Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (28)

Глава двадесет и осма
в която Аничка Дребосъчето се досеща защо Негърчетата имат толкова чудновата Хроника.

Когато Най-големия брат дочете Хрониката, Сламения Хуберт му каза:

— Вашият прадядо не е ли бил случайно шегобиец?

— Защо случайно?

— Ами например като си е пийвал.

— Какво да си пийва?

— Какво ли? Например горчиви сълзи.

— Ако си беше пийвал горчиви сълзи, щеше много зле да свърши.

— Какво щеше да му стане?

— Щеше да се превърне в Незабравка-шишко.

— Какво е Незабравка-шишко? — попита Сламения Хуберт.

Най-големия брат помоли Най-малкия брат да обясни на Сламения Хуберт какво е Незабравка-шишко. Най-малкия брат каза:

— Незабравката-шишко е чудотворно цвете, което прилича на буренце със сини точици и мирише като изгоряла къдрица.

— Има ли тук някъде Незабравка-шишко? — попита Сламения Хуберт.

— О, не! — каза Най-малкия брат. — Никой от нас не е пил горчиви сълзи и затова тук няма Незабравка-шишко.

— А пил ли е някой някога горчиви сълзи? — попита Сламения Хуберт.

— Никой никога! — отговори му Най-малкия брат.

— Тогава откъде знаете, че Незабравката-шишко е чудотворно растение?

— Знам го във ваша чест.

— Защо пък точно в моя чест?

— Защото вие измислихте горчивите сълзи.

— Наистина ги измислих — каза Сламения Хуберт, доволен, че ги беше измислил. Той каза: — Ако някой си пийне, ще се превърне ли в Незабравка-шишко?

— Разбира се — каза му Най-малкия брат.

— Значи вашия прадядо не е бил случайно шегобиец — каза Сламения Хуберт на Най-големия брат.

— Сигурно не случайно — отговори Най-големия брат.

— Може все пак да е бил шегобиец, макар и не случайно.

— Защо мислите така? — попита Най-големия брат.

— Защото тази ваша Хроника е нещо чудновата. Не е ли нещо чудновата тяхната Хроника? — попита Сламения Хуберт Аничка Дребосъчето.

— И на мен ми се струва, че Хрониката им е нещо чудновата — отговори Аничка Дребосъчето.

— Защо ви се струва нещо чудновата? — попита Най-големия брат.

— Как са могли да отидат при магьосника онези, които били глътнати от кита?

— Сигурно строени по двама — каза Най-големия брат.

— Единствено така! — каза Сламения Хуберт и добави: — Помислих, че са вървели в колона по един, а тогава китът нямаше да ги пусне. Щеше да си затвори устата и нямаше да ги пусне. Когато са вървели по двама, изглежда единият му е отварял устата, а другият е минавал. Когато вече е минавал, взимал е и първия със себе си.

— Разбира се, сигурно е било така — каза Най-големия брат.

— И все пак не ви ли е малко объркана Хрониката? — попита Сламения Хуберт.

— Как да не е объркана! — отговори Най-големия брат и добави: — Нашата Хроника е объркана, защото прадядото ни се е казвал Обърков.

— Значи и вие се казвате Обърков — поиска да узнае Сламения Хуберт.

— Казвам се, но само понякога.

— Кога например?

— Например сега.

— Защо пък точно сега?

— Защото обърках Хрониката, докато я четях.

— Обърканата Объркова Хроника трябва да е чудновата, няма как! — каза Сламения Хуберт.

Аничка съжаляваше, че точно сега Най-големия брат трябва да се казва Обърков, и тъй като съжаляваше, каза:

— Аз мисля, че точно сега не се казвате Обърков!

— А защо точно сега не се казвам така? — попита Най-големия брат.

— Защо точно сега да не се казва така? — попита Сламения Хуберт.

— Защото не е по-объркан от всички нас.

— Дали пък не сме всички объркани? — попита Сламения Хуберт.

— Разбира се, че всички сме объркани. Нима сега не сте объркан? — каза Аничка Дребосъчето на Сламения Хуберт.

— Струва ми се, че точно сега съм малко объркан.

След като си призна това, Сламения Хуберт леко се прозина. Както се прозина, той попита По-малките братя:

— Не ви ли се струва. По-малки братя, че и вие сте малко объркани?

— Да, струва ни се, че и ние сме малко объркани.

След като По-малките братя си признаха, че са малко объркани, всички се прозяха. Така се прозяха, че всичко наоколо порозовя — толкова им бяха розови езиците, когато се прозяваха.

После Сламения Хуберт попита Най-малкия брат дали не мисли, че и той е малко объркан. Най-малкия брат си мислеше така и когато си го призна, също се прозина, но така, сякаш гълташе пламък — толкова му бе червен езикът, когато се прозяваше.

Когато всички си признаха, че са малко объркани, и когато всички се прозяха, на Аничка също й се прииска да се прозее. Тя обаче се засрами при мисълта, че трябва да се прозява пред Сламения Хуберт, пред Най-големия брат, пред толкова По-малки братя, че и пред Най-малкия брат. Тогава тя прикри с ръка устата си, за да не се прозее, и не се прозя.

Вместо да се прозее, тя каза:

— Знам защо всички сме малко объркани.

— Защо? — попитаха всички и се прозяха.

— Защото чудотворните цветя малко ни опияниха — каза Аничка Дребосъчето.

Всички се зарадваха, че знаят защо са малко объркани, а Сламения Хуберт попита Най-големия брат:

— Когато ни мине объркването, ще ни прочетете ли още веднъж Хрониката на вашия прадядо, но не объркано?

— Ще ви я прочета отзад напред — каза Най-големия брат.

— Радвам се! — каза Сламения Хуберт.

След това всички се прозяха. И Аничка Дребосъчето също се прозя, но се засрами и каза:

— Защо ли човек се прозява?

— Не знаете ли? — каза Най-големня брат.

— Наистина не знам.

— Кой знае? — попита Най-големия брат.

— Аз! — каза Най-малкото Негърче и три пъти се прозя.

— Защо?

Най-малкия брат каза:

— Човек се прозява, за да може езикът му да покаже, че се готви за ядене.

И той се прозя.

— Значи успях да дочакам яденето — каза Аничка Дребосъчето.

Усети, че клепачите й натежават. Тъй като езикът й все повече се готвеше за ядене, тя няколко пъти се прозя и вече не се срамуваше.

Чудотворните цветя миришеха. Колко хубаво миришеха! Миришеха така хубаво, че чак започна да се смрачава. В здрача обаче светеше някаква бяла светлина, толкова бяла, че заслепяваше очите. На тази бяла светлина Дивия обущар ковеше пирончета, Дантелената панделка се развиваше и навиваше, Снежнобялото отвориустенце отваряше голямата си уста, Сърбящото ухапване от бълха миришеше на свещичка и Астматичната кифла непрекъснато дишаше. Беше толкова хубаво, че Аничка Дребосъчето на моменти хич и не мислеше, а само виждаше светлината и чудотворните цветя, усещаше опияняващия мирис.

Най-големия брат замахна с ръка, но някак несигурно, все едно че изобщо не махна, и всички тези малки Негърчета, които бяха тук, се приготвиха да изпеят нещо за лека нощ, но също така несигурно, все едно че изобщо не се бяха приготвили.

И все пак те се приготвиха и запяха. Този път тяхното пеене не беше по ноти. И тъй като не беше по ноти, то не беше и в ритъм. Те пееха:

Лека нощ, всичко!

Лека нощ, цял свят!

Лека нощ, милиони гласчета на птици!

Лека нощ, бълхо, време е за сън!

Свирят звездите като клюнчета птичи.

Месец гърми като тъпан.

Всичко хубаво, топче!

Само не се търкулвай много далече!

Всичко хубаво, копчета мои!

Нека утре да ви намеря на място!

Всичко хубаво, твърда коричке!

Канят ни на голямо угощение.

Целият свят ще замине със влак.

Новият свят ще дойде по всички релси.

Всичко хубаво, овче звънче!

Лека нощ, всичко!

Сламения Хуберт седна на една скала, а тази скала взе да става все по-мека и по-мека, сякаш бе пухен юрган. Както Сламения Хуберт си седеше на тази скала, която ставаше все по-мека и по-мека, сякаш бе пухен юрган, той усети, че очите му се затварят.

Когато очите му се затвориха почти напълно, ненадейно му хрумна нещо, което беше толкова ненадейно, че Сламения Хуберт отвори очи и каза:

— Заключихте ли?

— Кой? — попитаха всички тези малки Негърчета и отвориха очи.

— С ключ!

— Къде?

— Вчера!

— Как?

— Случайно!

— Кого?

— Два пъти превъртяхте с ключа!

— Ама че работа!

— Естествено!

— Кое, какво?

— Тогава всичко е наред.

Сламения Хуберт беше доволен, че всичко е наред. Аничка Дребосъчето се бе сгушила, отворила леко уста, сякаш искаше още нещо да каже, но не каза нищо и заспа като къпана.

И Сламения Хуберт заспа като къпан. И малките Негърчета заспаха като къпани.

Всички спяха. А какво ставаше с тях, докато спяха? Какво ли ставаше с тях?