Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (4)

Глава четвърта
в която Сламения Хуберт разказва как се е случило да загуби сламената си шапка

Котата главата вече нетърпимо ме болеше, получих сламена шапка. Всичко започна така. Видях десет сламени шапки. Не бяха на никакви глави, бяха просто закачени зад един голям, ама много голям прозорец. Всички бяха еднакви и десет на брой. Първо ги изброих отляво-надясно. Бяха десет. След това ги преброих отдясно-наляво. Пак излязоха десет. Бяха просто десет както и да ги броях. И всичките сламени. Бяха еднакви, но първата беше малка, втората по-голяма, третата — още по-голяма, четвъртата, петата, шестата, седмата, осмата и деветата — още по-големи, а десетата беше най-голяма. Който носи сламена шапка, не го боли глава. Това го прочетох на една бяла табелка. Аз носех кепе и веднага ме заболя главата. После си играхме и аз забравих всичко. Но когато престанахме да играем, веднага си спомних за десетте сламени шапки и пак ме заболя главата. Казах в къщи, че ме боли глава. Всеки ден ме болеше глава и аз все го казвах в къщи. Така получих сламена шапка и повече не ме заболя глава.

После си играхме на десет глави. Аз бях сламена глава. Някой извикваше:

— Долу сламената глава!

— Аз свалях шапката и я слагах на стълбите. Когато се казваше: „Горе сламената глава!“, аз си слагах шапката и я нахлупвах чак до ушите, така че главата ми не се виждаше. Когато си бях в къщи, играех си сам на сламена глава. В къщата блуждаеше призракът на Сламения Хуберт. Това бях аз. Нахлупвах си шапката чак до ушите, така че главата ми не се виждаше. Покривах се с кърпа и носех сламената си глава в ръце. В къщата блуждаеше духът на един рицар. Това бях аз.

Обявявах дуел на всичко. Когато сапунът ми се изплъзнеше от ръцете, докато се миех, обявявах му дуел. Пробождах го. На закачалката висеше черен костюм. Това беше един гробар. Обявих дуел и на гробаря и му завързах ръцете със синджирче. Когато обявявах дуел на крушката, аз я запалвах и я гасях.

Когато обявявах на нещо дуел, в къщи ми казваха: „Не пипай, че ще има плач!“ Защо все плач? Плач като палач. Вместо палачинка — палач! Попитах в къщи как изглежда палачът. Казаха ми, че изглежда като бухал: с качулка и с кръгли големи очи. Тогава реших да обявя дуел на бухала.

Откъдето и да минех, все търсех бухала. Беше вечер, мина една кола и очите й светеха. „Бухал!“, казах си аз, но вечер не ме пускат на улицата. Седях на прозореца и нещо все правеше фррр! Това бе бухалът и аз го плашех известно време.

В неделя сутринта си направих оръдие от чадъра. Когато покрай прозореца прелиташе бухал, разтварях чадъра и стрелях. Бухалът правеше бу, бу и отлиташе. Това изобщо не беше дуел!

Вечерта отидох край реката. Водата бе съвсем наблизо. Седнах на стълбите до водата и зачаках бухала. Тъй като той не идваше, започнах да си играя на сламена глава. Точно когато бе казано „Горе сламената глава!“, някой ме прободе с копие. Веднага направих „долу сламената глава“. Погледнах лакътя си. На него имах пъпка и тя щипеше. Бухалът ми беше обявил дуел! Сложих шапката пред очите си и зачаках. Съвсем близо до ухото ми нещо направи фийй. Това бе куршум и той свиреше. Когато и да ми свирнеше край ухото, веднага се обръщах и замахвах със сламената шапка, за да хвана куршума. После за всеки случай направих „Долу сламената шапка!“ В този миг видях един облак. Бухалът бе изпратил облак насреща ми. Това бяха комари. Веднага им обявих дуел. На шапката имаше въженце. Не знаех това досега. Тогава започнах да въртя шапката като ласо и с него ловях облака. Но облакът все се разпръсваше. Отново бях ранен с копие, но продължавах да ловя облака. Изведнъж видях нещо голямо да лети. Това беше бухалът, превърнат в нощна пеперуда. Веднага й обявих дуел. Подскочих и замахнах с шапката. В ръцете ми остана само въженцето. Шапката полетя, като описваше голяма дъга, а облакът — след нея. След това облакът отнесе шапката. Носи я известно време, а когато престана да я носи, шапката падна във водата.

А хората се връщаха от неделна екскурзия. Беше страшно! Веднага се върнах в къщи и си взех кепето. Изведнъж ме заболя глава. Написах си в тетрадката:

„Не пипай, че ще има палач!“

В къщи не казваха така. Казваха: „Не пипай, че ще има плач!“, но заплашваха с пръст. Затова написах „Не пипай, че ще има палач!“ и веднага ми стана ясно, че ще бъда екзекутиран.

Повтарях си непрекъснато:

„Неделя, ах, какъв ден,

понеделник ще бъда покосен!“

Вчера беше неделя, днес е понеделник. Тази сутрин отново си казах:

„Неделя, ах, какъв ден,

понеделник ще бъда покосен!“

и за да свърша с това, още преди да са разбрали в къщи, че вече нямам сламена шапка, веднага отидох на Староградския площад. Никъде другаде не се екзекутира. Бях Сламения Хуберт, не съм Сламения Хуберт, няма да съм Сламения Хуберт.