Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (34)

Глава тридесет и четвърта
в която всички са по местата си в цирка

Мястото на малките бели Негърчета беше на пейките под голямата палатка, която отдалече изглеждаше като облак и като още много други неща: като голям разпердушинен юрган, като замък, обвит в облаци, като огромна пола с волан, като ято чапли и като сламена шапка. Малките бели Негърчета насядаха по пейките. На първата, на втората, на третата, на четвъртата, на петата, на шестата и на последната, така че под палатката вече нямаше нито едно свободно място освен едно-единствено в средата на първия ред. Там седна Сламения Хуберт.

Тъй като под палатката не остана нито едно свободно място, Кораба на пустинята остана отвън и спокойно легна на земята — толкова бе уморен след дългия път.

Къде обаче изчезна черният Заек и къде изчезна Аничка Дребосъчето? Сламения Хуберт много се безпокоеше къде бяха изчезнали.

— Къде ли изчезна черният Заек? — попита Сламения Хуберт Най-големия брат, който седеше от лявата му страна.

Най-големия брат, който седеше от лявата страна на Сламения Хуберт, попита Най-малкия, който седеше от дясната страна на Сламения Хуберт, дали не знае къде е изчезнал черният Заек.

— На мястото си е! — каза Най-малкия брат.

— Но къде е неговото място? — попита Сламения Хуберт.

— Само той си знае — отговори Най-малкия брат и добави: — Знаехте ли къде е моето място?

— Не знаех — призна си Сламения Хуберт.

— Сигурно обаче сте знаел къде е вашето място — каза Най-малкия брат.

— Знаех — каза Сламения Хуберт, — че моето място е в средата на първия ред.

— Откъде знаехте?

— Наплюнчих си пръста и вървях дотогава, докато не разбрах, че съм на своето място.

— А по какво разбрахте?

— Познах по безветрието. Като си наплюнчих пръста, духна вятър и едва когато бях в средата на първия ред, вятърът престана да духа, а аз познах, че съм на мястото си.

Тогава Най-малкия брат си наплюнчи пръста и провери дали духа вятър.

— Усещам, че духа вятър — каза Най-малкия брат и добави: — Изглежда не съм на мястото си, щом като духа вятър.

И Най-големия брат си наплюнчи пръста и взе да опитва дали духа вятър. Духаше. Тогава Най-големия брат също каза, че не седи на мястото си, щом като духа вятър.

Сламения Хуберт посъветва По-малките братя и те да наплюнчат пръстите си и да проверят дали духа вятър. Той каза:

— По-малки братя, наплюнчете пръстите си и проверете дали духа вятър. Ако духа, значи не седите на местата си.

По-малките братя наплюнчиха пръстите ся и взеха да проверяват дали седят на местата си, или не.

— Ако не духа вятър, значи По-малките братя седят на местата си — каза Сламения Хуберт и добави: — Най-малкия брат трябва да седне на мястото на Най-големия, а Най-големия — на мястото на Най-малкия.

Когато размениха местата си и отново наплюнчиха пръсти, вятърът вече не духаше.

— Значи седите на местата си — каза Сламения Хуберт.

Всички бяха доволни, че са на местата си, само Сламения Хуберт се страхуваше, че Аничка Дребосъчето не си е наплюнчила пръста, не е проверила дали духа вятър, или не духа и може би не е на мястото си. Ами ако е на мястото на Заека, а пък той на мястото на Аничка Дребосъчето? Сламения Хуберт каза това на всички малки бели Негърчета, а като им го каза, те всички започнаха да се страхуват да не би Аничка Дребосъчето да седи на мястото на Заека, а Заека — на мястото на Аничка Дребосъчето.

— Всички ли седят на местата си? — чу се от големия кръг пред тях.

Господин Антонио със засукани мустаци и лъскави накъдрени коси стоеше в средата на този голям кръг и питаше дали всички са по местата си.

— Всички сме на местата си! — казаха малките бели Негърчета заедно със Сламения Хуберт, който каза същото.

— Тогава представлението започва! — каза господин Антонио и добави: — Следете много внимателно всяко мое движение! Ето! Ръцете ми са празни. Виждате ли, или не виждате, че ръцете ми са празни?

— Вашите ръце са празни!

— Радвам се, че се съгласихте с това. Сега ще свирна. Вече свирнах, чухте ли? Да, разбира се, че сте чули! А какво извиках с това изсвирване? Какво държа в ръце?

— Сега държите в ръце една черна пръчица! — каза Сламения Хуберт.

— Да, добре сте забелязал! — каза господин Антонио. — Сега държа в ръце една черна пръчица. Внимание! Три пъти ще тропна с пръчицата по земята и нещо ще се появи. Внимавайте какво ще се появи! Какво се появи?

— Появи се една малка масичка — каза Най-малкия брат.

— Добре сте забелязал! Появи се масичка. А сега гледайте колкото се може по-внимателно! Какво правя?

— Отваряте чекмеджето на масичката.

— А какво има в чекмеджето?

— То е празно! — каза Най-големия брат.

— Всички ли виждате, че чекмеджето е празно? — попита господин Антонио.

— Да, всички виждаме, че е празно.

— Сега отново ще го пъхна в масата. Пазете тишина, защото ще се случи нещо велико!

Господин Антонио пъхна чекмеджето в масата, скръсти ръце, загледа втренчено масичката и изрече:

 

„Окус, фокус, врът, врът, врът —

зъбите ви да ви заболят!“

 

Дочу се силен вик. Всички малки Негърчета извикаха, че ги боли зъб. И Сламения Хуберт извика, че го боли зъб.

— Зъб ли ви боли? — попита господин Антонио.

— О, да, боли ни зъб! И още как! — казаха всички и Сламения Хуберт — толкова ги болеше зъб.

— Подула ви се е бузата! — каза Най-малкия брат на Сламения Хуберт.

— Никого не бих съветвал! — каза Сламения Хуберт и добави: — Подула ви се е бузата!

— Чувствам, че ми се е подула бузата — занарежда Най-малкия брат, като се държеше за бузата, която беше стекла като кървавица.

— Всички да отворят уста! Ще извадя на всеки зъба, който го боли — каза господин Антонио, като продължаваше да стои със скръстени ръце.

Какъв ужас! Всички отвориха уста и зачакаха.

Господин Антонио седеше със скръстени ръце и както гледаше втренчено, каза:

„Ако духна от дланта си косъм,

зъб да ви окапе ще ви омагьосам!“

Той сложи на ръката си едно малко косъмче и го духна.

Когато го духна, се чу вик. Извикаха всички малки бели Негърчета, защото бяха изгубили по един зъб. Сламения Хуберт извика с тях, защото също бе загубил един зъб.

— Хвърлете ми тези зъби! — каза господин Антонио.

Те му хвърлиха зъбите. Но когато му ги хвърлиха, зъбите взеха да се преобразяват, докато се превърнаха в бели пеперуди, които отлетяха. Когато отлетяха, господин Антонио плесна три пъти с ръце и каза:

„За нищо вий не ме молете,

а зъба си погледнете!“

— Порасна ми зъб! — каза Най-малкия брат.

— И на мен! — каза Сламения Хуберт.

— Също и на мен! — каза Най-големия брат.

— На нас също! — казаха По-малките братя.

— Значи никой от нищо не се оплаква? — попита господни Антонио и когато никой не се обади, той каза:

„Задето толкоз болка аз ви причиних,

ще извълшебствам Заек тих.“

Господин Антонио чукна три пъти със своята черна пръчица по масата и на нея се появи един черен Заек.

— Какво виждате? — попита господин Антонио.

— Виждаме черния Заек — отговориха всички.

— А сега гледайте колкото се може по-добре! Какво правя?

— Държите Заека в ръце — каза Сламения Хуберт.

— А сега?

— Сега го завъртяхте.

— А сега?

— Сега го разтегляте. О, внимавайте да не му откъснете крачетата — каза Сламения Хуберт.

— Не се бойте! — отговори господин Антонио и така бързо заподмята черния Заек, че дори на Сламения Хуберт му се зави свят.

— Ще искате ли да гледате от по-близо? — каза господин Антонио на Сламения Хуберт.

Тогава Сламения Хуберт отиде да погледне от по-близо.

— Ето ви го Заека! — каза господин Антонио и хвърли черния Заек на Сламения Хуберт.

Ама как се уплаши Сламения Хуберт, когато хвана в ръце черния Заек! Та това не беше черен Заек! Това изобщо не беше черен Заек! Това беше черна кърпа и ужасеният Хуберт го размаха с думите:

— Черният Заек се превърна в черна Кърпа!

Всички се учудиха, че черният Заек се беше превърнал в черна кърпа. И всички съжалиха черния Заек. Горкият черен Заек! Това сигурно нямаше да му се случи в зоологическата градина или на острова. Не, никъде не би могла да му се случи толкова неприятна работа — да бъде превърнат в черна кърпа.

Докато всички съжаляваха черния Заек, задето му се случи толкова неприятна работа, господин Антонио взе черната кърпа, изтри потта от челото си и го пъхна в джоба си.

— Колко съм се изпотил! — каза господин Антонио и добави: — Ще трябва още веднъж да изтрия потта си, толкова много съм се изпотил!

Като каза това, той бръкна в джоба си, за да извади черната кърпа, но когато го изваждаше, кърпата изведнъж подскочи, озова се на масата и се превърна в черен Заек.

Всички се радваха, че черният Заек е отново на бял свят, защото всички имаха голямо желание да видят отново на бял свят черния Заек.

Когато всички толкова се радваха, господин Антонио каза, че още веднъж ще превърне черния Заек в кърпа а кърпата отново в черен Заек. И той превърна още веднъж черния Заек в кърпа, а кърпата — отново в черен Заек. И всички много се зарадваха, че черният Заек е отново на бял свят. А и когато се превърна в черна кърпа, всички се радваха, защото с нетърпение очакваха тя отново да се превърне в черен Заек.

Когато всички толкова се зарадваха, че чак изръкопляскаха, господин Антонио се изправи и опъна мустаците си, така че те не бяха вече засукани, а дълги, ама много дълга. Единият стърчеше надясно като рог, а другият — наляво като рог. И така както единият мустак стърчеше надясно като рог, а другият — наляво като рог, господин Антонио се поклони, но дълбоко, ама много дълбоко, така че мустаците му стигнаха до земята. А когато мустаците му стигнаха до земята, господин Антонио отново се изправи и така хубаво си засука мустаците, че те вече не стърчаха наляво и надясно като два рога, а бяха добре засукани.

Колкото и пъти да се покланяше господин Антонио, той винаги се теглеше за мустаците и ги развиваше в цялата им дължина, а колкото и пъти да се изправяше, все така хубаво ги засукваше и те не стърчаха нито надясно, нито наляво, а бяха добре засукани.

Когато господин Антонио се поклони за последен път, като същевременно си засука добре мустаците, той каза, че ще има почивка, обаче предупреди никой да не напуска мястото си, тъй като ще бъде кратка.

Когато господин Антонио каза, че ще има почивка, той още веднъж се поклони, но този път не си опъна мустаците. Поклони се съвсем леко и тръгна по някакви стълби надолу, като напусна големия кръг.

Започна почивката.