Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (48)

Глава четиридесет и осма
и трета от края

Сламения Хуберт разказваше, сякаш изобщо не валеше сняг.

Аничка Дребосъчето му каза:

— Разказвате, сякаш изобщо не вали сняг!

— Да не би да вали сняг? — попита ужасено Лелята.

— Вали! — каза Аничка Дребосъчето.

Лелята сложи очилата си, изтича към прозорчето и погледна през него. После плесна с ръце и каза:

— Наистина вали сняг! О, Русалке, това е ужасно — вали сняг! Затова така тъжно пя, Русалке!

Русалка се усмихна тъжно, Сламения Хуберт я погледна крадешком и му се стори, че Русалката вече не е така млада, а че малко е поостаряла. С удоволствие би попитал Аничка Дребосъчето дали не й се струва, че Русалката мъничко е поостаряла, но не се осмели, за да не опечали Русалката.

Лелята ходеше из стаята и нареждаше, задето вали сняг.

Зулушараните ужасено гледаха и най-малкият от тях се тресеше, като че ли му беше студено.

— Лошо е, лошо е, че вали сняг! — каза Лелята.

— Защо да е лошо? — попита Сламения Хуберт.

— Пак остарях с една година!

— Че толкова ли е лошо човек да е с една година по-стар?

— Лошо е! Ще излезем от мода!

— Как ще излезете от мода?

— Като Кривогледковците!

— Кои Кривогледковци? — попита Аничка Дребосъчето.

— Кривогледковците за щастие — каза Лелята и попита: — Нима не сте виждали Кривогледковци за щастие?

Аничка Дребосъчето си призна, че не знае кои са Кривогледковците за щастие, а Сламения Хуберт отбеляза, че имал веднъж такъв Кривогледко за щастие, но че това е било много отдавна и че вече дори не си го спомня.

— Виждате ли, виждате ли? А Кривогледковците за щастие бяха много по-млади от мен — много, много по-млади. По-млади от Русалка и по-млади от Зулушараните и въпреки това излязоха от мода! — каза Лелята и добави: — Русалке, страхувам се, че ще излезем от мода!

Русалката се изчерви и каза:

— Аз не се боя, че ще изляза от мода!

Но така го каза, като че ли искаше да отрони една сълзица.

Аничка Дребосъчето я заболя, а Сламения Хуберт дори не се осмеляваше да погледне към Русалката.

— Всички ще излезем от мода, Русалке! — каза Лелята.

— Ще излезем и пак ще дойдем на мода — каза Русалката тихо и тъжно.

— Ти сигурно ще дойдеш пак на мода! Та ти си толкова хубава и такава една, сякаш никога няма да излезеш от мода. Умееш да пееш и имаш хубави очи! О, Русалке, колко ужасно ще бъде, ако и ти трябва да излезеш от мода! — вайкаше се Лелята.

Русалката се беше изчервила цялата, но след това още повече се натъжи, пак позеленя едно хубаво и загледа в една точка.

— Не искаш ли да видиш как вали сняг? — попита Лелята.

Русалката й отговори:

— О, не! Няма да погледна! После няма да мога дори да пея.

— Тогава запей, Русалке, и ни развесели малко! Знам, че скоро ще изляза от мода и затова искам да те чуя, преди още да съм излязла от мода.

Зулушараните взеха да се надвикват и да крещят един през друг, че Лелята няма да излезе от мода и че те много по-рано ще излязат от мода, още преди Лелята, а пък Русалка никога, никога няма да излезе от мода!

— Какво значи да излезеш от мода? — попита Аничка Дребосъчето и Лелята й отговори:

— Да излезеш от мода значи да престанеш да се харесваш. Както тротинетката един ден престава да се харесва, така и всичко престава да се харесва. Както тротинетката и както Кривогледковците.

— О, как ми се иска да видя някой Кривогледко! — каза Аничка Дребосъчето.

Зулушараните изръкопляскаха, сякаш искаха да кажат нещо, и като изръкопляскаха така, всички изкривогледстваха.

— Ау, ау! Зулушараните кривогледстват! Ама че хубаво! — възкликна Аничка Дребосъчето и каза: — Колко хубаво умеете да кривогледствате!

— Как няма да умеем! — казаха Зулушараните. — Та това не е нищо!

— Аз не умея — призна си Аничка Дребосъчето.

— Е, че вие никога не сте била кривогледка!

— Не съм била! А вие били ли сте?

— Как да не сме били! Цялата по-минала година бяхме Кривогледковци! — казаха Зулушараните.

— Не кривогледствайте, защото ще ви остане навик! — каза Лелята.

Но Зулушараните продължаваха да кривогледстват и това им стана навик.

— Вече ни стана навик! — казаха Зулушараните и се засмяха.

— Значи сега сте Зулушарани-Кривогледковци.

— Но щом сте Кривогледковци, няма да сте на мода — каза Лелята.

— И да не сме на мода! Поне няма да ни купи търговецът Абаба. Нали е купил Негърчета-Обърковци, Заека, Камилата — всичко! Ще се радваме, ако не ни купи!

Русалката каза на Зулушараните-Кривогледковци да не се страхуват, защото много им отива, пък и съдбата си е съдба, а Лелята добави:

— Все някак е било, все някак и ще бъде!

Тогава Зулушараните-Кривогледковци запяха ето тази песен:

В този свят животът е навсъде —

както е било, така ще бъде.

 

Всеки има свой кът, свое богатство —

ний живеем в кукленото царство.

 

Други във витрина съществуват,

други цял живот с глада воюват.

 

Трети почват марша си със десни,

а четвърти кима само — лесно е.

 

Петият и шестият си пеят —

седмият ги гледа и се смее.

 

Осмият във кръг се все върти,

а деветият се влачи — гледай ти!

 

В този свят животът е навсъде —

както е било, така ще бъде!

Когато Зулушараните-Кривогледковци престанаха да пеят, Аничка Дребосъчето погледна към прозорчето и възкликна:

— Вижте, едно чудотворно цвете!

— Къде е чудотворното цвете? — попитаха всички.

— На прозорчето! — отговори Аничка Дребосъчето.

Лелята взе да се вайка, че вече е студено, и всичките Зулушарани-Кривогледковци започнаха да тракат със зъби. Лелята също потръпна! Само Русалката нищо не каза.

— Дали и белезникавото Отвориустенце е там? — попита Сламения Хуберт и се запъти към прозорчето.

Белезникавото Отвориустенце бе там. Там беше и дивият Обущар, и Корделената дантела, и още много чудотворни цветя, които нито Сламения Хуберт, нито Аничка Дребосъчето познаваха. Но всички тези чудотворни цветя сега бяха някак променени, като че ли не бяха те. Белезникавото Отвориустенце беше същото, но беше непрекъснато с отворени устенца и нито веднъж не ги затвори. И Дивият обущар бе кажи-речи същият, но не ковеше пирончета. Корделената дантела не се развиваше и навиваше — иначе си беше същата.

Сламения Хуберт дълго гледа чудотворните растения, а когато се опита да откъсне едно от прозореца, успя. Така се получи малка пролука и Лелята погледна през нея навън. Тя каза:

— Навън е облачно. О, беда, беда! Цялото езеро е покрито!

— С какво е покрито и как е покрито? — попита Аничка Дребосъчето.

Сламения Хуберт погледна през пролуката и каза:

— Езерото е покрито с платното. Покрито е с платното!

— С кое платно?

— С платното, с което се спуснахме, когато прескочихме стената на последното приключение — каза Сламения Хуберт.

— О, аз го видях как скача след нас в езерото и как потъва. Дали седлото е още в него?

Сламения Хуберт погледна дали седлото не е още в платното. Той каза:

— На платното има седло и някой седи в него. Двама души седят в него.

— Да не би това да сме ние двамата? — попита Аничка Дребосъчето.

— Никого не бих съветвал! — каза Сламения Хуберт и се намръщи.

— Кой ли седи в седлото, че така се намръщихте? — попита Аничка Дребосъчето и сама погледна през пролуката.

Когато погледна, тя каза, но съвсем тихо:

— Единия прилича на човека с рачешките щипки, а другият…

Аничка се поколеба. След това каза:

— Другият прилича на господин Антонио, но някак си е остарял!

— Не го ли познавате?

— Не съм съвсем сигурна!

— Затова пък аз съм съвсем сигурен!

— Че това е господин Антонио ли?

— Не. Че това е търговецът Абаба!

— Не ви ли се струва, че търговецът Абаба държи нещо в ръце? — попита Аничка.

— Не ми се струва! Виждам го с очите си.

— А какво държи?

— Вие какво мислите, че държи?

— Мисля, че държи знаменцето — каза Аничка Дребосъчето.

— Не си мисля, а виждам с очите си, че го държи в ръце.

— А не пише ли нещо на знаменцето?

— Разбира се! Там има някакъв надпис. Но се вижда само краят му, защото знаменцето е някак особено сгънато. Е, прочетете го на срички, за да видим какъв е краят на надписа.

Аничка Дребосъчето го прочете на срички и каза:

— Краят на надписа е ДЕН!

— Знаете ли какъв е надписът, щом като свършва на „ден“?

— Откъде бих могла да знам?

— Надписът е:

НА ЧУДОВИЩЕТО ЗА РОЖДЕНИЯ МУ ДЕН!

— Не говорете така високо, за да не чуе Лелята! — каза Аничка Дребосъчето и се разтрепера.

— Че аз говоря тихо!

— Не е ли търговецът Абаба в крайна сметка роднина на чудовището? — попита тихо Аничка Дребосъчето.

— Мисля, че търговецът Абаба и Чудовището са едно и също лице!

— Тогава и господин Антонио и Чудовището са едно и също лице! — каза Аничка.

— Права сте! Козелът и Чудовището също са едно и също лице!

— Значи търговецът Абаба не се е поправил! — каза Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт й отговори:

— Може и да се е поправил!

— Как така? Нали знаменцето е у него?

— Ще ви обясня как! Първо е бил лошият търговец Абаба. След това се е превърнал в злия господин Антонио. После се превърна в черния Козел. После в Чудовище…

— А после пак в търговеца Абаба! — прекъсна го Аничка.

— Не ме прекъсвайте и ме оставете да ви обясня!

— Мислех, че от Чудовището се е превърнал в търговеца Абаба!

— Тогава нямаше кой знае колко да се подобри! Чудовището е лошо, търговецът Абаба ще е също лош, ако се бе превърнал от Чудовище в търговец Абаба.

— В какво може да се превърне Чудовището, ако не в търговец Абаба? — каза Аничка Дребосъчето.

— Чудовището се е превърнало в добър Вятър! Нима не чухте, че Зулушараните са имали добър Вятър?

— Наистина казаха, че са имали добър Вятър!

— Значи Чудовището се е превърнало в добър Вятър! А добрият Вятър се е превърнал в търговеца Абаба.

— В добър или лош търговец Абаба?

— След като Вятъра е бил добър, в добър ли търговец Абаба се е превърнал, или в лош, добрата ми?

— В добър се е превърнал, разбира се, че в добър се е превърнал! Но защо ми казвате „добрата ми“?

— А как да ви кажа? „Злата ми“ ли?

— Веднага бих се разплакала, ако ми бяхте казали така.

— Не съм ви казал така!

— Но и не плача!

През това време се беше случило нещо особено, така че Аничка Дребосъчето престана да се сърди, задето Сламения Хуберт й беше казал „добрата ми“. Престана да се сърди и загледа какво става.

Какво ставаше?

Изведнъж платното се раздвижи, издигна се малко, човекът с рачешките щипки заедно с господин Антонио подскочи на седлото и двамата се заиздигаха с платното, което плуваше нагоре, като че ли някой го теглеше.

— Вижте, платното изплува! — каза Аничка Дребосъчето.

— А пък онези двамата си стиснаха ръцете! — добави Сламения Хуберт.

— Сигурно са направили някаква сделка. Когато стопанинът направи сделка с месаря и му продаде прасенца, винаги си стискат ръцете! — каза Аничка Дребосъчето.

— Значи търговецът Абаба току-що ни е купил! — каза Сламения Хуберт и си подсвирна.

Аничка Дребосъчето много се учуди и каза:

— Тук изведнъж стана по-светло!

— Платното изплува нагоре и вече не е облачно!

— Да кажем на Лелята, че вече не е облачно! Тя много ще се зарадва! Освен това толкова дълго бяхме до прозорчето, което не е прилично! На гости сме и трябва да обръщаме внимание и на останалите — каза Аничка Дребосъчето и се отдръпна от прозорчето.

Сламения Хуберт също се отдръпна от прозорчето и поиска да каже, че вече не е облачно, но когато погледна към стаичката, той много се учуди, дори се уплаши. Аничка Дребосъчето също се изплаши. Това вече не беше учудване, а уплаха.

Как да не се изплашат! Как нямаше да се изплашат!

В зелената стаичка като че ли всичко бе умряло. Зулушараните-Кривогледковци целите бяха замръзнали и само трепереха и тракаха със зъби. Русалката седеше, сякаш не виждаше и не чуваше, гледаше втренчено в една точка и от време на време поотваряше уста, като че ли нещо казваше, но не издаде нито звук. Лелята стоеше сред зелената стаичка и чупеше ръце. Но как странно чупеше ръце. Не ги чупеше така, че първо да ги вдигне над главата си и после да ги чупи, а ги държеше над главата си и ги чупеше, сякаш се бе вкаменила. Чупеше ги, но ръцете й бяха като вдървени и Лелята цялата беше като вкаменена.

Когато Аничка Дребосъчето видя колко страшно се бе променило всичко в стаичката, тя зарила и изтича към Русалката.

— Не се сърдете, Русалке, че толкова дълго гледахме през прозореца. Не се сърдете и поговорете с нас!

Русалката сякаш изобщо не чуваше, че Аничка Дребосъчето й говори, а все движеше устни, като че ли казваше нещо, но толкова тихо, че не се разбираше какво казва.

— Иска нещо да ни каже — каза Сламения Хуберт и добави: — Доближете ухо до устните й, може би ще чуете какво казва.

Аничка Дребосъчето доближи ухо до устните на Русалката и внимателно се заслуша какво казва Русалката.

— Вече чувам! Пазете тишина! Ще ви повтарям думичка по думичка какво казва Русалката, но не бива да вдигате шум, иначе нищо няма да чуя.

Сламения Хуберт не вдигаше шум, а и как да вдига, като беше толкова тъжен, а пък Аничка Дребосъчето му повтаряше думичка след думичка какво казва Русалката:

— Русалката тихичко си пее. Ей сега ще ви кажа какво си пее — каза Аничка Дребосъчето и взе да повтаря всяка дума след Русалката.

Ето какво си пееше тихичко Русалката:

Щом дойде мраз,

щом дойде лед,

напускам аз

тоз чуден свят.

 

Тоз замък, ох,

тоз замък-дом.

Спя сън дълбок

аз мълчешком.

 

Загубвам глас,

загубвам звук.

Живея аз като кютук.

 

Глас нямам веч!

Каква съдба!

И викам веч-

но на-на-на…

 

… веч-

но… веч-

но… веч-

но на-на-на…

на-на-на…

Русалката замълча, а Аничка Дребосъчето не можеше дори да проговори от плач. Каза още няколко пъти заедно с Русалката:

… веч-

но… веч-

но…

При тези думи тя все се разхълцваше, тъй като й се струваше, че и Русалката хълца при тях. Русалката каза за последен път:

„… на-на-на…“

Аничка Дребосъчето й махна с ръка, като каза също:

„… на-на-на…“

но бързо се отвърна от Русалката, от Лелята и от Зулушараните-Крнвогледковци, че даже и от Сламения Хуберт и заплака.

Сламения Хуберт гледаше в земята, а когато Аничка Дребосъчето се наплака, каза:

— Стана грешка!

— Каква грешка стана? — попита зачервената от плач Аничка.

— Забравихме задното колелце! — каза Сламения Хуберт.

— Имате предвид часовниковото колелце?

— Точно така! — каза Сламения Хуберт и добави: — Вижте, часовникът спря! А щом часовникът е спрял, на всички колелцата са им спрели.

— И на Русалката ли?

— И на Русалката!

— А на Лелята?

— Не виждате ли, че е като вкаменена?

— Като вкаменена е и чупи ръце!

— Чупи ръце към часовника — каза Сламения Хуберт и добави: — Струва ми се, че държи нещо в ръце. Ами разбира се! Държи колелцето! Сигурно е искала да смени колелцето, но преди да успее да го смени, часовникът е спрял.

Сламения Хуберт стъпи на креслото и опита дали колелцето може да се вземе от ръцете на Лелята. Едва докоснал се до колелцето, то падна от ръцете на Лелята и Аничка Дребосъчето го улови.

— Ура! Имаме колелцето! Може би ще успеем да съживим всички!

— И Зулушараните-Кривогледковци ли? — попита Аничка Дребосъчето.

Зулушараните-Кривогледковци вече не трепереха и не тракаха със зъби. Също седяха като вкаменени, като хубави черни кривогледи кукли.

— Разбира се, че ще съживим и Зулушараните-Кривогледковци, стига да успеем да сменим колелцето и да навием часовника! — каза Сламения Хуберт.

— Мислите ли, че ще успеем?

— Трябва да се опитам!

Сламения Хуберт опита да смени колелцето на часовника, но в часовника имаше много колелца и той изобщо не можа да разбере кое за какво е.

За да се окуражи, Сламения Хуберт взе да рецитира:

Аз съм смел часовникар —

на часовниците цар.

Все ги чопля, все развалям

и хусаря аз повалям.

Има тоз хусар главичка,

шапчица и всичко, всичко.

Хей, Хусарю, погледни ме —

шапките да си смениме.

Над главичката слухтя —

като часовник я въртя.

Счупи се — тик-так — престана.

Грешка стана, грешка стана!

През това време Сламения Хуберт успя да измъкне едно колелце от часовника. Аничка Дребосъчето му каза:

— Ами ако това е погрешно?

— Може да е погрешно, но няма да е по-грешно! — отговори Сламения Хуберт, като вече се опитваше да сложи резервното колелце на мястото на изваденото.

— Сигурен ли сте, че не е по-грешно? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ей сега ще видим!

В този миг Сламения Хуберт извика от радост. Бе успял да постави резервното колелце.

Като го постави, от часовника се чу шум и Аничка Дребосъчето така подскочи, а и Сламения Хуберт така подскочи, че едва не се преметна.

— Нарочно ли подскочихте, или без да искате?

— Изобщо не съм подскачал! Само нещо така ме раздруса, че чак подскочих.

В този миг чудотворните цветя започнаха да изчезват от прозорчето и то просветля. Когато просветля, Аничка Дребосъчето каза:

— Че ние се движим нагоре! Не виждате ли, че се движим нагоре и минаваме около толкова много неща?

— Не минаваме около тях, а покрай тях! А че не се движим надолу, а нагоре, виждам и аз!

— Но часовникът не върви. Нещо щрака в него, но той не върви. И Зулушараните-Кривогледковци не оживяха. И Лелята и Русалката не оживяха!

— Изглежда не съм сменил нужното колелце! Иначе не е възможно!

— Значи все пак беше погрешно? — каза Аничка.

— Важното е, че не беше по-грешно! — отбеляза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето не сваляше очи от прозорчето и гледаше как се движат нагоре покрай останалите неща.

— Различавате ли тези неща, покрай които се движим нагоре? — попита Аничка Дребосъчето.

— Как мога да ги различавам? Движим се прекалено бързо, така че и нещата се движат бързо и се размазват.

В този миг обаче стаичката престана да се издига нагоре. Като спря така ненадейно. Сламения Хуберт се заклати като палячо от свирчовина, а и Аничка Дребосъчето се заклати като кукла от свирчовина.

Преди Аничка да успее да каже, че я е страх отново да не прилепнат към земята, но пък и да не се клатят толкова, вратата се отвори и в нея те видяха човека с рачешките щипки.

— Излезте! — извика той и защрака с рачешките щипки.

— Излезте първи! — каза Аничка Дребосъчето на Сламения Хуберт.

Сламения Хуберт се клатеше като палячо от свирчовина, сякаш отново бе прилепнал към земята.

— Подайте ми ръка! — каза човекът с рачешките шипки.

Сламения Хуберт се подвоуми известно време, но изведнъж усети, че ръката му е като в клещи, и Аничка Дребосъчето само видя как той излетя през вратата.

Тъй като тя също се клатеше, трябваше да подаде ръка на мъжа с рачешките шипки, а щом като му я подаде, почувства, че ръката й е като в клещи, и също излетя през вратата.

Докато летеше, тя се огледа още веднъж и видя как от вратата на стаичката изскочиха два чифта обувки и побягнаха, за да не изостанат. Изведнъж шипката я пусна и Аничка Дребосъчето замига, сякаш се съвзе от някакво главозамайвано.

Като замига, тя разтърка още няколко пъти очи, бързо се заоглежда къде е и дали Сламения Хуберт е с нея.

Колко много се учуди, когато си разтърка очите. Толкова се учуди, че не успя да каже нито дума.

Къде се намираше? Къде ли се намираше?