Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (29)

Глава двадесет и девета
в която ще научим какво става с Аничка Дребосъчето, Сламения Хуберт и Негърчетата, докато спят

Аничка Дребосъчето отново леко отвори уста. Отвори я съвсем мъничко. И както я отвори съвсем мъничко, в нея изневиделица се появи една бучка захар. О, това беше една вкусна бучка захар, много вкусна. Не само че беше толкова вкусна, но и не намаляваше. Аничка Дребосъчето смучеше от нея уханието, онова прекрасно, упойващо ухание.

Когато Аничка Дребосъчето смучеше през бучката захар онова упойващо ухание, тя усещаше вкус на мед, след това на горски ягоди със сметана и накрая на газиран ментов сироп. Аничка Дребосъчето добре си хапна, наистина много добре!

След като Аничка Дребосъчето си хапна, бучката й се разтопи върху устните и тя спа сладко като в люлка.

Когато Сламения Хуберт заспа и започна да вдишва упойващото ухание, изведнъж почувства, че към него се спуска нещо, което му покрива лицето, сякаш иска да го предпази от светлината.

Какво беше това леко и уханно нещо, което се спусна над лицето на Сламения Хуберт? О, Сламения Хуберт знаеше какво е това леко и уханно нещо. Беше неговата сламена шапка. Сега обаче неговата сламена шапка беше от марципан, Сламения Хуберт я държеше между зъбите си и отхапваше от полите й. Колко вкусни бяха марципанените поли на шапката! Толкова вкусни бяха, че Сламения Хуберт отхапваше от тях като от сърцевината на нарязана диня — толкова вкусни и свежи бяха!

Когато огриза всичките й поли, от сламената шапка остана една малка сламена паничка, в която искреше газирана оранжада. Тя искреше и бе студена, много студена — чак ледена! Сламения Хуберт я пиеше на големи глътки и както я пиеше и тя изчезваше, така изчезваше и паничката, от която Сламения Хуберт пиеше. Когато изпи и последната глътка, сламената паничка се разтопи като вафлена фунийка, от която сме облизали и последната хапка сметанов сладолед и тя се е разтопила в устата ни.

След това Сламения Хуберт спа сладко като на английско канапе.

Когато Най-големия брат заспа, той помаха още малко с ръце сякаш показваше на малките Негърчета как трябва да пеят. При това отвори уста като че ли пееше „мак“, а когато я отвори, и малките Негърчета отвориха уста като че ли пееха думата „мак“ — толкова много отвориха те устата си.

Като отвориха толкова много устата си, отнякъде се появи цяло ято печени рибки, които сякаш бяха изскочили от морето. Всяка една рибка от това голямо спускащо се ято падна във всяка една от отворените уста на Негърчетата, които сякаш пееха думата „мак“.

След това като че ли всички тези малки Негърчета престанаха да пеят думата „мак“, затвориха големите си уста и се чу „клап, клап“ — толкова им се бяха усладили рибките, че те направиха „клап, клап“ с големите си дебели устни.

После всички Негърчета пак отвориха уста, като че ли пееха думата „красота“, и когато ги отвориха, към тях се спусна ято печени мушитрънчета — за всеки по едно. На Най-големия брат се падна най-голямото, на По-малките братя — по-малките, а на Най-малкия брат — най-малкото мушитрънче. Когато печените мушитрънчета им се спуснаха в устата, всички Негърчета направиха „ам, ам“ и ги глътнаха, та чак се чу нещо като „клап, клап“ — толкова им бяха вкусни!

След това те глътнаха още много вкусни неща, толкова изгладнели бяха малките Негърчета!

Всеки излапа по една печена къртица, по една печена сладка с мравешки мармалад и по едни пудинг от детелинки, а дебелите им устни правеха „клап, клап“ — толкова им беше вкусно!

Докато така си угаждаха, изведнъж пристигна забавният експрес и от него слязоха десет нови Негърчета от племето на Зулушараните. Веднага щом слязоха, те започнаха толкова много да дрънкат с капачета, че малките Негърчета веднага се събудиха и скочиха на крака. И Сламения Хуберт се събуди и скочи на крака, а Аничка Дребосъчето също се събуди и скочи на крака.

Когато Най-големия брат видя, че са дошли Негърчета от рода на Зулушараните, а не от рода на Обърковците, той си подсвирна — толкова много се учуди. По-малките братя също си подсвирнаха — и те бяха много учудени, а и Най-малкия брат си подсвирна — и него го беше учудило много всичко това.

— Добре дошли, Зулушарани! Ваши Негърчета — каза Най-големия брат.

— Благодарим ви, Негърчета! Ваши Зулушарани — отговориха Зулушараните.

— Не сте ли сбъркали номера на забавния експрес? — попита Най-големия брат.

— О, не! — отговориха Зулушараните.

— Значи са сгрешили в работилницата — каза Най-големия брат.

— Защо да са сгрешили в работилницата? — попитаха Зулушараните.

— Сгрешили са, защото имат лоша карта.

— Защо пък да имат лоша карта?

— Защото у нас е суша, а вие сте Зулушарани.

— Само си мислите, че сме Зулушарани — казаха Зулушараните.

— Ако сте Зулушарани, няма да можете да дишате у нас — каза Най-големия брат.

— Ние ще можем да дишаме! — казаха Зулушараните и като се усмихнаха крадешком, добавиха: — Но вие няма да можете да дишате.

— Ние ще си дишаме добре! Имаме си бели дробове. Но и вие с тези хриле! С хриле ще ви е доста трудно да дишате у нас.

— Тъкмо обратното! С нашите хриле ще се диша чудесно при вас! Но вие с тези бели дробове ще сте толкова зле, че чак ни е страх за вас.

— Откъде-накъде ще ни е трудно да дишаме тук с бели дробове, след като досега си дишахме така свободно? — попита Най-големия брат.

— Защото още не е имало наводнение! Затова сте си дишали свободно с бели дробове.

— Какво? Ще има наводнение ли? — попитаха и По-малките братя, а след това и Най-малкия брат.

— Какво? Наводнение ли? — попита Сламения Хуберт.

— Наводнение? — попита учудено Аничка Дребосъчето.

— Да, ще има наводнение! Затова сме тук! — отговориха Зулушараните.

— Как може да има наводнение, когато така добре сме запушили дупките в морския бряг? — каза Най-големия брат и попита Най-малкия: — Добре ли запушихме дупките в морския бряг?

— Да, добре ги запушихме! — отговори Най-малкия брат.

— Не вярваме, да сте ги запушили добре — казаха Зулушараните.

— Елате да се убедите, че сме ги запушили добре! — повика ги Най-големия брат.

— Ще дойдем да се убедим.

Зулушараните и всички Негърчета тръгнаха да се убеждават, че дупките в морския бряг са добре запушени. И Сламения Хуберт отиде да се убеди, а Аничка Дребосъчето също отиде да се убеди.

Така както се убеждаваха, че всички дупки в морския бряг са добре запушени, те се убедиха, че всъщност те не са добре запушени. Не бяха добре запушени и от тях вече започваше да нахълтва вода на острова.

— Кой е отпушил всички тези дупки? — попита Най-големия брат и взе да нарежда:

Ах, беда! Неверен,

облакът е черен

като валма дим.

Иде буря, да мълчим

или да плачем, братя!

А пък Зулушараните добавиха:

Пада ви се, пада!

— Защо да ни се пада? — попита Най-големия брат.

— Защото сте отпушили дупките!

— Не сме ги отпушили! — извикаха в един глас малките Негърчета и взеха да нареждат:

Мръква вече без съмнение.

Иде, иде наводнение.

По пътеките — лапавица,

а над нас блести светкавица,

ще вали четиридесет дни,

кой къде ли ще се настани?

Ах, да плачем, да нареждаме, момчета!

А пък Зулушараните добавиха:

О, плачете! Пада ви се, пада!

— Защо да ни се пада? — попита Най-големия брат.

— Пада ви се, защото не ни вярвахте, че дупките в брега са отпушени.

— Ние не сме ги отпушвали и затова не ви вярвахме — казаха По-малките братя.

— Отпушвали ли сме ги? — попитаха те Най-големия и Най-малкия брат.

— Не сме ги отпушвали! — казаха Най-големия и Най-малкия брат.

— Да не би вие да сте ги отпушил? — попита Аничка Дребосъчето Сламения Хуберт.

— Нищо не съм отпушвал. Никого не бих съветвал!

— Тогава кой ги е отпушил? — попитаха Зулушараните.

— Да вдигне ръка този, който ги е отпушил! — извикаха с гръмотевичен глас всички малки Негърчета, а с тях и Сламения Хуберт. Аничка Дребосъчето толкова се ядосваше на тези отпушени дупки, че също извика, и то също с гръмотевичен глас.

Когато извикаха с гръмотевичен глас, отнякъде изскочи Заека. Той ужасно трепереше. Главата му бе наведена, а ушите — увиснали.

— Значи ти си отпушил всички дупки в морския бряг! — извика Аничка и се надвеси над треперещия Заек.

В този миг блесна светкавица и над острова се разнесе оглушителен гръм.

— Виждаш ли какво направи! Виждаш ли! — занарежда Аничка Дребосъчето.

— Ще бъде екзекутиран! — извика Сламения Хубрет.

Заека трепереше. Както трепереше, изведнъж от него падна нещо като сачма. После от него падна още едно нещо като сачма. Сачмите бяха зеленикави и бяха шест на брой. Странни сачми бяха това! Бяха обли като сачми, но бяха зеленикави и на всяка от тях имаше по една буква. На първата беше буквата Д, на втората буквата И, на третата буквата И, на четвъртата — Л, на петата — О, а на шестата — М.

— Прочетете тези букви! — помоли Най-големия брат Сламения Хуберт.

Сламения Хуберт прочете:

 

ДИПЛОМ

 

— Виждаш ли! Виждаш ли! — каза Аничка Дребосъчето на Заека. — Какво направи! Как не те е срам! Ама че крал имаха в зоологическата градина!

Аничка Дребосъчето говореше с толкова укорителен тон, че Заекът трепереше все повече и повече. Както трепереше, от него паднаха още няколко сачми, но този път малки. На всяка от тях имаше по една буква, но също така малка.

Сламения Хуберт беше много любопитен да разбере какво значат тези малки буквички и затова ги прочете. Ето какво значеха те:

простете ми!

— Да му простим ли? — попита Аничка Дребосъчето Най-малкия брат.

— Щом е подал писмена молба да му бъде простено, ще трябва да му простим — каза Най-малкия брат.

И те му простиха.

Аничка Дребосъчето пак се наведе над Заека и каза:

— Виждаш ли! Виждаш ли! Ние ти прощаваме!

Докато му казваше това, Заека ужасно трепереше, като че ли му беше студено или плачеше. Така както плачеше, от него падна върху купчинката сачми коронката от детелинови листа.

— Виждаш ли! — каза Аничка Дребосъчето. — Вече не си Най-височайши господар. Вече си съвсем обикновен домашен Заек. Няма повече да седиш на гърба на нашия Голям приятел.

— Имам една идея! — каза Сламения Хуберт.

— Каква идея имате? — попитаха всички малки Негърчета, всички Зулушарани, че дори и Аничка Дребосъчето.

— Имам чудесна идея!

— Кажете ни я! — казаха всички като един.

— Щом питате всички като един каква е моята идея, ще ви я кажа — рече Сламения Хуберт.

И той им я каза.

Ето какво им каза:

— Нима не сме в беда?

— Да, в беда сме — това вече не го казаха всички като един. Казаха го всички, с изключение на Зулушараните, които не казаха, че са в беда.

— А към кого да се обърнем, след като сме в беда? — попита Сламения Хуберт Аничка.

— Ще се обърнем към нашия Голям приятел.

— Кой е вашият Голям приятел? — попитаха всички като един с изключение на Сламения Хуберт.

— Корабът на пустинята! — казаха Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт като двама.

— Кораб ще ни е нужен — казаха всички малки Негърчета.

— Но как да го докараме тук? — попита Сламения Хуберт.

— Знам как ще го докараме тук.

— Как?

— Така! — каза Аничка и вдигна коронката от детелинени листа.

Като я вдигна, тя се наведе над Заека и му каза:

— Виждаш ли! Сега трябва да ни помогнеш, глупаво зайче! Ще те направя отново Най-височайши господар, но не мисли, че току-тъй ще те направя Най-височайши господар, за да ни помогнеш.

При тези думи Аничка Дребосъчето постави на главата на Заека коронката от Детелинови листа и му каза:

— Сега, глупав дългоушко, си отново Най-височайши господар. Ще отидеш в зоологическата градина и ще се оставиш да те доведат на гърба на Кораба на пустинята. Разбираш ли?

Щом усети на главата си коронката от детелинови листа, Заека престана да трепери и ушите му престанаха да висят. Навири глава и надменно започна да върти муцунка.

— Я го виж как се възгордя веднага! — каза Аничка Дребосъчето.

Заека наистина важничеше. Когато Аничка му направи забележка, той извърна глава, все едно че не я чува — толкова важен беше станал.

— Не се сърдете, Най-височайши господарю! Вие не сте глупав дългоушко! Вие сте мъдър Най-височайши господар, толкова мъдър, че това е просто ужасно — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Много ви моля, Най-височайши господарю, заповядайте на Кораба на пустинята да ви доведе тук.

При тези думи Заека тържествено се поклони и като завъртя надменно муцунка, взе да се кланя на всички страни. Като се кланяше на всички страни и надменно въртеше муцунка, всички като един му се поклониха: малките Негърчета, Зулушараните, Сламения Хуберт, че дори и Аничка Дребосъчето.

След като всички му се поклониха като един и Най-височайшия господин Заек им се поклони още веднъж, той тържествено се запъти към дупката си. После тържествено мина през нея и още веднъж се поклони, когато се озова на другия й край.

Когато Най-височайшия господин Заек изчезна в дупката, от която така тържествено се поклони, Зулушараните изведнъж започнаха да се оплакват, че дишането им се е затруднило.

— Нещо взе да ни се затруднява дишането — казаха те и направиха няколко прости упражнения, за да си оправят дишането.

В този миг на острова започна да нахлува вода. Нахлуваше на големи вълни, ама толкова големи, че беше просто страшно. И както водата се носеше на такива огромни вълни, Зулушараните, които трудно дишаха, хукнаха право насреща им. А когато ги достигнаха, те весело наскачаха сред тях и дишането веднага нм се оправи. Те взеха да дишат все по-добре и по-добре, докато накрая задишаха съвсем свободно.

— Задръжте вълните, да не плуват толкова бързо към нас! — викаше им Сламения Хуберт.

Тогава Зулушараните се опитаха да задържат вълните. Не беше лесна работа да задържиш такива вълни! Когато Зулушараните хванеха някоя вълна, тя така се мяташе, че изобщо не можеха да я задържат. Въпреки това те държаха вълните и геройски се бореха с тях.

— Ще ги задържите ли още малко? — попита ги Сламения Хуберт.

— Още малко ще ги удържим, но не за дълго — отговориха Зулушараните, като държаха вълните колкото можеха.

— Задръжте ги още малко! — викаше Сламения Хуберт. — Още малко ще ги задържим, но наистина само малко! После вече не можеха да задържат вълните и завикаха: — Не можем повече да задържаме вълните!

— Пуснете ги тогава! — каза Сламения Хуберт, защото видя как от една голяма дупка, която бяха изгризали мишките, на острова пристига техният Голям приятел — Кораба на пустинята.

Зулушараните пуснаха вълните и те се разляха на острова, Аничка Дребосъчето, Сламения Хуберт и всичките малки Негърчета си плюха на петите и хукнаха към Кораба на пустинята, за да ги вземе на гърба си.

Колко голям гръб имаше Кораба на пустинята!

Той се люлееше бавно, като че ли плуваше. Като се доклатушка така бавно до Сламения Хуберт, до Аничка и до всички малки Негърчета, които се бяха устремили към него, Корабът на пустинята легна, а очите му много сълзяха.

Когато легна, на него подскочи нещо малко и омърлушено. Това беше Заека. Толкова малък и унил беше сега. Вече нямаше на главата си коронка от Детелинови листа. И не само че нямаше на главата си коронка от четирилистни детелини, но и мустаците му бяха оскубани.

— Виждаш ли! Виждаш ли! Пак не си Най-височайши господар! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Знаех си аз, че няма дълго да бъдеш Най-височайши господар, но не се притеснявай! При нас ще бъдеш като домашен Заек и пак нито косъм няма да падне от главата ти.

Заека беше доволен, че нито косъм няма да падне от главата му. Гледаше Аничка Дребосъчето и очите му бяха толкова червени, като че ли дълго бе плакал — толкова червени бяха очите му.

През това време на острова връхлитаха такива вълни, че беше просто ужасно. Когато тези вълни така ужасно връхлитаха, Сламения Хуберт се наведе, за да може Аничка Дребосъчето да се качи по гърба на техния Голям приятел. Тъй като Сламения Хуберт й предложи това много мило, Аничка Дребосъчето хич не я досрамя и се покачи по гърба му на гърба на техния Голям приятел. Когато вече седеше удобно на гърба, тя подаде ръка на Сламения Хуберт и понеже му я подаде толкова мило, Сламения Хуберт въобще не го досрамя да се хване за тази ръка и също да се изкачи на гърба на техния Голям приятел.

И така Сламения Хуберт седеше до Аничка Дребосъчето, а тя държеше в скута си Заека. Но колко унил бе той и колко оскубани му бяха мустаците!

След това Най-големия брат замахна с ръце, както когато даваше на малките Негърчета знак, че ще пеят. Като даде този знак, той се засили и с двата крака заедно скочи право на врата на легналата Камила. Всички малки Негърчета скочиха с него, също с двата крака заедно и не само на врата на легналата Камила, но и навсякъде другаде, където имаше място.

Тъй като нямаше вече къде да се скочи. Най-малкия брат, който също скочи с двата крака заедно, удобно се настани зад ухото на Камилата.

Когато се настаниха удобно, Кораба на пустинята се изправи и хубаво се разлюля.

Разлюля се толкова бавно и хубаво, сякаш плуваше.

И накъде плуваше? Накъде ли плуваше?