Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (6)

Глава шеста
в която Аничка Дребосъчето бяга в щафета, но без да я добяга, защото вижда смъртта

Ама как хубаво си потича Аничка Дребосъчето! На пътя й нямаше нито камъни, нито коприва. Нямаше и тръни, които, като ти се забият в крака, след това трябва да ги вадиш. Много хубаво се бягаше тук. Аничка никога досега не бе бягала толкова приятно.

Земята беше топла и гладка. Ама че хубаво се бяга, когато земята е топла и гладка! Просто чудесно се бяга! Жалко, че Аничка не можеше да бяга по-дълго по топлата и гладка земя. Побяга само мъничко. Съвсем мъничко.

До големия коридор с красивия черен свод, под който трябваше да сложи петачето, но така, че Сламения Хуберт да не види, стояха толкова много хора, както като се случи нещо и когато хората гледат нещо. Аничка Дребосъчето не можеше да бяга по-нататък, след като тук стояха толкова много хора, както като се случи нещо и когато хората гледат нещо. А какво ли пък чак толкова гледаха?

Хората, които стояха тук и гледаха нещо, гледаха нагоре, сякаш гледаха в небето. Какво имаше на небето, та всички тези хора, които стояха тук, гледаха нагоре, сякаш гледаха в небето. На небето нямаше нищо. На небето имаше небе. На небето имаше небе, но то бе толкова малко, че на Аничка й се струваше, че го гледа през разтворените си пръсти. На небето нямаше нищо. Имаше само едно малко, ама съвсем малко парченце небе.

Защо тогава хората гледаха нагоре, след като на небето нямаше нищо освен едно малко, съвсем малко парченце небе? Но хората, които стояха тук, хич и не гледаха небето. Гледаха нагоре, обаче не към небето. Към какво гледаха тогава, ако не към небето?

Гледаха към едно красиво нещо. Това нещо беше много красиво и беше много високо. Беше красиво, беше високо, но все пак не беше небе, макар и да бе красиво като небе. Това нещо бе дори и по-красиво, далеч по-красиво. Бе високо, почти на небето и бе като хубава картина, закачена на висока хубава кула. Беше като хубава кръгла картина, закачена на висока кула, а над него, още по-високо, още много по-високо, имаше нещо като голяма златна клетка.

Когато всички тези хора, които стояха тук, погледнаха нагоре, и Аничка започна да гледа с тях. Толкова беше хубаво и толкова високо това нещо. И така, както гледаше, Аничка Дребосъчето заедно с всички хора, които стояха тук, под това красиво нещо, което беше толкова високо закачено, изведнъж там горе се чу зън! зън! зън! и така хубаво звънтеше зън! зън! зън!, докато не иззвънтя дванайсет пъти.

А когато иззвънтя дванайсет пъти зън! зън! зън!, онази клетка се отвори, онази, голямата, златната клетка, която висеше горе, и в нея се показа нещо толкова хубаво, че Аничка Дребосъчето забрави, че трябва да бяга и да скрие петачето на някоя плоча, но така, че Сламения Хуберт да не го види и все пак да го види.

В клетката се появи едно човече, но толкова голямо, колкото светиите по черквите. То постоя малко и когато хората му се нагледаха достатъчно, отмина нанякъде. Но когато човечето изчезна, между красивите вратички, които се бяха отворили, се появи второ човече, но толкова голямо, колкото светиите по черквите. И то постоя малко и също отмина нанякъде, когато хората му се бяха нагледали достатъчно. Но едва отминало, веднага се появи трето човече, след това четвърто, пето, шесто човече и всички едва постояли и едва отминали нанякъде, бяха последвани от следващо, осмо, девето, няколко други и дванайсето човече, но и то толкова голямо, колкото светиите по черквите. То също постоя малко, а после отмина като другите нанякъде.

Но след като малко постоя и също отмина нанякъде, в хубавото прозорче на клетката, която беше закачена високо, много високо, на красивата кула се появи нещо страшно, но все пак красиво, въпреки че беше страшно. Това нещо, което се показа, беше нещо ужасно, но красиво, въпреки че беше страшно. Това нещо, което се показа, беше нещо ужасно, но красиво, това беше смъртта, сякаш изкопана от гроб, и тази смърт биеше една камбанка, но докато биеше камбанката, тя толкова се покланяше, че бе наистина ужасно, макар и красиво. Толкова звънеше и толкова се покланяше.

А когато се назвъня достатъчно и същевременно достатъчно се напокланя, вратичките се затвориха като духнати от вятъра и тази смърт, дето биеше камбанката и толкова се кланяше, докато я биеше, изчезна зад тези вратички. А горе пък, над голямата златна клетка закукурига един петел.

Въпреки че вратичките се затвориха и смъртта изчезна, а петелът изкукурига, хората, които стояха тук, продължаваха да гледат нагоре, като че ли вратичките отново трябваше да се отворят, а щом те гледаха нагоре, дето вратичките като че ли отново трябваше да се отворят, и Аничка Дребосъчето гледаше с тях натам, към красивата златна клетка, закачена горе.

После тези хора, които стояха тук, започнаха нещо да си шепнат и да се смеят, а щом красивите вратички на голямата златна клетка вече не се отвориха, те тръгнаха един насам, а друг натам, но пак спряха и отново погледнаха. Чак след това те тръгнаха един насам, а друг натам, трети накъде не знам, а също и заедно насам и натам.

И тъй като всичко беше много красиво, Аничка Дребосъчето погледна още веднъж нагоре, после надолу и още веднъж нагоре, после още няколко пъти надолу и още няколко пъти нагоре.

Чак след това си спомни, че трябваше да побяга още малко под високия черен свод и да сложи петачето на някоя плоча, но така, че Сламения Хуберт да не го види и все пак да го види.

Затова побяга малко, но само малко, а когато стигна под високия свод, сложи петачето на една плоча и погледна към оня висок стълб, за да разбере дали Сламения Хуберт вижда, или не вижда.

Както и да гледаше, Аничка не виждаше Сламения Хуберт и не знаеше дали той я вижда, или не я вижда. Тогава тя се обърна по посока на дългия коридор с високия черен свод, но едва обърнала се, тя съзря един голям, ама много голям прозорец. Зад него имаше нещо толкова чудно, че Аничка Дребосъчето забрави и петачето, и Сламения Хуберт. Само гледаше и се мъчеше да разбере какво би могло да бъде това толкова чудно нещо зад големия, ама много големия прозорец. Какво ли беше това?