Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (45)

Глава четиридесет и пета
в която се разбира кои бяха гостите на Русалката

Аничка Дребосъчето не се осмеляваше да попита Русалката какви гости очаква, а не се осмеляваше и Сламения Хуберт. Освен това гостите не го интересуваха толкова. Той искаше по-скоро да знае кое беше всъщност това Чудовище и как можеше Русалката да е отначало трикрако Пиле, а след това Росничка. Когато Русалката отново повтори, че щом не вали, ще дойдат гости, Сламения Хуберт каза:

— Да не би да дойдат Чудовища?

Когато каза това, Аничка Дребосъчето погледна към тавана, толкова се срамуваше, че Сламения Хуберт е така цапнат в устата и плахо погледна към Русалката и Леля й, за да види какво ще кажат.

Русалката така пребледня, че стана почти бяла и не беше вече зелена, а Лелята взе да прави такива гримаси, че Аничка Дребосъчето се уплаши да не би тази добра дама да се превърне отново в Маймунка.

После Русалката придоби отново своя красив зелен цвят и каза:

— Ти ми припомни, малкият, едно ужасно нещо. Да попаднеш в ноктите на такова Чудовище не е малка работа.

Русалката въздъхна.

— Значи Чудовището има нокти? — каза Сламения Хуберт и добави: — Не беше ли Дракон?

— О, не, нещо още по-ужасно!

— Може би Змей?

— Нещо още по-ужасно!

— Какво може да бъде по-ужасно от Змея!

— Вятъра! Вятъра е по-ужасен от Змея!

— Вятъра да е толкова ужасен? Не знаех! Та Вятъра няма лице — каза Сламения Хуберт.

— Имаш право, малкият! Вятъра няма лице. Няма дори постоянен вид. О, колко е страшен! Промъква се през всяка пролука и знаменито умее да се преобразява. Понякога се държи така кротко, че ти се иска просто са си поиграеш с него, но тозчас той се развилнява и всичко помита.

— Нали умее да се преоблича? — каза Аничка Дребосъчето.

— На кулата се облече в платното. О, как се виеше платното и как свиреше Вятъра — каза Сламения Хуберт.

— Той не превръща само себе си, но и другите! Колко съм изпатила, преди свирката да ме освободи, а колко изпати и моята мила Леля! Лельо, нали много изпатихте?

— Хич не ми припомняй! — каза Лелята на Русалката и започна да разказва: — Паметта ми вече като че ли не ме слуша, но на времето хубаво си живеехме с Русалка в нашата къщичка. И както обикновено става, Русалка беше много любопитна. Та нали тогава беше съвсем малка и много немирна! Кой казва, че Русалка не беше непослушна? Така де! Беше непослушна и любопитна, а най-любопитна беше, когато гледаше през прозорчето нагоре към водната повърхност, над която летеше едно шило. Паметта ми вече не ме слуша, но от времето, когато Водния дух още като бях момиче ме смъкна под водата и ме затвори в килерчето, съм преживяла какво ли не. Кой казва, че Водния дух не ме е смъкнал още като момиче на дъното на езерото? Така де! Както си се къпех, Водния дух ме сграбчи за крака и с мен бе свършено. „Без никакви уговорки, ще ми служиш и това е!“, каза ми той и наистина трябваше да му служа, както беше пожелал. О, колко тъжно ми беше, помниш ли, Русалке? Как ще си спомняш, като още те нямаше на този свят тогава? Кой казва, че Русалка е била на този свят тогава? Така де! Един ден Водния дух донесе Русалка, когато аз бях толкова голяма, колкото е Русалка сега. О, колко хубаво бебе беше! Какво хубаво бебе беше Русалка! Такова беличко като алабастър и чак на третата година почна да зеленее. Кой казва, че това не е истина? Така де!

Грижих се за Русалка. Веднага ми стана по-весело, че не съм сама под водата, и взех да си тананикам. Помниш ли Русалке, коя песничка ти пеех?

Ето тази песничка ти пеех:

Лежал в полето лес —

през него тичал пес.

О, тичал май че

да гони зайче.

В полето той се заблудил,

във къклицата се забил.

Там срещнал един пан

в ръка със марципан.

И вместо шницел той

си хапнал малко бой.

Какъв е този нрав

да правиш само джаф, джаф, джаф!

С каишка под брадичката

помъкнал този пес количката.

Докато пеех, Русалката си мрънкаше, като че ли пееше с мен. И така свикнахме една с друга и ни беше добре, докато един ден не извадиха Водния дух от водата и не го тикнаха в дранголника.

Кой казва, че не са извадили Водния дух от водата и не са го тикнали в дранголника? Така де! С очите си видях през прозорчето как Водния дух седи на брега и реже върбови пръчки, за да си направи свирка. Но едва направил една, той веднага я хвърляше и правеше нова, после трета и нито една не му харесваше. Така той режеше пръчка след пръчка и оряза всички върби. Как можеше да хареса на Вятъра, че Водния дух му бе изрязал всички върбови пръчки? Вятъра вече не можеше да си свирука във върбовите върхари и затова реши да отмъсти на Водния дух. Тъкмо когато Водния дух си правеше нова свирка и си бе съблякъл палтенцето, Вятъра духна палтенцето и го отвя през оградата в градината на селянина. А вие знаете, че Водния дух не може да допусне да му отвеят палтенцето. И така хоп! скок! прескочи селската ограда, но в този миг кучето се разлая, селянинът дотича, хвана Водния дух за пеша и го тикна в дранголника. Единственото, което Водния дух успя да спаси, бе свирката. Хвърли я във водата и така извика, че го чух чак долу под водата:

Който надуе тази пищялка,

ще му отвърне Русалка!

Кой казва, че не е извикал това и че аз не съм го чула? Така де! Чух го и много добре го запомних. Сложих свирката в шкафчето и винаги я носех със себе си.

Паметта ми вече не ме слуша, но Русалка от ден на ден ставаше все по-мила и по-немирна и все гледаше как онова шило кръжи над водната повърхност и непрекъснато ме молеше да изплуваме от къщичката, за да види шилото отблизо.

— Всяко шило е

страшило! —

казвах на Русалка, за да я изплаша и да не настоява повече да види шилото отблизо. Но Русалка не, та не!

И така веднъж, въпреки че паметта не ме слуша, когато сменях бушона на Електрическата риба, Русалка открехна прозорчето и изплува нагоре чак до повърхността на водата, за да види отблизо шилото. Горката аз, какво трябваше да правя? Изплувах и аз и дори нямах време да си сваля кожуха — толкова беше студено, че и в нашата къщичка трябваше да ходя с кожух! И така, както изплувах в кожуха, взех си само две неща: шкафчето със свирката и едно малко камшиче, за да напердаша Русалка, задето бе така непослушна.

Но както бе на водната повърхност, Русалка плуваше към брега и преди да успея да я нашляпам, тя изскочи от вадата и се впусна да търси шилото. Какво трябваше да правя? Горката аз! Хукнах след нея и я гоних по брега — толкова бе палава Русалка и толкова й харесваше на брега! А когато най-после миряса и се хвърли в ръцете ми, случи се нещо ужасно!

Кой казва, че не се случи нещо ужасно? Така ле! Случи се нещо ужасно: долетя Вятъра и се изви такава виелица, че езерото замръзна и ето ти на тебе! Нито Русалка, нито аз можехме да се върнем в нашата хубава зелена къщурка! И както беше такава виелица, и както бедната Русалка се сгуши, тя взе да се смалява, докато се превърна на малко зелено жабче. А какво е малкото зелено жабче? Малкото зелено жабче е Росничка и нищо повече. Кой казва, че малкото зелено жабче не е Росничка? Така де!

И така Русалка се превърна в Росничка. Горката трепереше от студ и проплакваше. Така проплакваше, че чак ме болеше сърцето — такава виелица беше! Тогава взех да късам влакънца от кожуха и да завивам с тях горката Русалка, та поне малко да се посгрее. Когато я покрих цялата с влакънца от кожуха, тези влакънца замръзнаха веднага за Росничка и горката Росничка заприлича на пиленце. Кой казва, че Росничката не приличаше на Пиленце? Така де! Беше като Пиленце и понеже студът се засилваше и аз я увих цялата във влакънца, горката Росничка нямаше дори крачка — и те бяха целите увити във влакънца, а те бяха замръзнали за тях. Горката Русалка беше като Пиле шарено без крачка. Тъй като беше без крачка, взех я в ръце и погледнах дали при селянина нямат пиленца за обед, та да измоля крачета за бедната Росничка.

В този миг видях едно кученце. Бягаше откъм чифлика и държеше нещо в уста. „Пусни!“, извиках му аз и кученцето така се изплаши, че веднага пусна на земята това, което държеше в уста и избяга. О, как се зарадвах! Кучето държеше в устата си три пилешки крачета. Кой казва, че не бяха пилешки крачета? Така де! Това бяха пилешки крачета и понеже много обичах Русалка, която сега беше променена в шарено Пиле без крачета, подържах й под коремчето трите пилешки крачета, а студът веднага ги прилепи.

Паметта вече не ме слуша, но езерото бе замръзнало и аз бродех с превърнатата в трикрако Пиле Русалка от прозорец на прозорец с надежда да намеря някъде местенце, където да се подслоним. Беше такъв студ, че хората не излизаха от къщи и прозорците бяха така заледени, че никой не виждаше как моля под прозорците добрите хора да ни пуснат да пренощуваме.

Така стигнах с бедната Русалка-Пиленце до запустелия замък, където нямаше жива душа, а само каляска и събувалка. Но едва се настанихме в този запустял замък и излезе такъв страшен Вятър, че чак виеше и свиреше. И както свиреше и виеше, каляската потегли и завървя в кръг, а събувалката започна да свири. Събувалката свиреше, а бедната Русалка-Пиленце мрънкаше, сякаш искаше да запее. Горката, не предполагаше, че Вятъра свири на събувалката, че това виене е подигравка. Сам той се вози в каляската по двора и е щастлив, че си е отмъстил на Водния дух, на мен и на Русалката, задето Водния дух му бе изрязал всички пръчки от върбите.

Беше такъв студ и такъв мраз, че не можехме да избягаме от този запустял замък, обитаван от Вятъра. Щом се опитахме да избягаме, Вятъра ни блъскаше с такава сипа, че можеше да ни помете. И така останахме в този запустял замък.

Паметта ми вече не ме слуша, но постлах на Русалката-Пиленце в курника и си рекох, че ще поразгледам запустелия замък да видя какво има. Всички врати се отваряха пред мен! О, ако знаех, че Вятъра отваря тези врати, за да ме подмами в онзи лабиринт, където има стотици и стотици огледала! Но ще видите защо ме подмами натам и защо искаше да ми отмъсти за Водния дух.

Едва-що стъпих в огледалния лабиринт и помислих, че ще се вкаменя от ужас. Кой казва, че не съм го помислила? Така де! Помислих, че ще се вкаменя от ужас. Във всички тези огледала хиляди и милион пъти видях една толкова грозна Маймуна, че дъхът ми спря от ужас. И както се бях изплашила така, заканих се с пръст и всички тези хиляди и милион Маймуни също се заканиха с пръст. Каквото и да правех, Маймуните го правеха с мен и така разбрах, че самата аз съм превърната в Маймуна. О, колко страшно беше!

Но как можеше да се случи това, че бях превърната в Маймуна? Паметта ми вече не ме слуша, но ето как се случи:

Кожухът бе замръзнал върху мен и като късах влакънца от него, за да увия Русалката-Росничка, тези влакънца ми бяха полепнали навсякъде, дори по лицето и бяха замръзнали за мен. Камшичето, с което исках да нашляпам Русалка, понеже беше палава, също бе замръзнало към кожуха, беше се обвило с влакънца и се бе превърнало в грозна маймунска опашка. Кой казва, че не се бе превърнало в грозна маймунска опашка? Така де! Бе се превърнало в грозна маймунска опашка, а аз се бях превърнала в грозна Маймуна. Когато се превърнах в грозна Маймуна, взех да ненавиждам себе си, всичко, целия свят и само мислех как да спася Русалката-Пиленце. Успях да окача на стената шкафчето със свирката и зачаках някой да дойде и да свирне с нея. Но никой не идваше и добре, че не идваше. Ако бе дошъл, когато Вятъра си беше в къщи, веднага щеше да бъде пометен от него.

Първите, които дойдоха, бяхте вие, деца. Когато ви видях, веднага си казах, че ще бъде жалко, ако Вятъра ви помете, и така си измислих една хитрост.

Кой казва, че не съм си измислила хитрост? Така де! Измислих си, че ще ушия за рождения ден на Вятъра едно знаменце и че за малко ще го изгоня от къщи. Не познавате Вятъра! Когато има знаменце, той гордо се надува и веднага отлита на разходка, за да лети около запустелия замък и да наблюдава знаменцето. Седнах на балкона, та Вятъра да забележи, че му бродирам знаменце, и наистина той го забеляза и вече взе да се приготвя да полети в кръг, а докато се приготвяше, каляската потегли и започна да обикаля в кръг.

За щастие на Аничка Дребосъчето й хрумна да подскочи на един крак. Щом горката Русалка-Пиленце видя това, веднага пожела и тя да си поскача като Аничка. Излетя от курника, подскочи и загуби третото си краче. Кой каза, че не е загубила третото си краче? Така де! Загуби третото си краче, а такова краче винаги има чудотворна сила. Кой казва, че няма? Така де! Всяко такова краче има чудотворна сила и това краче също имаше чудотворна сила.

Когато ви чух да влизате в огледалния лабиринт, отново, след толкова години залях. Ах, какви сълзи ме обляха, когато запях! Пеех си:

В тайнствения замък

има един камък,

под камъка пищялка —

тя буди Русалка!

Знаете как беше по-нататък — моята памет вече не ме слуша.

Когато Лелята довърши тази история, Сламения Хуберт я попита:

— Защо тогава ни правехте такива гримаси, когато ви се представяхме?

— Боях се да не ви забележи Вятъра, преди да му закача бродираното знаменце на кулата, и затова правех гримаси, та да ви изплаша и да се скриете!

— Но Вятъра не допусна да го изгонят от къщи — каза Сламения Хуберт.

— Та ти сам го призова! Добре, че имаше крачето! Сигурно от ужас пред разгневения Вятър щях да избягам от запустелия замък и никога повече нямаше да видя своята скъпа Русалка. Но крачето не ми позволи!

— Когато сте се загубила, сте била малка, а сега сте голяма, красива дама — каза Аничка Дребосъчето на Русалката.

Русалката й се усмихна и отговори:

— Това е, защото цели петнайсет години бях в плен, дете мое! През това време остарях с петнайсет години и когато се превърнах от Пиленце в Росничка и от Росничка в Русалка, вече не бях Русалка-дете, а голяма Русалка.

— Хубаво е, че сте голяма Русалка! — каза Аничка Дребосъчето и не можеше да се нагледа на Русалката.

Сламения Хуберт гледаше под око Лелята и сега тя толкова му харесваше, след като знаеше какви приключения е преживяла и каква хитрост бе скроила на Вятъра.

В този миг Лелята каза, че гостите вече идват, и подкани Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето да погледнат през прозореца. Те погледнаха и когато забелязаха край прозореца да минава каляската, пълна с гости, казаха:

— Та това са нашите мили Зулушарани!

Наистина бяха техните мили Зулушарани.