Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (33)

Глава тридесет и трета
в която научаваме накъде се движи килимът, по който върви Аничка

Килимът, по който вървеше Аничка Дребосъчето, се движеше покрай зелената, червената и жълта светлина, които се сменяха непрекъснато, докато стигна до една голяма врата с надпис над нея. Аничка Дребосъчето дълго не можа да прочете надписа на тази голяма врата. Отначало го четеше като ЦИК, след това като ЦИР и чак накрая, когато беше почти до самата врата, успя да го прочете правилно. Има си хас да не го прочете правилно! Прочете го правилно, защото се досети какво е този облак, за който смятаха, че е разпердушинен юрган, огромна пола, замък, обвит в облаци, че дори и сламена шапка. Това не беше нито разпердушинен юрган, нито огромна пола, нито замък, обвит в облаци, още по-малко пък сламена шапка. А беше една висока колиба със заострен връх. Тъй като това беше една висока колиба със заострен връх, надписът над вратата не можеше да бъде нито ЦИК, нито ЦИР, а единствено ЦИРК.

Да, над огромната врата беше написано с големи букви:

ЦИРК

Едва Аничка Дребосъчето бе пристигнала до огромната ерата, над която пишеше с големи букви ЦИРК, едва бе прочела надписа и едва килимът бе спрял да се движи, когато отнякъде се чу силен пукот, като че ли някой стреляше по врабци.

Но никой не стреляше по врабци. Този пукот идеше от плющене на камшик. Както овчарят плющи, когато кара стадото на паша. Но никакъв овчар не караше стадото си на паша и не плющеше. Плющеше някой друг. Плющеше един малък господин с големи засукани мустаци и с лъскави накъдрени коси. Той стоеше пред огромната врата, беше с високи ботуши, имаше дълги засукани мустаци, лъскави накъдрени коси и плющеше с един дълъг камшик.

Аничка Дребосъчето се питаше защо ли този малък господин плющи така с дългия си камшик. Не караше стадо на паша, а и Аничка нищо не му бе направила, за да плющи така по нея. Ама как плющеше само! И непрекъснато я гледаше втренчено, ама така втренчено, че Аничка дори се уплаши.

Гледаше я така втренчено, както се гледат хора, които не могат да се познаят, но я гледаше и другояче, не само като хора, които не могат да се познаят. Гледаше я така, сякаш не можеше да й се нагледа, и Аничка Дребосъчето се поуплаши от това чудновато и втренчено гледане.

Така както я гледаше втренчено, изведнъж той престана да плющи и проговори:

— Вие ли сте госпожица Анна?

— Да — изплъзна се на Аничка Дребосъчето от устата.

Аничка Дребосъчето се учуди как можа да й се изплъзне такова нещо от устата, след като не е госпожица Анна, а Аничка Дребосъчето. Как можа да й се изплъзне подобно нещо от устата, как можа! Това й се случи сигурно, защото този малък господин със засукани мустаци и лъскави накъдрени коси така втренчено я гледаше.

— И вие ли сте от племето на лилипутите? — попита малкият господин със засуканите мустаци.

— Да! — изплъзна се пак от устата на Аничка.

Как можа да й се изплъзне от устата, след като дори не знаеше какво значи лилипут? Това й се случи сигурно, защото този малък господин със засукани мустаци и лъскави накъдрени коси така втренчено я гледаше.

— Имате ли шестнайсет навършени години? — попита този странен мъж, като все така втренчено гледаше Аничка.

— Да! — каза Аничка Дребосъчето, сигурно защото все така втренчено я гледаха.

— Умеете ли да ходите по въже?

— Да! — отговори Аничка Дребосъчето.

— А можете ли да яздите права?

— Да!

— А можете ли да ходите на ръце?

— Да!

Аничка Дребосъчето вече не знаеше какво да мисли за себе си. Казваше непрекъснато „да“, като че ли беше принудена независимо от това дали искаше, или не искаше. Изглежда трябваше да отговаря така, защото този малък господин със засукани мустаци и лъскави накъдрени коси все така втренчено я гледаше. Сигурно затова.

— Тогава ви приемам за циркова ездачка. Съгласна ли сте?

— Да! — каза Аничка Дребосъчето и чак я прободе в сърцето. Толкова се страхуваше, толкова беше учудена и толкова втренчено я гледаше този странен човек.

— Аз съм господин Антонио — директорът на цирка. Ще ме наричате ли само господин Антонио? — попита господин Антонио.

— Да! — каза Аничка Дребосъчето.

— И аз ще ви наричам госпожица Анна. Харесва ли ви?

— Да! — каза Аничка.

— Тогава, госпожице Анна, разрешете мк да ви подам ръка — каза господин Антонио и стисна ръката на Аничка Дребосъчето, но някак меко, като все така втренчено я гледаше.

— Госпожице Анна, ще дойдете ли с мен до следващата голяма врата? — попита господин Антонио и добави: — Ще дойдете ли с мен?

— Да! — каза Аничка Дребосъчето и още докато казваше това, я хвана страх.

— Моля! — каза господин Антонио и пусна Аничка пред себе си.

Не вървяха дълго. Само до голямата врата, където свършваха релсите, по които водеше пътят за НЕ. Когато стигнаха до релсите, на Аничка й се сви сърцето — толкова се стъписа. На релсите под голямата врата стоеше Сламения Хуберт и отдалече я премерваше с намръщен поглед. Защо толкова й се мръщеше? Защо ли й се мръщеше толкова, след като Аничка Дребосъчето му се усмихваше и дори му махна с ръка.

Господин Антонио изпляска с камшика и каза на Сламения Хуберт:

— Вие ли сте господин Хуберт?

— Не! — каза Сламения Хуберт рязко и страшно се намръщи.

— Но и вие сте лилипут, кали? — попита господин Антонио така, сякаш си мислеше, че и Сламения Хуберт е лилипут.

— Не! — отсече Сламения Хуберт.

— А да можете да ходите по въже?

— Не!

— А можете ли да яздите?

— Не! — каза Сламения Хуберт и страшно се намръшн на Аничка Дребосъчето.

— И на ръце ли не можете да ходите?

— Не!

— А не искате ли да водите коня за юздата?

— Не, не, не! — извика Сламения Хуберт, а очите му страшно заблестяха.

— Тогава не мога да го пусна, госпожице Анна — каза господин Антонио на Аничка Дребосъчето.

Аничка тъжно гледаше надолу, толкова се измъчвали, че Сламения Хуберт е такъв странен и че така се мръщи и че господин Антонио не може да го пусне.

— А може би да го пусна, а? — попита господин Антонио Аничка Дребосъчето.

Аничка вдигна очи към него, но веднага след това ги наведе отново надолу — така я гледаше господин Антонио. Чувстваше колко я гледа господин Антонио, а същевременно чувстваше колко й се мръщи Сламения Хуберт. Тогава тя наведе очи и каза:

— Да!

— Заповядайте! — каза господин Антонио на Сламения Хуберт.

— Не! — отговори Сламения Хуберт и добави: — Не, не, не!

— Ще влезете ли, или няма да влезете?

— Не!

— И все пак ще влезете! Ще видите, че ще влезете.

При тези думи господин Антонио пристъпи към Сламения Хуберт, хвана го здраво за ръката и се опита да го вмъкне през голямата врата.

Сламения Хуберт се съпротивляваше, и то толкова упорито, че господин Антонио не можа да го помести нито крачка. Докато се опитваше, по челото му изби пот и той каза:

— Мисля, че от вас може да излезе добър борец класически стил.

— Не! — отсече Сламения Хуберт.

— Мислите ли, че ще влезе тук? — попита господин Антонио Аничка Дребосъчето.

— Да — каза Аничка и се приближи до вратата. Тогава Сламения Хуберт й се намръщи, но Аничка Дребосъчето не наведе очи и дори не се обърна с гръб към него. Тя просто му протегна ръка и му каза:

— Подайте ми ръка!

— Не! — каза Сламения Хуберт.

— О, да, подайте ми ръка, защото иначе ще бъда обречена да казвам на всичко „да“ и ще трябва да правя всичко, каквото поискат другите.

Сламения Хуберт се изплаши. Той й подаде ръка и когато Аничка Дребосъчето го помоли да тръгне след нея, още веднъж каза не, след това да, после пак не, а накрая да и тръгна.

— Изморихте ли се? — попита господин Антонио Аничка.

Аничка първо каза да, след това не и накрая пак не. Радваше се, че не трябва вече да казва само да, а и Сламения Хуберт се радваше, че вече не трябва да казва само не.

Когато ръцете им се докоснаха, изглежда, че пътят за ДА се беше кръстосал с пътя за НЕ и това беше добре.

После господин Антонио, Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт отидоха при вратата, където свършваше пътят за БЕЛИ и при вратата, където свършваше пътят за ЧЕРНИ. Какво беше обаче учудването им, когато под вратата, където свършваше пътят за БЕЛИ, те видяха вместо всички тези малки Негърчета, малки Бели. Бял Най-голям брат, бели По-малки братя и бял Най-малък брат.

— Заповядайте! — каза господин Антонио на белите Негърчета и те влязоха.

Какво беше обаче учудването на всички тези бели Негърчета, на Сламения Хуберт и на Аничка Дребосъчето, когато под вратата, където свършваше пътят за ЧЕРНИ, те видяха вместо техния пъстър Заек и кафявия нм Голям приятел, черен Заек и черен Голям приятел.

— Моля заповядайте! — каза господин Антонио.

Черният Заек и черната Камила влязоха.

След това господин Антонио каза:

— Всички по местата!

Но къде им бяха местата? Къде ли им бяха местата?