Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (14)

Глава четиринадесета
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт не могат да направят нито крачка.

— Бъдете така любезна и ми подайте ръка — каза Сламения Хуберт, който стоеше до една голяма кутия и се люлееше като палячо от свирчовина.

Аничка Дребосъчето искаше да подаде ръка на Сламения Хуберт, но някак си не се получаваше. Тя каза:

— Някак си не се получава. Ще трябва да се приближите към мен.

— Или вие към мен.

Тогава Аничка Дребосъчето поиска да се приближи до Сламения Хуберт, но някак си не си получи. Краката й не искаха да се отлепят от земята. Тя протегна ръце и почти се докосна до ръцете на Сламения Хуберт. В този миг обаче загуби равновесие и се заклатушка като палячо от свирчовина.

— Ама какво правите? — извика Сламения Хуберт.

— Протягам ръце към вас — отговори Аничка Дребосъчето.

— Но вие се въртите.

— И вие също!

— Не бихте ли искали да престанете за малко да се въртите? — грубо каза Сламения Хуберт.

— Разбира се, че бих искала.

— Е, искайте тогава, де!

— Аз искам, но е безполезно. Продължавам да се въртя.

— Но ако продължавате да се въртите, на мен ще ми се завие свят.

— Тогава си затворете очите!

— Безполезно е! Чувствам, че продължавате да се въртите.

Аничка успя да запази равновесие с ръце и вече не се въртеше. Затова пък Сламения Хуберт все още се въртеше около оста си като палячо от свирчовина. Беше затворил очи и непрекъснато се въртеше.

— Спрете, и то веднага! — каза Хуберт.

— Спрях. Отворете очи и вижте.

Сламения Хуберт отвори очи и видя, че Аничка Дребосъчето е спряла и не се върти.

— Значи самият аз се въртя — каза той и по челото му изби пот.

— Разперете ръце, все едно че ходите по въже — посъветва го Аничка.

Тогава Сламения Хуберт разпери ръце, все едно че ходи по въже и престана да се върти.

— А, ами това? — извика Аничка Дребосъчето. — Виждате ли?

— Виждам — отговори Сламения Хуберт.

Беше много странно, но си беше така. Изведнъж отнякъде се появиха две обувки и тръгнаха сами. Такива обувки Аничка Дребосъчето не беше виждала никога досега. Бяха само до колене, а нагоре нищо, обаче вървяха, като че ли не бяха само до колене, а нагоре нищо. Беше много странно, но си беше така.

След това изведнъж отнякъде се появиха други две обувки и тръгнаха сами. И те бяха само до колене, а нагоре нищо, обаче вървяха като че ли не бяха само до колене, а нагоре нищо.

А пък след това изведнъж отнякъде се появиха две трети, две четвърти, две пети и шести обувки и тръгнаха сами. Бяха също само до колене, а нагоре нищо, обаче вървяха, като че ли не бяха само до колене, а нагоре нищо. А след това още две седми, две осми, две девети и десети обувки и накрая две единайсети и две дванайсети.

А докато обувките ходеха две по две, като че ли не бяха само до колене и нагоре нищо, Аничка Дребосъчето стоеше и краката й не искаха да се отлепят от земята. И Сламения Хуберт стоеше и краката му не искаха да се отлепят от земята.

— Бягат като пилци — каза Аничка Дребосъчето и си мислеше, че тези обувки само до колене, а нагоре нищо, бягат като пилци.

— Бягат като чудовище — каза Сламения Хуберт.

— Така не се говори — пошепна му Аничка.

— Защо пък да не се говори така?

— Защото може да ги обидите или нещо още по-лошо.

— Какво по-лошо?

— Ще ги насъскате срещу нас и наистина ще ни направят нещо чудовищно.

— Не бих ги съветвал — отговори Сламения Хуберт.

— Аз също не бих ги съветвала. Бих ги посъветвала да бягат като пилон.

— Е, и какво, ако бягат като пилци?

— Може да дойдат при нас, ако ги повикам.

— Повикайте ги!

— Пи-пи, пиленце, не бой се, пи-пи, ела, пи-пи, пиленце!

— Не ви вярват — каза Сламения Хуберт.

— Трябва да ги повикам няколко пъти.

И Аничка Дребосъчето ги повика още няколко пъти. А когато ги повика още няколко пъти, обувките дойдоха. Дойдоха толкова близо до Аничка, че беше достатъчно само да се наведе, за да ги хване. Но когато Аничка Дребосъчето се наведе, заклатушка се като палячо от свирчовина, ама толкова много, че едва не се допря с глава о земята. А когато се заклатушка така, ама толкова много, че едва не се допря с глава о земята, тя хвана с всяка ръка по една обувка, но така, че не ги хвана, а си напъха в тях първо едната, а после другата ръка.

Но щом като напъха в тях първо едната, а после и другата си ръка, стана нещо много странно, но си беше така. Ръцете й сякаш станаха крака и Аничка Дребосъчето започна да тича, но така, че тичаше с ръце, сякаш бяха крака.

А тъй като Сламения Хуберт не умееше да вика така, както се вика на пилци, стоеше и се клатушкаше, а след това пък стоеше и не се клатушкаше.

Беше доволен, че стои и не се клатушка, а дори когато се клатушкаше, беше доволен, че стои и се клатушка, защото му се струваше ужасно, че Аничка Дребосъчето бяга на ръце, сякаш бяха крака.

— Спрете се! — извика и той, когато тя отново пробяга край него между втория и четвъртия чифт обувки, които бяха само до колене, а нагоре нищо.

— Не мога да спра — отговори му Аничка Дребосъчето, като продължаваше да бяга на ръце, сякаш бяха крака.

Изведнъж се чу вик, както когато проговори радиото, но силен, много силен. Този вик гласеше: „Изключете електричеството!“.

Нещо щракна и веднага настъпи тишина. Но щом като щракна и веднага настъпи тишина, всички обувки само до колене, а нагоре нищо, се спряха, както се спряха и обувките, с които бягаше Аничка Дребосъчето. Когато обувките се спряха, Аничка Дребосъчето се просна на земята и остана да лежи на нея.

Но като остана да лежи просната на земята, обувките само до колене, а нагоре нищо, й се измъкнаха от ръцете и паднаха до нея.

— Не плачете! — извика й Сламения Хуберт. — Трябва да се действа!

— Че аз не плача.

— Но и не действате.

— А как трябва да действам?

— Бързо!

— Но как по-точно?

— По най-добрия възможен начин.

— Това значи ли, че трябва да стана?

— Не бих ви съветвал.

— Защо?

— Защото краката ви пак ще залепнат към земята.

— Няма да е приятно.

— Тогава го предотвратете.

— Как?

— Като използвате положението.

— Не разбирам.

— Сложете си обувките там, където трябва!

— Дясната обувка на десния крак, така ли?

— Да, а лявата на левия.

Тогава Аничка Дребосъчето използва положението. Обу дясната обувка, но само до колене, на десния крак, а лявата, но само до колене — на левия.

— А сега станете — посъветва я Сламения Хуберт, който се клатушкаше като палячо от свирчовина.

Аничка Дребосъчето се опря с ръце о земята и стана. Беше толкова радостна, че не можа да се въздържи и подскочи — толкова много се зарадва.

Но когато подскочи, й се стори, че е лека като перце. Издигна се нагоре, а като се спусна към земята като перце, отново се издигна нагоре и отново се спусна като перце към земята.

Както си се издигаше нагоре и си се спускаше като перце към земята, отнякъде се чу музика и Аничка, която се издигаше нагоре и се спускаше като перце към земята, забеляза, че танцува.

Когато Аничка Дребосъчето забеляза, че танцува, така както си танцуваше, започна и да пее — толкова хубаво свиреше тази музика. И така тя започна да пее и ето какво пееше:

Понесете ме, крила,

към небесните поля,

понесете ме нагоре

със глухарчето без корен.

 

Вейте ме и над балконите,

както веете балоните,

както веете листата

и звездите в небесата.

 

Като пеперуди ме носете,

дето плуват из небето,

както вятърът ги носи

из съня им златоносен.

 

Като детелина ме носете

и в леглото ме сложете,

дълго метър. Ах, крила,

понесете ме като стрела.

Докато Аничка Дребосъчето си танцуваше, като същевременно си пееше — толкова хубаво свиреше тази музика, — Сламения Хуберт стоеше и се клатушкаше като палячо от свирчовина.

След това музиката престана да свири, Аничка престана да танцува и да пее, а Сламения Хуберт престана да се клатушка като палячо от свирчовина. Той каза:

— Не ви остава нищо друго, освен да ме спасите.

— С най-голямо удоволствие — каза Аничка Дребосъчето. — Но ще трябва да ме научите как.

— Не мога да ви науча, мога само да ви посъветвам — каза Сламения Хуберт.

— Ами посъветвайте ме!

— Няма да танцувате повече, нали?

— Няма да танцувам.

— Страхувах се, че непрекъснато ще танцувате и аз ще трябва непрекъснато да се клатушкам като палячо от свирчовина.

— Не ме посъветвахте кой знае колко.

— Все още не съм започнал да ви съветвам.

— Тогава съветвайте ме!

— Първо трябва да се провери дали можете да вървите.

— Как ще се провери?

— Само няма да може да се провери, ще трябва вие да проверите.

Тогава Аничка Дребосъчето заопитва дали може да върви и тръгна. Вървеше напред-назад и тъй като много добре й потръгна, тя каза:

— Колко е хубаво да се върви!

— Не се ли навървяхте достатъчно, моля? — попита Сламения Хуберт и му се дощя да тупне с крак от яд. Но когато поиска да тупне с крак от яд, той загуби равновесие и отново започна да се клатушка като палячо от свирчовина.

Така както си се клатушкаше, Аничка Дребосъчето пристъпи към него и го прихвана с две ръце, докато престана да се клатушка.

— Ама вие да не би да сте плакал? — попита тя, защото и се стори, че е плакал.

— Никога. И на никого не бих желал да…

— И аз не го желая никому — отговори Аничка.

— Но ми желаете нещо по-лошо — избухна Сламения Хуберт.

— Какво ви желая?

— Желаете ми да съм с прилепнали крака към земята.

— А защо мислите така?

— Защото иначе нямаше да танцувате и да се разхождате насам-натам, за да ме дразните.

— Ама аз дразня ли ви?

— Да, дразните ме.

— Но аз не искам да ви дразня.

— Тогава ми донесете обувки!

— Ще ги извикам.

— Не искам да ги викате. Донесете ми ги!

Понеже Сламения Хуберт не искаше Аничка Дребосъчето да вика обувките, а да му ги донесе, тя не ги извика, а му ги донесе.

— Коя е дясна и коя — лява? — попита Сламения Хуберт.

— Двете са десни и двете са леви — отговори Аничка.

Тъй като двете бяха десни и двете леви, Аничка Дребосъчето обу едната обувка, но само до колене, на десния крак на Сламения Хуберт, а пък другата обувка, но само до колене, на левия му крак.

Когато му ги обу така — едната на десния, а другата на левия крак, Сламения Хуберт подскочи нагоре — толкова голяма беше радостта му. А когато падна на земята, той отново подскочи нагоре и падна на земята и даже още веднъж подскочи нагоре и пак падна на земята.

Така както си подскачаше нагоре и си падаше на земята, отнякъде се чу биене на барабан и Сламения Хуберт, който подскачаше нагоре и падаше на земята, започна да подвиква:

„Имало една футболна топка,

във топката имало ключ пробит,

във ключа имало дупчица-клопка,

във клопката клечка кибрит,

във клечката имало пламък,

тоз пламък ударил на камък.“

След това Сламения Хуберт престана да подскача нагоре и да пада на земята, а щом като престана да подскача нагоре и да пада на земята, престана и да подвиква. Тъй като, докато стоеше и се въртеше около оста си като палячо от свирчовина, не можеше нито да ходи, нито да тропа с крак, сега Хуберт ходеше и тропаше, като същевременно подвикваше:

„Дъби, дъби, дъби,

аз набрах пет гъби,

първата бе мухоморка,

по-корава и от корка,

втората бе лишеива,

с други думи, гъба дива,

третата, ах, третата една

гъба чудна — на петна,

а четвъртата — отровна,

гъба страшно отговорна,

петата грънива, бре,

трябваше да търся по-добре.“

След това Сламения Хуберт престана да ходи и да тропа с крак, а щом като престана да ходи и да тропа с крак, престана и да подвиква. Той каза:

— А сега малко ще поритаме.

— Не е хубаво да се рита. Това боли. Няма да позволя да ме ритат.

— И аз няма да позволя да ме ритат.

— Аз не искам да ви ритам.

— Но аз искам.

— Кого искате да ритате? Мен ли?

— Вас не.

— А кого тогава?

— Топката.

— Виж, топката можем да я ритаме.

— Да си изберем една топка!

— Да си изберем!

И Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт почнаха да си избират топка. Тук имаше цяла грамада и всички бяха хубави, само че едни бяха по-малки, а други по-големи. Тъй като Аничка Дребосъчето искаше по-малка, а Сламения Хуберт — по-голяма, те не си избраха нито по-голяма, нито по-малка, а си избраха една средна — толкова много топки имаше тук.

После Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт почнаха да ритат. Отначало ритаха малко, само така, все едно че не ритаха, а само си подаваха топката. След това заритаха повече, но пак все едно че не ритаха, а само си подаваха топката. Обаче накрая взеха да ритат много, както си се рита, и хич не си подаваха топката.

Сламения Хуберт риташе особено много. Той толкова високо ритна топката, че тя докосна голямото стъклено кълбо, което изглеждаше като от мляко. Когато топката докосваше това голямо стъклено кълбо, което изглеждаше като от мляко, голямото стъклено кълбо, което изглеждаше като от мляко, светваше, но веднага след това изгасваше.

След това Сламения Хуберт риташе все повече и повече, така че топката докосваше големите стъклени кълба, които изглеждаха като от мляко. А когато топката докосваше тези големи стъклени кълба, които изглеждаха като от мляко, те винаги светваха, но веднага после изгасваха.

На Сламения Хуберт му харесваше как големите стъклени кълба, които изглеждаха като от мляко, винаги светваха и изгасваха. Затова риташе все повече и повече и дори не подаваше на Аничка, а си пееше:

„Аз си ритам, ти си риташ, той…

Ний ритачи сме безброй.“

И отново си пееше:

„Аз си ритам, ти си риташ, той…

Ний ритачи сме безброй.“

И пак запяваше:

„Аз си ритам, ти си риташ, той…

Ний ритачи сме безброй.“

Но така както си риташе и си лееше, изведнъж се чу глас като по радиото, но силен, много силен. Това не беше глас, това беше вик, само че силен, много силен. Този вик гласеше:

— Включете електричеството!

Нещо щракна и веднага се вдигна шум. Но щом като щракна и щом като веднага се вдигна шум, всички тези обувки, но само до колене, а нагоре нищо, хукнаха да бягат, както и обувките, в които вървеше Аничка Дребосъчето, а и тези, с които риташе Сламения Хуберт. Всички обувки хукнаха да бягат.

Така че Аничка Дребосъчето хукна да бяга, а Сламения Хуберт също хукна да бяга. Бягаха, без да знаят накъде бягат. Накъде ли бягаха?