Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (26)

Глава двадесет и шеста
в която Негърчетата се хващат за работа

Аничка Дребосъчето беше любопитна за каква работа ще се хванат тези Негърчета. Попита Най-големия брат:

— За каква работа ще се хванете?

— Трябва да засадим острова с чудотворна растителност.

— За какво служи чудотворната растителност? — попита Аничка Дребосъчето.

— За да ухае приятно — отговори й Най-големия брат.

— А не дава ли чудотворната растителност плодове?

— Не, не! — отговори й Най-големия брат.

— С какво тогава се храните? — попита Аничка, като леко пребледня. Щом като тяхната растителност не дава никакви плодове, може би се хранят с нещо ужасно. Аничка Дребосъчето се страхуваше да си помисли с какво ли се хранят. Кого пекат на скара, след като чудотворната им растителност не дава никакви плодове.

Най-големия брат й отговори:

— Храним се с уханието на чудотворната растителност!

— Но как можете да се храните с ухание?

— По време на сън!

— А как се храните по време на сън?

— Заспиваме, чудотворното ухание ни упойва и както сме така упоени, при нас пристигат храни и питиета, а ние се храним с тях.

— Ще дойдат ли и при мен храни и питиета, за да мога да утоля глада си с тях?

— Разбира се, но едва когато заспите.

— Само дали ще заспя? — каза Аничка.

— Цъфне ли чудотворната растителност, веднага ще заспите.

— Нека тогава да цъфне веднага!

— Най-напред трябва да засеем острова.

— А имате ли трактори?

— Какво е това трактори?

— Нещо по-голямо от локомотив.

— А какво е локомотив?

— Локомотивът тегли влака.

— Нямаме трактори — каза Най-големия брат, като се чудеше защо пък трябва да имат трактори.

— А плугове имате ли?

— Какво е това плугове?

— Плуговете са железни рала, с които се обръща земята.

— Значи нямаме плугове — каза Най-големия брат, като се чудеше защо пък трябва да се обръща земята.

— Нима земята е наопаки, че трябва да я преобръщаме?

— Разбира се, че е наопаки! — каза Аничка. — Семената са горе, а трябва да попаднат долу, за да могат да покълнат. Имате ли поне мотика?

Но Негърчетата нямаха дори мотика.

— Исках да ви помогна, но като нямате дори мотика, не знам как мога да ви помогна.

— Въпреки това можете да ни помогнете — каза Най-големия брат.

— С какво мога да ви помогна?

— С това, че ще ни гледате и ще се усмихвате!

Аничка Дребосъчето се зарадва, че може да помогне на Негърчетата в работата им. Гледаше ги и се усмихваше — толкова странно работеха.

Работеха така:

Първо правеха с пръст ямичка в скалата. След като я направеха, те запяваха:

Плодовита е земята ни

чак до свойте дълбини,

дава ни тя всичко на света

заедно със радостта!

Като си попяваха така над ямичката в скалата, всеки от тях изваждаше шишенцето си със сълзи и внимателно капваше в ямичката една сълза.

През това време всички пееха:

Избуи ти, болко, покълни,

в щастие ти се превърни,

разцъфти в хиляда цвята,

нека сме щастливи на земята!

Негърчетата пееха и правеха с пръсти ямички в скалите. После лак пееха и внимателно капваха по една сълзичка във всяка ямичка, след което отново запяваха.

На Аничка това много й харесваше. Гледаше ги и се усмихваше. Когато се усмихваше, небето беше чисто и синьо, като само тук-таме плуваше по някое облаче.

— Вие май се мръщите? — попита Аничка Дребосъчето Сламения Хуберт.

— Да, мръщя се — отговори Сламения Хуберт.

— Не бива обаче да се мръщите. Нима не виждате тези облачета по небето? Те са там, защото се мръщите.

— Как няма да се мръщя?

— Защо ще се мръщите?

— Никога не бях виждал Негри да отглеждат зеленчуци — каза Сламения Хуберт.

— Те отглеждат чудотворна растителност!

— Чудотворната растителност също е зеленчук!

— Ас какво тогава да се прехранват?

— С риболов, с лов на китове и на диви животни. Също биха могли да водят войни.

— Много се радвам, че не се занимават с риболов, с лов на китове и диви животни, както и че не водят войни!

— Иска ми се да водят воини!

— Вие сте лош! — рече Аничка Дребосъчето. — И как се мръщите! Вижте колко облачета има по небето! Това е само защото толкова се мръщите.

— Изглежда, че не ми обръщат много внимание — каза Сламения Хуберт.

— Какво? Не ви обръщат внимание ли? Нима не ви казаха: „Добре дошли! Ваши Негърчета.“

— Аз пък им отговорих: „Благодаря! Ваш Сламен Хуберт.“

— Да, но нищо не ги питахте.

— Ами като все вие говорите с тях!

— Можете да ги питате какаото искате.

— Ще ги попитам за риболова. Може би все пак се занимават с риболов — допълни Сламения Хуберт и се усмихна.

Едва усмихнал се, и едно облаче на небето се разтопи. После второ и трето. Накрая се разтопиха всички облачета по небето.

Докато облачетата се топяха. Негърчетата довършиха работата си и запяха:

Грейни, слънце, в този край,

нека се превърне в рай,

нека блика в него аромат,

да не страда никой в този свят!

Когато изпяха песента си, о, чудо!

От земята поникнаха хиляди малки цветчета и колкото повече се усмихваше Аничка Дребосъчето, толкова повече растяха цветята, докато станаха големи, много големи, кажи-речи огромни. Бяха толкова чудновати, че Аничка не издържа и се впусна да бяга, само и само да бъде по-близо до тези огромни цветя. Сламения Хуберт също не издържа и той се впусна да бяга, само и само да бъде по-близо до тази красота — толкова голяма и прелестна бе тя.

— Никога не бях виждала такива цветя! — рече Аничка Дребосъчето.

— А имат ли си имена? — попита Сламения Хуберт Най-големия брат.

— Как да си нямат! Имат си, и то какви! — отговори му Най-големия брат. После каза на Най-малкия брат да назове всяко цвете с името му.

Най-малкия брат много се зарадва, че именно той ще може да назове тези красиви огромни цветя с имената им. Той каза:

— Това чудотворно цвете, което прилича на чук, се нарича Див обущар.

— А защо се нарича така? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото непрекъснато се върти, сякаш кове пирончета.

— А как се нарича това червено цвете, което има две рогчета и си мята главата? — попита Сламения Хуберт Най-малкия брат.

— О, това е нашето Бодливо дяволче! Я го помиришете!

Сламения Хуберт помириса Бодливото дяволче. Когато се доближи до него. Бодливото дяволче надигна рогна и бодна Сламения Хуберт.

— Боли ли? — попита Аничка Дребосъчето.

— Никак даже! — каза Сламения Хуберт и бодна Бодливото дяволче. После Бодливото дяволче бодна Сламения Хуберт и така играта продължи.

Негърчетата се радваха, че на Сламения Хуберт толкова му хареса Бодливото дяволче, и подскачаха високо от радост.

— Мирише на свежи ягоди, дори и по-хубаво — каза Сламения Хуберт, когато се наигра с Бодливото дяволче.

— А как се казва тази светлосиня панделка, която така хубаво се развива и завива? — попита Аничка Дребосъчето Най-малкия брат.

— О, това е нашата Дантелена панделка! — отговори й Най-малкия брат, като прибави: — Пристъпете към нея и ще видите!

Тогава Аничка Дребосъчето пристъпи към Дантелената панделка. Когато се доближи до нея. Дантелената панделка започна да се увива около нея, докато я обви цялата, от главата до петите.

— Колко ви отива! — каза Сламения Хуберт.

И Негърчетата бяха на мнение, че Дантелената панделка отива на Аничка Дребосъчето и че дори много й отива. Така че Аничка Дребосъчето беше много доволна, че Дантелената панделка й отива.

— Как мирише Дантелената панделка? — попита Сламения Хуберт.

— Мирише на гардероб със сватбена рокля — каза Аничка Дребосъчето.

После Дантелената панделка взе да се размотава, докато се размота цялата, а пък Аничка Дребосъчето отиде със Сламения Хуберт да гледа разни други цветя.

А колко много бяха те!

Тук беше Снежнобялото отвориустенце, което все си отваряше голямата уста, сякаш се прозяваше. Миришеше на горчиви бадеми, но според Сламения Хуберт на сладко дърво, което Аничка Дребосъчето не познаваше. Може би наистина миришеше на сладко дърво.

Тук беше също и Сърбящото ухапване от бълха, което имаше косъмца като копривата, само че не пареше, а само малко сърбеше и същевременно миришеше като свещичка.

Тука беше и Астматичната кифла, напоена с кафе, и непрекъснато дишаше, при което от нея излизаше мирис на пържени филии.

Тук беше и Рошавия чибук. Той особено много се хареса на Сламения Хуберт. Изглеждаше наистина като чибук и когато Сламения Хуберт смукна от него, той изпусна един пискюл, който дълго вита из въздуха.

Освен това Най-малкия брат обърна внимание на Аничка Дребосъчето и на Сламения Хуберт върху чудотворното цвете на име Кънки без крака, което мирише на шоколадов бонбон. Когато Сламения Хуберт се качи на Кънките без крака, те веднага тръгнаха и започнаха да правят красиви кръгове, така че Сламения Хуберт хубаво се попързаля.

Аничка Дребосъчето също се попързаля едно хубаво и пише още да пита за други чудотворни цветя, например за Твърдоглавия дърводелец и за Гологлавата мида, но не можа да вземе думата. Сламения Хуберт я изпревари и попита Най-големия брат:

— Вие градинарство ли сте завършили?

— О, не! — отговори му Най-големия брат. — Ние сме завършили алпинизъм.

— Забелязах — каза Сламения Хуберт. — Учудва ме все пак, че не се занимавате с риболов, с лов на китове, на диви зверове и че не водите войни.

Най-големия брат подсвирна — толкова голямо беше учудването му. По-малките братя също подсвирнаха — и тяхното учудване бе много голямо. И Най-малкия брат подсвирна — неговото учудване беше също така голямо. След като подсвирнаха и толкова много се учудиха, Най-големия брат каза:

— Всичко това са го правили нашите прадеди. Защо трябва да го правим и ние?

— Откъде знаете, че са го правили вашите прадеди? — попита Сламения Хуберт.

— Как да не знаем? В палатката имаме Хроника от нашия прадядо, в която всичко пише.

— Бих искал да се запозная с вашата Хроника — каза Сламения Хуберт.

— Тогава ще ви прочета нещо от нея — каза Най-големия брат. Един от По-малките братя хукна към палатката за Хрониката и когато я донесе, Най-големия брат започна да чете. Ето какво прочете той: