Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (47)

Глава четиридесет и седма
в която Сламения Хуберт разказва колко й е лошо на тротинетката, когато си я купи човек

И така човек си купува тротинетка и тя вече е негова. Или в къщи се казва, че всички имат тротинетки, а само ти нямаш. Аз още нямам, а всички други имат. Кои са тези всички? И Хуберт ли? Хуберт не, а всички да! Но щом всички — тогава и Хуберт. После и Хуберт става като всички. Има тротинетка. Имам я.

Получих тротинетката вечерта. Защо не я получих сутрин? Вечер не се вижда добре, дори и всички лампи да светят. Добре, че имаме лампа, която се смъква. Смъквам я почти до земята и почвам да разглеждам тротинетката. Дори я помирисвам — тротинетката мирише хубаво. След това я поглаждам с ръка — толкова е гладка, по-гладка от гардероба, ама много по-гладка.

Подкарвам я в кухнята и веднага спирам. Когато никой не гледа, вкарвам я и в стаята и се катурвам. Не боли. След това сядам на земята и завъртам колелото. Така си играя на мелница и съжалявам, че е вечер… О, да беше вече сутрин! Щях да изскоча на улицата и щях да потегля с тротинетката като всички други. Щях да надам силен вик и да се спусна по нанадолнището.

Поне ще опитам какво е, като бутам тротинетката надолу по стълбите. О, чудесно е! Бутам тротинетката, а тя трополи като гръмотевица. Излиза домоуправителката, за да види какво гърми така, а когато вижда, че гърми тротинетката, иска да ми каже нещо, но после не казва нищо. Само малко блъсва вратата, а аз веднага тичам в къщи и си гледам тротинетката под спускащата се лампа.

Дори не ми се вечеря. Сега нищо не ми се яде. Ям, но не ми се яде. Гледам над чинията към тротинетката, която стои опряна о гардероба.

Страхувам се да не тръгне и затова оставям яденето и я слагам на земята. После се страхувам да не я настъпи някой и я подпирам до стената. Яденето ми изстива и аз не го изяждам. Казвам, че не съм гладен, отивам и сядам до тротинетката.

Дали да си напиша „Хуберт“ на тротинетката? О, не! Дори с молив няма да я докосна! После няма да е като нова. По-добре да напиша върху нея „Хуберт“ с пръст. Няма да се вижда и тротинетката ще си бъде пак нова. Но и с пръст няма да пиша по нея, нали не съм си измил ръцете след ядене и тротинетката после ще лепне. Отивам и си изтривам ръцете. После си ги насапунисвам, за да не лепне тротинетката. Ще избърша тротинетката, та никак да не лепне, а само да блести.

Защо трябва толкова рано да си лягам? Никак не ми се спи! А пък нощта е толкова дълга! Нощта е по-дълга от един ден и една нощ. Ами ако утре вали? Няма да мога да изляза с тротинетката на улицата. Как не обичам да си лягам! Човек никога не знае какво ще бъде на другия ден — например може да завали сняг. Но сняг няма да завали — няма да се сети.

Пея си:

Снегът не ще напада —

да пада май не му се пада.

Как може да завали, след като е лято? И утре ще е лято и ще се кара тротинетка.

Вече се събличам и ще си лягам. Слагам тротинетката на масата, за да мога да я гледам. Колко странна е отдалече! Като че ли няма колелце. После изведнъж загасват лампата. Виждам тротинетката в светлината на уличната лампа. Жалко, че загасиха! Стори ми се, че тротинетката се помръдна. Мръдна малко наляво, а после малко вдясно. О, колко страшно би било, ако ми избягаше през нощта. Но къде ще ми избяга? Заключили сме два пъти и сме пуснали райбера, така че тротинетката няма къде да избяга.

Ами ако през нощта у нас дойдат крадци и ми откраднат тротинетката? Ще викам „помощ“, докато събудя цялата къща.

Не мога да заспя. Обръщам се от една страна на друга и ми е топло. Отритвам пухения юрган и си подавам краката навън. После казвам на левия крак да се скрие, защото за нищо не служи. Всичко прави десният крак. Утре ще си сложа десния крак на тротинетката, ще вдигна левия, за да не ми пречи, и тръгваме.

Вдигам си краката в леглото и чакам с нетърпение утрешния ден. После намачквам възглавницата, за да лежа по-добре. Но както и да легна, все не е добре. Поне да не ми беше толкова топло! Защо не е ден, като е такава жега?

Тогава скачам от леглото и пипам тротинетката. Студена е. След това си лягам и заспивам. И вече е сутрин.

Бутам тротинетката по стълбите и тя дрънчи. Домоуправителката надниква от вратата и не смее да се сърди. Нали е бял ден и всеки може да си дрънчи с каквото си иска. Пред къщата потеглям и веднага падам. Обелих си ръката, но важното е, че не си излющих тротинетката. Опитвам да карам по тротоара. Става! Десният ми крак е на тротинетката, а с левия се отблъсквам. Вече запазих за малко равновесие, но веднага след това го загубих. О, колко е хубаво! Левият крак се издига нависоко, а десният пътува. За малко да попадна под един мотоциклет! Тротинетката щеше да стане на парчета.

Отивам в парка. Там има едни момчета и те викат:

— Хуберт има тротинетка!

Не им обръщам внимание. Десният ми крак е на тротинетката, а с левия се отблъсквам от пътечката. Няма да дам на никой да кара. След това давам на всички и никой не пада. Дори и аз вече не падам.

Когато тротинетката ми се излющва за първи път, аз съм толкова ядосан, че не мога да се понасям. Вече нямам нова тротинетка! Вече е излющена! Момчетата казват, че няма нищо, и ми показват своите тротинетки, които са целите излющени. Е, да, но те имат стари тротинетки, а старите работи не радват човека. Нека се излющи! Имах си нова тротинетка и толкова ме радваше, че беше чак ужасно! Тъкмо вече няма да ме радва чак толкова, щом като е излющена.

Самата тротинетка ме радваше повече, отколкото возенето с нея. Та аз дори не я карах, и то защото тя толкова ме радваше. Сега започва да ме радва карането на тротинетката, а за самата нея не се грижа толкова. Само от време на време изтривам по нея праха и пробвам колко е гладка.

Това е ужасно, колко кратка е радостта на хората! Всяко ново нещо остарява бързо. Следобед вече съм забравил, че имам нова тротинетка — толкова много я карам вече. Хър-ррр насам, хър-ррр натам! Само когато дойдат момчетата, които не бяха до обед в парка и които още не знаят, че имам тротинетка, тя пак ми се струва за малко нова. Толкова нова ми се струва, че дълго не мога да намеря мястото, където е излющена.

След това караме до вечерта.

Вечерта осветявам тротинетката, и пак я помирисвам. Но сега тя не мирише така хубаво като вчера — усещам праха и от него ми пресъхва гърлото. Вече не мога да душа тротинетката. Старите неща не миришат хубаво. А тротинетката вече не е нова. Слагам я на масата, но вече не я гледам така. Заспивам веднага.

На другия ден първата ми мисъл е дали не съм забравил да карам. Вече не я смъквам така внимателно по стълбите. Докъде ще стигне човек, ако трябва непрекъснато да внимава да не му се излющи нещо? И да ми се излющи тротинетката, важното е добре да ме вози. Вози ме така, като че ли я имам от миналата година!

Също ми се случва да я оставя да лежи на пътечката и да отида да си играя на друго с момчетата. Като се върна, тротинетката е пак на мястото си. На никой дори не му е хрумнало да ми я вземе или издраска. Само я карам, иначе не се грижа за нея. Особено когато съм сам, си казвам:

Що да късаме подметки,

като има тротинетки!

Лази Ежко, лази тежко,

с него двайсет тротинежки.

Днес за обед пак ще закъснея

зарад троти… все заради нея.

Що да късаме подметки,

като има тротинетки!

Не хаби, момче, подметките!

За какво са тротинетките?

Тротинетка караш ужким ти,

а пък газиш теменужките.

Тротинетки сто нарами,

все за господа и дами!

Това стихотворение се нарича „Тротинетка във всички варианти“. Беше написано на витрината в магазина за тротинетки. Научих го, когато всички имаха тротинетки, а само аз не.

Сега я имам и дори не знам къде е. Един ден тротинетката вече беше стара и ми омръзна. Когато си играех в стаята и когато тичах в кръг, така се спънах в нея, че чак ме заболя. „Напердаших“ я с кърпата и понеже в стаята ми пречеше, сложих я в коридора. В коридора е тъмно. Тротинетката беше в тъмното и така аз не си спомних за нея цели три дни. На четвъртия ден пак я карах, а след това тротинетката два дни стоя в банята. Когато я возех по стълбите, не си мислех за това, че я возя, а затова кой ще бъде в парка.

Един ден занесохме тротинетката на тавана. На тавана е тъмно, става течение и има мишки. Мишките са грозни и ме отвращават.

Преди да взема тротинетката в ръка, трябва да я избърша — толкова е прашна! Не я взимам често. Само понякога. Сега вече не обичам чак толкова да си играя с тротинетката. И да се намокри, все ми е едно! Като се намокри, ще изсъхне. Като се излющи, ще бъде излющена.

Та такива ми ти работи с моята нова тротинетка. Такава е съдбата на всяка тротинетка, когато си я купи човек.