Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (42)

Глава четиридесет и втора
в която Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето търсят четвъртото колело

Зад врата номер едно имаше една стая. В тази стая имаше само две ниски столчета, а пред тях лежеше нещо чудновато. Сламения Хуберт помисли, че е някакво непознато животно, обаче Аничка Дребосъчето му каза, че е събувалка.

— За какво служи събувалката? — попита Сламения Хуберт.

— Събувалката служи за събуване — каза Аничка Дребосъчето.

— Значи трябва да се събуем? — каза Сламения Хуберт.

— Защо?

— Защото тук има събувалка!

— Да не би да си лягаме да спим, че ще се събуваме? — каза Аничка Дребосъчето.

— Вие сте забравана!

— Пак ли ми го казвате?

— Разбира се, защото пак забравихте нещо.

— А какво?

— Че сме с обувки!

— Не си спомних, че сме с обувки, но не съм забравила! — каза Аничка Дребосъчето.

— Да седнем! — каза Сламения Хуберт и като каза това, всеки от тях седна на едно ниско столче.

— Интересно защо трябва да си събуваме обувките?

— Намираме се в почтена къща и ако не се събуем, ще внесем много кал — каза Сламения Хуберт.

— Мислите ли, че сме в почтена къща? Аз пък си мислех, че тази къща е по-скоро страшна, отколкото почтена — отговори Аничка Дребосъчето.

Но Сламения Хуберт държеше на своето. Каза, че са в почтена къща, макар тя да е и страшна. Той опря в събувалката първо единия си крак, а после и другия. Докато преброи до три, събувалката го събу, и то така хубаво, че Сламения Хуберт направо се зарадва. След това събувалката събу и Аничка Дребосъчето също така хубаво и така бързо, че тя направо се зарадва.

Веднага щом ги събуха, високите чак до колене обувки се подредиха по две и потеглиха.

— Пак ли? — каза Аничка Дребосъчето и въздъхна: — Само дано не прилепнем пак към земята!

Сламения Хуберт веднага опита дали пак не е прилепнал към земята и понеже се оказа, че не е, каза на Аничка Дребосъчето, че тези обувки може да ги водят нанякъде и предложи да тръгнат след тях. Аничка Дребосъчето не възрази нищо. И така те тръгнаха след двата чифта обувки към края на стаята до една малка желязна врата. На вратата имаше табелка с надпис:

ЛАБИРИНТ

— Изглежда ще ви изчезна! — каза Сламения Хуберт.

— Защо ще ми изчезнете?

— Защото ще влезем в лабиринта!

— Тогава по-добре да не влизаме! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — По-скоро ме интересува съдбата на трикракото пиле, отколкото лабиринта.

— И мен би ме интересувало едно трикрако пиле. Двукрако обаче не ме интересува! — каза Сламения Хуберт и отбеляза: — Тук няма никакво трикрако Пиле! Та нали третото му краче е у вас. Или може би сте го загубила?

— О, не! Тук е! — каза Аничка Дребосъчето и почука с крачето на малката желязна врата, която бе пред тях.

Но като почука така между другото с крачето на трикракото Пиле, вратата изведнъж се отвори и от полумрака, който се откри зад нея, се чу песен. Там някъде в полумрака някой пееше следната песен:

В тайнствения замък

има един камък,

под камъка пищялка —

тя буди Русалка!

Колкото повече Аничка Дребосъчето слушаше тази песен, толкова повече й се искаше да навлезе в полумрака, където пееше тънкото гласче.

— Виждал ли сте някога Русалка? — попита Аничка Дребосъчето Сламения Хуберт.

— Ами не! — призна си Сламения Хуберт и отбеляга, че Русалките не го интересуват чак толкова. После каза: — Ако и Русалката е такова злорадо същество като трите Сирени, не държа да се запознавам с нея.

Но Аничка Дребосъчето с удоволствие би се запознала с нея и затова веднага след като двата чифта обувки навлязоха в полумрака, където пееше тънкото гласче, и тя навлезе след тях, като хвана Сламения Хуберт за ръката, сякаш искаше да го подкани и той също да навлезе.

Но едва навлезли, малката желязна врата хлопна зад гърба им и настъпи непрогледна тъмнина.

— Виждате ли! Това е защото искахте да се запознаете с Русалката! — каза Сламения Хуберт.

— Вие обаче искахте да влезем в лабиринта, а не аз! — бранеше се Аничка Дребосъчето.

— Тогава още не знаех, че е лабиринта има Русалка. Ако знаех, щях доста да си помисля дали да влизам.

— Дръжте се за мен, за да не се загубим! — молеше Аничка.

— Аз току-така няма да се загубя! — отговори й Сламения Хуберт и каза: — Ако веднага не настъпи светлина, ще обявя дуел на тъмнината.

Едва доизрекъл и о, чудо! Изведнъж отнякъде се появи и се разля около тях такава ослепителна светлина, че Сламения Хуберт чак присви очи — толкова бе силна тази светлина. А пък Аничка Дребосъчето така се изплаши, че направо затвори очи.

Но каква бе уплахата й, когато ги отвори. Не ги отвори само тя, а още сто или хиляда други Анички, с които си приличаше като две капки вода и които стояха навсякъде около нея, където и да погледнеше. До Аничките беше пълно със Сламени Хуберти и те бяха точно толкова, колкото и Аничките. И всички тези Сламени Хуберти така се смееха, че чак се късаха от смях.

— Как сме успели така да се размножим? — възкликна Аничка Дребосъчето и всички останали Анички възкликнаха заедно с нея.

След като възкликнаха така, всички Сламени Хуберти им отговориха:

— Намираме се в огледалния лабиринт. Свършено е с нас!

— Защо да е свършено? — попитаха всички Анички едновременно.

— Защото няма да открием изхода! — казаха всички Сламени Хуберти едновременно.

— Това е, защото искахте да обявите дуел на тъмнината — казаха Аничките.

— Това е, защото ми казахте за какво служи събувалката! — отговориха Сламените Хуберти.

— Какво общо има събувалката с всичко това?

— Събувалката има общо с обувките!

— Къде са обувките? — попитаха всички Анички.

— Доведоха ни и изчезнаха — отговориха всички Сламени Хуберти. Те също така отбелязала, че няма да стоят на едно място като замръзнали, а ще тръгнат да търсят изход.

И така всички Сламени Хуберти, както си ходеха, взеха да пеят и изпяха следната песен:

Не твърдете: „Ще те смажа!“

Мускулите си ще ви покажа!

Право гледай и се изправи!

Раз, два! В крак върви!

Не твърдете, че съм глупав,

че веднага ще ви ступам!

Право гледай и се изправи!

Раз, два! В крак върви!

Не твърдете, че съм хлабав,

ще ви дам да разберете, баби!

Право гледай и се изправи!

Раз, два! В крак върви!

Не твърдете, че ще ме унищожите!

Скъпо за зова ще си платите!

Право гледай и се изправи!

Раз, два! В крак, във крак върви!

Така както си пееха, ходеха насам-натам, наляво-надясно и напред-назад, всички тези Сламени Хуберти изведнъж някъде изчезнаха. А когато изчезнаха някъде, заедно с тях изчезна и първият Сламен Хуберт, този, който така обичаше да казва: „Никого не бих съветвал!“ и който обичаше на всеки да обявява дуел!

Колко страшно беше, когато всички тези Сламени Хуберти изчезнаха! Когато изчезнаха, тук останаха само Аничките, които не знаеха какво да правят. И понеже не знаеха какво да правят, те взеха да чупят ръце и да нареждат, ама много да нареждат. Ето как нареждаха:

Жалко, жалко е за нас,

непослушалите вас,

о, деца с бърдученца,

котенца и кученца,

кукльовци и куклички,

станахме на баби,

помогнете ни бе, жаби,

хоп! хоп! през въртоп,

един трябва да изчезне

като поп!

Както си нареждаше Аничка Дребосъчето и както сочеше онази Аничка, на която се бе паднало да си отиде, същата тази Аничка посочи към нея и останалите Анички започнаха да сочат една към друга, като че ли всяка една показваше на другата, че на нея се е паднало да си отиде. И тъй като тези Анички сочеха към Аничка Дребосъчето, тя направи „хоп! хоп! през въртоп“ и като направи така, всички Анички изведнъж изчезнаха, а пък Аничка Дребосъчето се озова на един красив балкон до Сламения Хуберт, който така се смееше, че чак се превиваше от смях.

На какво се смееше Сламения Хуберт? На какво толкова се смееше?

Смееше се на една Маймунка, която седеше на балкона в едно голямо кресло и бродираше. Ама колко смешно бродираше тази Маймунка! Ту гледаше към иглата, ту към конеца и не знаеше дали трябва да вдене конеца в иглата, или иглата в конеца. Колко усилия й струваше, докато реши и вдене конеца в иглата. Когато най-после го вдяна, тя направи три шева, конецът се измъкна и Маймунката отново се замисли дали да вдене конеца в иглата, или иглата в конеца.

Тази Маймунка бе толкова увлечена в бродирането, че дори не забеляза Сламения Хуберт, въпреки че така се смееше, та чак се превиваше от смях. А когато на балкона дойде Аничка Дребосъчето, Маймунката и това не забеляза, толкова беше увлечена в бродирането.

Понеже бе така увлечена в бродирането, Сламения Хуберт даде знак на Аничка Дребосъчето да не вдига шум и след като й даде знак, съвсем внимателно, крачка по крачка се приближи към креслото, хвана дългата опашка на бродиращата Маймунка и завърза тази опашка към парапета на балкона.

Аничка му махаше заканително да не прави това, но тази работа никак не й помогна. Даже я хвана смях на Маймунката, която хич и не предполагаше, че опашката й е завързана за парапета на балкона, а продължаваше да си бродира.

След като Сламения Хуберт провери дали маймунската опашчица е достатъчно здраво завързана, за да не се развърже, той пристъпи към Маймунката, постави на главата си своето петаче, след това го свали, както се сваля шапка, дълбоко се поклони и каза:

— Лека нощ!

Каза лека нощ, защото Маймунката започна някак да подремва над своята бродерия, та затова реши да й каже „лека нощ“.

Когато чу това, Маймунката замига с очи, опули се, направи няколко гримаси и протегна лапичка към Сламения Хуберт, а в нея блестеше иглата.

Сламения Хуберт отстъпи с една крачка назад, отново се поклони на Маймунката и каза:

— Мисля, че още не съм ви се представил. Аз съм Сламения Хуберт.

Маймунката, вместо да поблагодари на Сламения Хуберт за поклона, му направи ужасна гримаса и вдигна лапичка, като че ли искаше да го изгони. Сламения Хуберт не се обиди. Хвана Аничка за ръката и вежливо каза:

— А това е Аничка Дребосъчето, ако искате да знаете!

Като чу това, Маймуната направи горделива гримаса, присви очи и дълго мери Аничка с поглед, така че на Аничка Дребосъчето й стана смешно. След като я измери с поглед, Маймунката вдигна лапичка и й се закани.

— Вие си мислите, че ще ни заплашвате? — каза Сламения Хуберт и веднага добави: — Ако ни заплашвате, тозчас ще ви обявя дуел!

Когато Сламения Хуберт каза това, Маймунката подскочи като убодена с шило и поиска да се хвърли върху него. Но когато подскочи, тя изписка и се обърна, за да види кой я държи така, че да не може да се хвърли на Сламения Хуберт.

Когато се обърна и забеляза, че опашката й е привързана към парапета на балкона, тя така се изненада, че от изненада изпусна бродерията си.

Сламения Хуберт се наведе, вдигна бродерията и я разгърна, за да види какво всъщност бродираше Маймунката.

Когато я разгърна, той подсвирна с уста, както подсвиркваха малките Негърчета, а по-късно малките бели братя и каза на Аничка:

— Познайте какво бродираше!

— Знаменце! Нали виждам! — отговори Аничка Дребосъчето.

— Но какво бродираше по него?

— Цветчета?

— Ами, цветчета!

— Звездички?

— Ами, звездички!

— Сърчица?

— Ами, сърчица!

— Маймунска главичка?

— Ами, маймунска главичка!

— Тогава се предавам и искам сам да ми кажете какво е бродирала — каза Аничка Дребосъчето.

— Бродираше надпис — каза Сламения Хуберт.

— Какъв надпис?

— Ужасен надпис! Надпис, който всичко изяснява!

— Прочетете ми го!

Сламения Хуберт прочете:

„НА ЧУДОВИЩЕТО ЗА РОЖДЕНИЯ МУ ДЕН!“

— На чудовището!

— Да, на чудовището! Можете да си го кажете и на срички.

Аничка Дребосъчето си го каза сричка по сричка:

— На чу-до-ви-ще-то за рож-де-ния му ден!

— Интересно, кое ще е това чудовище? — каза Сламения Хуберт. Не го каза толкова на Аничка, колкото на Маймунката.

Когато й каза това, Маймунката започна така да се мята, че разклати целия балкон.

— Само да не откъсне парапета! Дори не знаем какво има долу! — каза Аничка Дребосъчето.

Тогава Сламения Хуберт се наведе през парапета, за да провери какво има долу.

— По-добре не поглеждайте надолу! — каза той на Аничка и добави: — Отдолу има огромна пропаст. Свят ми се зави, като погледнах в нея.

Когато Сламения Хуберт каза, че му се е завил свят, когато е погледнал в пропастта, Маймунката взе да се кикоти, при което така се зъбеше, че Аничка тръпки я побиха.

— Ще дойдете с нас и ще ни представите Чудовището! — каза Сламения Хуберт. — Или ще ви оставим завързана тук!

Но Маймунката само се кикотеше и продължаваше да се зъби ту на Аничка, ту на Сламения Хуберт.

— Все пак ще се съгласите и за вас ще се намери цяр! — каза Сламения Хуберт.

— Но какво ще се намери? — каза уплашено Аничка Дребосъчето.

— Може би някое заклинание?

— Кое?

— Ето това!

Сламения Хуберт каза:

За сетен път да ви разкрия —

о, правя аз магия!

Но това не подейства на Маймунката.

Тогава Сламения Хуберт опита дали не й действа мърморенето или пък дуелирането пред очите й. Когато и това не подейства, той се сети, че може би ще подейства крачето от Пилето.

— Не сте ли загубила крачето на трикракото Пиле? — попита Сламения Хуберт.

— Тук е! Какво искате да правите с него?

— Искам да опитам дали случайно не действа на Маймунката.

Щом чу това, Маймунката се сви, престана да се зъби и вече не правеше гримаси.

— Действа ли ви крачето от трикракото Пиле или не? — попита Сламения Хуберт Маймунката.

Маймунката гледа известно време в земята, а след това кимна с глава, че крачето от трикракото Пиле й действа. След като кимна с глава. Сламения Хуберт й каза строго:

— А къде е колелото?

Маймунката се поколеба, но когато я попита още по-строго къде е колелото, тя малко подскочи, взе да търси нещо с лапичка и след кратко двоумене подаде на Сламения Хуберт едно колелце от часовник.

— Знаех си, че тук някъде трябва да има колелце! — каза Сламения Хуберт.

— Не сте си мислил обаче, че това колелце ще бъде от часовник! — каза Аничка Дребосъчето.

— Не съм си мислил, че колелцето ще бъде от часовник, а и това, че колелцето е от часовник, няма значение. Важното е, че има колелце и това е! — каза Сламения Хуберт, като вече любопитстваше какво ли Чудовище има тук.

— Сега ще ви отвържа и ще ни представите на Чудовището! — каза той на Маймунката и добави: — И да не се опитате да ни избягате. Никого не бих съветвал!

Но Маймунката се държеше покорно и почтително, гледаше в земята, като че ли се разкайваше, и Сламения Хуберт я отвърза. После й каза:

— Водете ни!

И Маймунката ги поведе. Къде ги поведе? Накъде ли ги поведе?