Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (21)

Глава двадесет и първа
в която е доказано правилото, че всяко шушу-мушу е дяволска работа

Както си вървеше Аничка Дребосъчето и както си вървеше Сламения Хуберт, гласовете на животните взеха да се губят, докато съвсем изчезнаха. Когато изчезнаха съвсем, отнякъде се дочу силен шепот. Все едно че шепнеше цял клас ученици, само че още повече — толкова силен беше този шепот.

Докато Аничка Дребосъчето се оглеждаше, за да види откъде би могъл да идва този силен шепот, Сламения Хуберт забеляза нещо блестящо и обърна вниманието на Аничка Дребосъчето към него. Какво беше това? Какво ли беше това? Беше блестящо като коледна елха, чиито клони се извиват под тежестта на красиви и бляскави неща, а същевременно толкова много шепнеше!

— Какво ли е това? — попита Аничка Дребосъчето Сламения Хуберт.

— Не искате ли сама да познаете?

— Защо трябва сама да познавам?

— Защото вече сте достатъчно голяма.

Аничка Дребосъчето се зарадва, че е вече достатъчно голяма, и затова поиска да познае сама каква е тази бляскава красота.

— Това е май стъклена елха — каза тя.

— Гледайте по-добре и ще видите, че не е стъклена елха.

Аничка Дребосъчето взе да гледа по-добре и видя, че не е стъклена елха.

— Това е храст от вода — поправи се тя.

— Можеше да бъде храст от вода, но въпреки това е фонтан — каза й Сламения Хуберт.

Наистина беше фонтан.

Водата бликаше нагоре на дълги струи, тези струи се огъваха и тя падаше долу на малки капчици. И това непрекъснато се повтаряше — водата бликаше нагоре на тънки струи, а когато те се огъваха, тя падаше долу на малки капчици. От всичко това на човек чак свят му се завиваше и се чуваше силен шепот, по-силен от шепота на цял клас ученици и по-силен от шепота на дърветата.

На Аничка й се стори, че шепне:

Шия, шия звездни облекла

и ще ги пошия със игла,

цялата от злато със конец,

който е от перлички венец,

като го пошия,

аз ще се напия

със водица чиста, със водица чиста,

във която светят златните мъниста,

капчиците златни, ето —

златните звездички на небето.

Когато Аничка Дребосъчето каза на Сламения Хуберт, че чува тези думи от фонтана, Сламения Хуберт каза:

— Всяко шушу-мушу е дяволска работа. Но ще видим.

— Какво ще видим?

— Дали е дяволска работа.

— Това, което шепне фонтанът ли?

— Да, и изобщо дали шепне.

— Нима не чувате този силен шепот?

— Как да не го чувам! Само че не чувам думи.

— Струва ми се, че съжалявате за това.

— Разбира се. Аз много държа на думите.

— Аз ги чух — отбеляза Аничка Дребосъчето.

— На такива думи не държа.

— А на какви държите?

— На думи, които ще ми кажат нещо за моята сламена шапка.

— Мислите, че фонтанът се интересува от сламената ви шапка?

— Да, мисля.

— А защо си мислите?

— Фонтанът е все пак вода. А моята сламена шапка падна във водата. След като фонтанът е вода, би трябвало да знае какво става с моята сламена шапка.

— Много ще се радвам, ако фонтанът знае какво става с вашата сламена шапка.

— Защо?

— За да не мислите непрекъснато за нея.

— Хубаво щеше да бъде, ако не трябваше непрекъснато да мисля за нея.

— Тогава ще слушаме, ама много отблизо, какво си шепне фонтанът — каза Аничка.

И те се заслушаха. Но слушаха от много близо.

— Мисля, че вече чух нещо — каза Аничка.

— Какво чухте?

— Чух думите: суши се, суши се.

Сламения Хуберт се заслуша, но от много близо, за да види дали и той ще чуе думите „суши се, суши се“.

— Чувам нещо съвсем друго — каза навъсено той.

— Какво чувате?

— Чувам думата „шишарка“.

— А аз чувам думата „шипка“.

— А пък аз чувам думата „шикалка.“

— А аз чувам думата „шиле“.

— Аз пък чувам „мишка, мишка, мишка.“

— А аз — „шалче, шалче, шалче“.

— Аз пък чувам думата „шимпанзе“ — каза Сламения Хуберт. След том добави: — Нищо няма да научим!

— Защо няма нищо да научим? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото всяко шушу-мушу е дяволска работа!

Така че Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт нищо не научиха, защото всяко шушу-мушу е дяволска работа.