Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (23)

Глава двадесет и трета
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт несъмнено слизат на спирка, на която не трябва

По всяка вероятност влакът минаваше през тунел — толкова беше тъмно. Когато експресът най-после спря, капакът на кутията изхвърча, сякаш вече бе дошъл краят на пътуването. Щом капакът на кутията изхвърча, Сламения Хуберт се ослуша дали ще извикат името на гарата, а също дали няма да викат: „Топли кренвирши, моля!“, „Лимонада, моля!“, „Екстра пиво!“.

Не викаха нито името на гарата, нито „Топли кренвирши, моля!“, нито „Лимонада, моля!“, нито „Екстра пиво!“. Странна гара трябваше да е това, щом дори името й не съобщаваха. Сламения Хуберт се надигна, за да види що за странна гара е това, но едва надигнал се, той веднага изскочи от кутията си — толкова чудно и необикновено нещо видя, че остана изненадан.

И Аничка Дребосъчето слезе.

Едва слезли, влакът се раздвижи и замина. Те дълго се оглеждаха и много се чудеха. На какво се чудеха? На какво ли се чудеха?

Учудваше ги, че не са на перон и че наоколо не се вижда нито гара, нито град, та дори и село. Навсякъде около тях имаше само скали — голи и изпръхнали, а под тях бучеше нещо много странно.

— Изглежда сме слезли на спирка, на която не трябва.

— А коя е спирката, на която трябваше да слезем? — каза намръщено Сламения Хуберт.

— Не зная — призна си Аничка Дребосъчето.

В този миг се чу гърмеж, а след него втори и трети. После се чуха още няколко гърмежа.

— Имахме щастие! — отбеляза Сламения Хуберт.

— Защо да сме имали щастие?

— Вижте какво става!

— Какво става? — попита Аничка Дребосъчето.

— Стрелят по забавния експрес.

Наистина стреляха по забавния експрес. Аничка не знаеше откъде стреляха по него, но все пак стреляха по него. Забавният експрес подскачаше от една релса на друга. При всеки гърмеж леко се отклоняваше, а после пак подскачаше от една релса на друга. След като подскача така известно време, се чу още един силен, много силен гърмеж и забавният експрес се прекатури.

— Наистина имахме щастие, че слязохме на спирката, на която не трябваше! — каза Аничка.

— Имахме адско щастие! — каза Сламения Хуберт.

— Не споменавайте ада! — помоли Аничка.

— Защо да не го споменавам?

— За да не ни се случи нещо лошо.

— Случи ни се най-лошото, което можеше да ни се случи — рече Сламения Хуберт и се присви.

Аничка Дребосъчето също се присви. Искаше да попита кое е най-лошото, което им сее случило, но в този миг забеляза как към линията се приближи групичка малки черни човечета, които се нахвърлиха върху голямата кутия, в която пътуваше Сламения Хуберт, и я разкъсаха на парчета.

— Негри! — каза Сламения Хуберт и сви юмруци.

— Какво ще правим? — попита Аничка.

— Ще изчакаме! — хладнокръвно обяви Сламения Хуберт.

И те изчакаха. А докато изчакваха, Аничка Дребосъчето разглеждаше групичката Негърчета. Те бяха полуголи и държаха в ръцете си дълги копия. Някои от тях носеха пушчици, а останалите стояха ей тъй, с голи ръце, и късаха голямата кутия на парчета.

След като я разкъсаха, хванаха се всички за ръце и взеха да скачат, като същевременно си пееха:

След като си попяха и след като поскачаха, те седнаха на земята, вдигнаха някакви тръби и изсвириха точно това, което бяха изпели.

Така хубаво го изсвириха, че Аничка Дребосъчето едва се въздържа да не заподскача също — толкова хубаво го изсвириха.

— Сигурно не са лоши, щом свирят така хубаво! — рече Аничка на Сламения Хуберт.

— Ще видим!

— Кога ще видим?

— Когато ни открият.

— Мислите ли, че ще ни търсят?

— Разумно е!

— За мен не е разумно! Аз бих отишла при тях, след като свирят така хубаво.

— Отивайте! — каза обидено Сламения Хуберт.

— А на вас къде ви се иска да идете?

— Аз бих отишъл да си търся скривалище в скалите, а след това ще тръгна да търся корени.

— Какви корени?

— Корени на растения. С какво ще се храним тук?

— Ял ли сте някога корени от някакво растение?

— Никога.

— А пък аз съм яла.

— Как изглеждаше този корен?

— Дебел и зачервен. Нарича се морков.

— Значи морковът е корен? Затова не го обичам. Никога не съм знаел защо не го обичам. Е, щом морковът е корен, вече разбирам защо не го обичам.

— Морковът е вкусен корен. Тук може и да няма по-вкусни корени от него.

— Тогава няма да събирам корени.

— Ас какво искате да се храните, ако не с корени?

— Не искам да се храня! По-скоро ще умра от глад, отколкото да ям моркови.

— Няма да ви оставя да умрете от глад!

— Какво смятате да направите?

— Ще отида при Негрите и ще ги помоля да ни дадат нещо за ядене.

— Тези Негри нещо много ви харесват — каза засегнат Сламения Хуберт.

— Да, харесват ми, харесват ми!

— Тогава край с вас!

— Защо да е край с мен?

— Защото ви харесват.

— Не ви разбирам.

— Щом като ви харесват, вие ще отидете при тях и те ще ви опекат на скара.

— Не вярвам! — каза Аничка Дребосъчето.

— Не вярвате, защото ви харесват.

— Щом като те ми харесват, може би и аз ще им се харесам и няма да ме опекат на скара.

— Тогава вървете при тях! — каза Сламения Хуберт и легна на една скала.

— Ще отида, щом толкова се мръщите — каза Аничка Дребосъчето и тръгна.