице,

о, господарко кралице,

ти вече не си кралица,

ти вече не си кралица,

о, кралю почтен-непочтен,

о, кралю почтен-непочтен,

ти също си вече във плен,

ти също си вече във плен,

не си вече, кралю, тя крал,

не си вече, кралю, ти крал,

ти всичко си проиграл,

ти всичко си проиграл,

защото много си се боял,

защото много си се боял.

На Аничка Дребосъчето й харесваше как Ехото повтаряше след Сламения Хуберт всеки стих и също започна да рецитира едно стихотворение, за да види дали Ехото ще повтаря и след нея всеки стих.

Тя зарецитира, а Ехото рецитираше след нея ето това стихотворение:

Живял едно време един обущар,

живял едно време един обущар,

тоз обущар имал малка твар,

тоз обущар имал малка твар,

знаеш ли — ле, ле, ле,

знаеш ли — ле, ле, ле,

то било малко мишле,

то било малко мишле,

прав си, но мъничка част,

прав си, но мъничка част,

то било мъничка паст,

то било мъничка паст,

не е ли било капан,

не е ли било капан,

тази мъничка сган,

тази мъничка сган,

О, не, капан не, мила,

О, не, капан не, мила,

то било малка кобила,

то било малка кобила.

Кобила? За какво, за какво?

Кобила? За какво, за какво?

За какво? За кокоше кво кво!

За какво? За кокоше кво кво!

— А дали Ехото може да се ругае само? — каза Сламения Хуберт и извика: — Ехото е пуяк!

Ехото повтори след него:

— Ехото е пуяк!

И Аничка Дребосъчето искаше да изпита търпението на Ехото и извика:

— Ехото е кайсиев пандишпан!

Ехото съвсем послушно повтори след нея:

— Ехото е кайсиев пандишпан!

Но после Аничка Дребосъчето каза на Ехото, че е добро момче, за да не го разсърди, и то повтори, че е добро момче.

Докато си играеха така с Ехото, каляската, която стоеше посред двора, изведнъж тръгна съвсем сама и започна да обикаля в кръг, като че ли имаше едно колело повече^[1].

— Нали тази каляска трябва да има едно колело повече, щом като без причина обикаля в кръг? — каза Аничка Дребосъчето.

Сламения Хуберт побягна след каляската и бягаше след нея в кръг, за да види дали има едно колело повече.

След като достатъчно побяга, тон преброи колелата и каза:

— Сгрешила сте! Има едно колело по-малко.

— Тогава колко колела има? — попита Аничка Дребосъчето.

— Само три! — отговори Сламения Хуберт и добави: — Щом като тази каляска има едно колело по-малко, някой трябва да има едно колело повече.

— Не мисля така! — каза Аничка Дребосъчето. — Щом като има едно колело по-малко, това е все едно, че има едно колело повече!

— Не! Някой трябва да има едно колело повече!

— Ще ви докажа, че се заблуждавате! — каза Аничка.

— Как ще ми докажете?

— Ето така! — каза Аничка Дребосъчето и взе да подскача на един крак. Както си подскачаше на един крак, тя попита: — Имате ли един крак повече, след като аз имам с един по-малко?

Сламения Хуберт веднага погледна краката си, за да види дали няма един крак повече. Нямаше. Но тъй като Аничка Дребосъчето подскачаше вече доста дълго, едно малко прозорче под свода се отвори с трясък и от прозорче то на двора изскочи едно странно Пиле.

— Вижте какво странно Пиле! — каза Сламения Хуберт.

— Какво му е странното? — попита Аничка Дребосъчето.

— Нима не виждате, че има три крака?

Аничка Дребосъчето забеляза, че Пилето наистина има три крака.

— Има три крака, защото вие имате един по-малко — каза Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето веднага престана да подскача на един крак. Когато престана да подскача на един крак, Пилето се издигна нагоре и изчезна в прозорчето под свода.

Но на мястото, откъдето се издигна, остана да лежи малко пилешко краче.

— Това е третото краче, което Пилето имаше, понеже вие имахте един крак по-малко! — каза Сламения Хуберт и добави: — Щом като каляската има едно колело по-малко, тук някъде трябва да има още едно колело и това е!

— Ами ако няма и това е! — попита Аничка Дребосъчето.

— Ако няма, ще си го намерим!

— Но къде ще отидем да го търсим?

— Ще тръгнем да го търсим из целия замък! — каза Сламения Хуберт.

Когато Сламения Хуберт каза това, каляската, която обикаляше в кръг и имаше едно колело по-малко, престана да се движи и спря.

— Виждате ли? — каза Сламения Хуберт. — Каляската е доволна, че отиваме да търсим четвъртото колело! — После той добави: — Най-напред ще влезем във врата номер едно. Или да влезем първо във врата номер две?

— Аз съм за врата номер едно.

Тогава Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт влязоха най-напред във врата номер едно, за да видят дали случайно там няма да е четвъртото колело.

Какво имаше там? Какво ли имаше там?